Сърцето на Луцифер

29

Докато Марго приготвяше вечерята в кухнята, Нора използва момента да разгледа неочаквано големия й и елегантен апартамент. До стената стоеше пиано, върху чиято стойка бяха подпрени нотите на мелодия от някакво бродуейско шоу; близо до него висяха няколко зоологически щампи от деветнадесети век на странни животни. По-голямата част от рафтовете на стената бяха заети от книги, а върху останалите бяха сложени различни интересни предмети — римски монети, египетско стъклено шишенце за парфюм, малка колекция от птичи яйца, връхчета на стрели, индианско гърне, парче изхвърлено от водата чворесто дърво, вкаменелост от рак, морски раковини, два птичи черепа, няколко образци от минерали и самородно злато — миниатюрен музей на чудатостите. На отсрещната стена висеше нещо, в което Нора разпозна изумително изработен килим от навахите.

Тя си помисли, че това определено говори нещо за Марго — явно беше много по-интересен човек, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Пък и това, че разполагаше с далеч повече пари, отколкото Нора бе очаквала. Апартаментът не беше евтин, още по-малко пък сградата, в която се намираше.

Гласът на Марго долетя от кухнята.

— Съжалявам, че те изоставих, Нора. Идвам след минутка.

— Мога ли да помогна?

— Няма нужда, почини си. Червено или бяло?

— Ще пия каквото ти пиеш.

— Значи бяло. Ще хапнем риба.

Нора вече бе усетила мириса на сьомга, сварена в рибен бульон с ароматни подправки, който идваше от кухнята. Миг по-късно Марго влезе, носейки поднос с хубаво парче риба, гарнирана с копър и резенчета лимон. Тя го остави на масата и след малко се върна с изстудена бутилка вино. Напълни по една чаша за Нора и за себе си и се отпусна на стола.

— Това е съвършената вечеря — каза Нора, впечатлена не само от готвенето, но и от факта, че Марго си бе направила този труд.

— Помислих си, че Бил има ангажимент, шоуто наближава и ти сигурно се нуждаеш от почивка.

— Така е, но не очаквах нещо толкова приятно.

— Обичам да готвя, но рядко имам възможност — точно както все не ми остава време за срещи с мъже. — Тя се усмихна криво и отметна назад късата си кестенява коса с рязко движение. — Е, как върви шоуто?

— Това е първата нощ от седмица, в която съм си тръгнала преди полунощ.

— Ау!

— Едва се държим. Не знам как ще стане, но всички, които са минали през това се кълнат, че накрая се получава.

— Знам как е. Както изглежда, и аз трябва да се върна в музея тази вечер.

— Наистина?

Марго кимна.

— Да довърша следващия брой на „Музеология“.

— Господи, Марго! Защо тогава си губиш времето да приготвяш вечеря и да ме каниш?

— Шегуваш ли се? Нали и аз трябва да излизам понякога от тази стара и прашна дупка, та макар и за няколко часа. Повярвай ми, за мен това наистина е удоволствие. — Тя отряза парче сьомга и го сложи в чинията на Нора, после сложи и на себе си, добавяйки по няколко парчета задушени аспержи и малко кафяв ориз.

Нора я гледаше как аранжира храната и се чудеше как е могла до такава степен да се заблуждава за някого. Истина беше, че Марго се бе показала при първите им няколко срещи като по-скоро упорита, отколкото като крехка и отстъпчива, но извън музея тя изглеждаше съвсем различен човек, с великодушен характер, което изненада Нора. Марго силно се бе постарала да заглади злобната си забележка на заседанието на персонала, като не само се извини, но и и покани Нора на домашно приготвена вечеря.

— Както и да е, само исках да знаеш, че продължавам напред с тази статия. Може и да е изгубена кауза, но е нещо, което чувствам, че трябва да направя.

Нора изпита възхищение. Дори с подкрепата на Менцес това беше смел ход. Тя самата се бе изправяла срещу музейната администрация и знаеше, че това не е лесна работа — някои чиновници можеха да бъдат изключително отмъстителни.

— Ужасно смело от твоя страна.

— Ами, не знам дали това е смелост. Но е истинска глупост. Казах, че имам намерение да го направя и сега се чувствам така, сякаш трябва да го направя, макар членовете на управата да са настроени вече срещу мен.

— И срещу първата ти статия.

— Първата — и по всяка вероятност — последна.

— Продължавам да мисля както и преди. И макар да не съм съгласна с теб, аз подкрепям правотото ти да я публикуваш. Можеш да разчиташ на мен. Мисля, че всички в отдела биха се съгласили, с изключение може би на Аштън.

Марго се усмихна.

— Знам. И наистина го оценявам, Нора.

Нора отпи от виното. Погледна етикета: „Верментино“, беше много хубаво. Бил, непоправим сноб на тема вино, я бе научил на доста неща през последните година-две.

— Трудно е да си жена в музея — каза тя. — Макар че нещата са много по-добре, отколкото бяха, все още не могат да се видят много жени декани или шефове. Вземи и борда на директорите — практически той се състои от адвокати и инвестиционни банкери, горящи от амбиции за социално издигане, две трети от тях са мъже и въобще не ги интересуват науката и образованието.

— Разочароващо е, че такъв топ-музей не може да се справи по-добре.

— Такъв е животът. — Нора опита парченце сьомга. Беше вкусна, може би най-вкусната, която бе опитвала.

— Е, Нора, ще ми разкажеш ли как се запознахте с Бил? Аз го познавам от музея, от времето, когато още бях студентка. Не изглеждаше семеен тип. Въпреки всичко, ми допадаше. Но естествено, никога не му го показах. Беше голям образ.

— Допадаше ти? Когато за пръв път го видях, си помислих, че е най-големият нещастник, когото съм срещала. — Тя се усмихна на спомена — Седеше в една лимузина и раздаваше автографи на книгите си в проклетия от бога град Пейдж, Аризона.

Марго се разсмя.

— Направо го виждам. Странно, той обикновено прави лошо първо впечатление, но после осъзнаваш, че всъщност има златно сърце… и лъвски кураж.

Нора кимна бавно, изненадана от нейната проницателност.

— На мен обаче ми отне известно време да схвана това, да прозра зад позата му на „безстрашен“ репортер. Бил и аз сме много различни, но смятам че в брака това помага. Не бих понесла да съм омъжена за някой като мен — твърде властна съм.

— И аз — кимна Марго. — Какво правеше в Пейдж?

— Това е дълга история. Ръководех археологическа експедиция в страната на каньоните — Юта, а Пейдж беше мястото на нашето рандеву.

— Звучи страхотно.

— Така е, даже повече от страхотно, както се оказа. След това започнах работа в музея „Лойд“.

— Шегуваш се! Значи си била там, когато се сