Сърцето на Луцифер

25

Д’Агоста се прокрадваше бавно през приличното на пещера пространство на отдел „Убийства“ и се чувстваше малко гузно. Въпреки, че беше лейтенант в НПУ и имаше карт-бланш да се движи из залите на площад „Полиция“ №1 свободно, той все пак имаше чувството, че е шпионин на вражеска територия.

Трябва да знам повече, беше казал Пендъргаст. Дори най-малкият, най-незначителният детайл може да се окаже жизненоважен. Кристално ясно беше какво има предвид Пендъргаст: нуждаеше се от досието на Чарлз Дюшам. Също толкова ясно бе, че очакваше Д’Агоста да му го достави.

Само дето не се оказа толкова лесно, колкото Д’Агоста първоначално си мислеше. Едва от два дни бе на работа и му се налагаше да прекарва повече време отколкото предполагаше в наваксване по случая с „Ухажора“. С всяко престъпление изглежда работата ставаше по-дебела: за краткото време, в което бе отсъствал, онзи изглежда бе ограбил други три банкомата. А сега с убийството на Дюшам оставаха още по-малко хора, които да се занимават с него. Координирането на екипите от по двама души и разговорите с мениджърите на пострадалите банки гълтаха много време. Истината беше, че той пренасочваше повече от работата, отколкото би трябвало и беше много назад с разпитите на потенциалните свидетели. Но в ушите му непрекъснато звучеше настойчивият глас на Пендъргаст, който го подканяше: трябва да работим бързо, Винсънт. Преди той да убие отново.

И въпреки всичко, макар да бе прахосал ценни часове за работа в прехвърляне на онлайн сведения за убийството на Дюшам, в базата данни за широк достъп не бяха останали много неща, които той вече да не знае — или до които самият Пендъргаст да не е имал достъп с лаптопа си. Нямаше как — трябваше да вземе досието по случая.

В лявата си ръка носеше тесте листи: вчерашните разпити на възможни очевидци на „Ухажора“, които бе взел по-скоро за камуфлаж. Той погледна часовника си. Шест без десет. Огромната стая продължаваше да гъмжи от хора — полицейски служители си бъбреха на малки групички, други говореха по телефона, или — най вече — тракаха на компютър. Даваха двайсет и четири часово дежурство седем дни в седмицата и във всеки участък бе сигурно, че ще намериш — по всяко време на денонощието — поне един човек, който да седи на бюрото си и да пише усилено. Изглежда по-голямата част от живота на ченгетата отиваше за писмена работа, а никъде другаде нямаше толкова, колкото в отдел „Убийства“.

Но Д’Агоста нямаше нищо против цялата тази суматоха. Всъщност, даже бе добре дошла за него. Ако не друго, то поне не правеше впечатление. Важното беше, че Лора Хейуърд не бе в офиса си. Беше четвъртък и комисар Рокър провеждаше редовната си планьорка. Благодарение на Дюшам Лора със сигурност щеше да е там.

Той погледна малко виновно към отсрещния край на залата. Виждаше широко отворената врата на кабинета й, отрупаното с листи бюро. При гледката на бюрото в слабините го прониза електрически ток. Не много отдавна същото това бюро двамата бяха използвали за нещо по-различно от писмена работа. Той въздъхна. Но, разбира се, по онова време офисът й се намираше на горния етаж. А и толкова неща се бяха случили оттогава — повечето от тях лоши.

Отмести очи и се огледа. Отдясно стояха редица празни бюра, с табелки с имената на служителя и с компютърен терминал отстрани. Отпред и по протежение на лявата стена се виждаха най-малко дузина хоризонтални рафтове за папки, подредени от пода до тавана. Те съдържаха досиетата на всички горещи случаи в отдел „Убийства“.

Добрата новина беше, че случаят „Дюшам“ е един от тях. Всички по-стари, изоставени случаи бяха на съхранение, което означаваше регистриране и отрегистриране, а това на свой ред водеше до редица проблеми със защитната програма. Лошата новина беше, че тъй като ставаше въпрос именно за горещо досие, той трябваше да прегледа доказателствата точно тук, пред очите на целия отдел.

Отново се озърна. Чувстваше се абсурдно открит. Колебанието е това, което ще те довърши тук, приятел, каза си той. Насили се да се движи колкото е възможно по-бавно и небрежно и се приближи до рафтовете. За разлика от другите отдели, които подреждаха досиетата си по пореден номер, „Убийства“ сортираше горещите случаи по последното име на жертвата. Той забави крачка още повече, като тайно хвърляше поглед на табелките. ДА-ДЕ; ДЕ-ДО; ДО-ДЪ.

Ето. Д’Агоста спря пред съответния рафт и дръпна чекмеджето. Пред очите му се разкриха дузина зелени папки. Боже господи, колко горещи убийства разследват тия?

Настъпи моментът да се действа бързо. Като обърна гръб на редиците с бюра, той започна да прехвърля папките отляво надясно с показалец. Донатели, Донато, Донаци… какво, да не беше седмица на мафията в отдел „Убийства“? Доусън.

Дъгинс. Нямаше други.

О, по дяволите!

Д’Агоста спря с пръст върху досието на Рандъл Дъгинс. Единственото, за което не му се мислеше, бе вероятността папката със случая „Дюшам“ да не е в чекмеджето.

Дали не беше у Лора? Би ли могла да го е оставила на бюрото си, когато е отишла на срещата с Рокър? А може би беше у някой от детективите й?

Какъвто и да бе случаят, той бе прецакан. Щеше да се наложи да се връща отново някой друг път — в някоя друга смяна, тъй че да не събужда подозрения у същата група. Но кога друг път би могъл да дойде и отново да е сигурен, че Лора няма да е тук? Тя бе работохоличка, щеше да е в отдела почти по всяка време на денонощието. Особено сега, когато нямаше причина да си е вкъщи.

Д’Агоста усети как раменете му се свеждат. Въздъхна и отдръпна ръка от папката, подготвяйки се да затвори чекмеджето.

При това движение той забеляза папката пред тази на Рандъл Дъгинс. На нея бе написано: Чарлз Дюшам.

Ей това се казва удар! Сигурно в бързината някой й е объркал мястото.

Д’Агоста я измъкна от чекмеджето и започна да я прелиства. Беше по-тежка, отколкото бе очаквал. Лора се бе оплакала от оскъдните доказателства. Но тук трябваше да има поне дузина дебели документи: анализ и сравнение на пръстови отпечатъци, доклад за разследването, доклади от разпитите, резюмета от показанията, доклади от веществените доказателства, токсикологични и лабораторни доклади. На Хейуърд й дай да документира гадни случаи.

Беше се надявал да хвърли един бърз поглед върху всичко, да върне обратно папката, после да намери Пендъргаст и да му докладва устно. Но тук се съдържаха много повече неща. Нямаше избор: трябваше да снима всичко и то бързо.

Като се движеше колкото е възможно по-небрежно, той затвори чекмеджето и се огледа наляво и надясно. В средата на стаята стоеше голяма фотокопирна машина, но бе заобиколена от бюра. След миг до нея приближи един полицай и се приготви да я използва. Да изнесе папките извън сградата и да ги копира някъде другаде не можеше да става и дума: беше твърде рисковано. Но големи отдели като „Убийства“ обикновено разполагаха с няколко копирни машини. Тук някъде, и то наблизо, трябваше да има и друга. Но къде, по дяволите, беше?

Тук. При отсрещната стена, близо до офиса на Хейуърд и охладителя за вода стоеше един копир.

Д’Агоста бързо се приближи до него. Работеше, освен това не се искаше код за достъп, за да бъде използван: късметът му, какъвто и да беше, не го изостави и този път. Но трябваше да побърза: наближаваше шест, а планьорката на Рокър нямаше да продължи чак толкова дълго.

Той стовари папката на края на копирната машина, като сложи материалите по случая с „Ухажора“ най-отгоре. В случай, че го прекъснат, бе решил да започне с най-важното — доклада на разследващия случая служител — и да действа оттам нататък. Извади доклада от папката и се зае да го преснима.

Минутите се нижеха бавно. Може би заради високата купчина листи, или пък защото тази машина бе далече от бюрата на служителите, никой не дойде насам. Снима лабораторните резултати, доклада от токсикологията, анализа на пръстови отпечатъци и показанията, като се стараеше да работи колкото е възможно по-бързо и слагаше готовите копия под материалите за „Ухажора“.

Погледна отново часовника си. Вече минаваше шест и петнайсет. Трябваше веднага да се изнася: Лора можеше да се появи всеки момент…

В този миг един лейтенант от отдела — в когото Д’Агоста разпозна един от най-доверените помощници на Хейуърд — изникна в другия край на помещението. Това беше знак, че трябва да напусне. Като свърши с последния доклад, той отново подреди пресниманите копия в стегната купчина и се върна да остави папката в чекмеджето. Не бе успял да преснима всичко, но разполагаше вече с най-важните документи. Това, заедно с доказателствата от Ню Орлиънс, с които се бе снабдил Пендъргаст, щеше да свърши голяма работа. Той затвори чекмеджето и започна да си проправя път към изхода, придавайки на походката си разсеяна небрежност.

Придвижването му напред отне цяла вечност. Очакваше да види как Лора Хейуърд всеки момент се появява на вратата. Най-сетне се добра до относително безопасния централен коридор. Сега въпросът бе да стигне до асансьора, който се намираше право напред.

Коридорът бе сравнително празен, а пред асансьора не чакаше никой. Той се приближи и натисна долното копче. След миг спускащият се асансьор иззвъня и той пристъпи напред.

В кабинката нямаше никого, освен един човек: Глен Сингълтън.

В първия момент Д’Агоста остана неподвижен, прикован от изненада. Това е кошмар, помисли си той: такива неща просто не се случват в реалния живот.

Сингълтън се обърна към него хладно и спокойно:

— Задържаш асансьора, Винсънт — каза той.

Д’Агоста побърза да влезе. Сингълтън натисна бутона и вратата се затвори с леко съскане.

Сингълтън изчака да потеглят преди да заговори.

— Току що излизам от срещата с Рокър.

Д’Агоста се наруга наум. Трябваше да се досети, че Сингълтън ще прояви внимание към събирането; очевидно не разсъждаваше трезво.

Сингълтън отново го погледна, но не каза нищо повече, нямаше нужда. Все пак какво правиш тук, говореха очите му.

Д’Агоста мислеше бързо. Беше прекарал последните два дни, мъчейки се всячески да избягва Сингълтън и този въпрос. Каквото и да кажеше, трябваше да прозвучи достатъчно правдоподобно.

— Подочух, че един детектив от отдел „Убийства“ може да се е оказал неволен свидетел пост фактум на последния удар на „Ухажора“ — каза той. — Реших да отделя няколко минутки и да проверя. — И той вдигна купчината листи, сякаш да подчертае думите си.

Сингълтън бавно кимна. Това звучеше достоверно и същевременно разтегливо, за да позволи на Д’Агоста място за лавиране.

— И как каза, че се казва детективът? — попита Сингълтън благо.

Д’Агоста запази изражението си, като се стараеше да не покаже никаква изненада или съмнение. Той си представи редиците празни бюра, покрай които току що бе минал, опитвайки се да си припомни имената на табелките.

— Детектив Конте — отговори той. — Майкъл Конте.

Сингълтън кимна отново.

— Но го нямаше — продължи Д’Агоста. — Следващия път просто ще звънна.

За миг настъпи тишина, докато асансьорът слизаше.

— Не си чувал за един агент от ФБР на име Декър, нали? — попита Сингълтън.

За втори път Д’Агоста трябваше да не позволи на изненадата да се изпише върху лицето му.

— Декър? Не мисля. Защо?

— Бил е убит в къщата си в предградията на Вашингтон онзи ден. Изглежда е бил добър приятел на специален агент Пендъргаст, с когото знам, че сте работили, преди да изчезне. Някога Пендъргаст споменавал ли е за Декър — например за някои врагове, които може да е имал?

Д’Агоста се престори, че напряга паметта си.

— Не, не мисля, че го е правил.

Отново тишина.

— Радвам се да те видя отново на работа — продължи Сингълтън, — защото от известно време получавам сведения за задачки, оставени без внимание през последните два дни. Наполовина свършена или изобщо несвършена работа Често прехвърляне на другиго, без нужда.

— Сър — каза Д’Агоста. Всичко това беше истина, но той остави в гласа му да се прокрадне малко справедливо възмущение. — Опитвам се да наваксам колкото може по-бързо. Но има много работа.

— Чух също така, че вместо да работиш по „Ухажора“, ти разпитваш прекалено много за убийството на Дюшам.

— Дюшам? — повтори Д’Агоста — Това е необичаен случай, капитане. Предполагам, че проявявам толкова любопитство, колкото и всеки друг.

Сингълтън кимна отново, още по-бавно. Притежаваше уникален начин да оставя изражението си да съобщава мислите му вместо да ги изрече и точно сега изражението му казваше: ти си много по-любопитен, отколкото всеки друг. Но той отново промени курса:

— Да се е случило нещо с радиостанцията ти, лейтенант?

По дяволите. Д’Агоста умишлено я бе оставил изключена този следобед с надеждата да избегне точно такъв кръстосан разпит. А би трябвало да се досети, че това ще възбуди само по-големи подозрения.

— Казано честно, днес изглежда връзката не е много добра — отговори той, потупвайки джоба на якето си.

— По-добре я дай на поправка. Или направо си вземи нова.

— Веднага.

— Има ли някакъв проблем, лейтенант?

Въпросът бе зададен толкова бързо след последния, че за момент Д’Агоста беше зашеметен.

— Сър?

— Имах предвид състоянието на майка ти. Наред ли е всичко?

— О! О, да. Прогнозата е по-добра, отколкото очаквах. Благодаря, че попитахте.

— И няма проблем с това, че се върна на работа?

— Абсолютно никакъв, капитане.

Асансьорът забави, но Сингълтън задържа погледа си върху Д’Агоста.

— Това е добре — каза той. — Добре е да го чуя. Защото истината е, Винсънт, че предпочитам някой изобщо да не е тук, вместо само наполовина да е тук. Разбираш какво имам предвид, нали?

Д’Агоста кимна:

— Да.

Сингълтън се усмихна леко, докато вратата се отваряше. После протегна ръка:

— След теб, лейтенант.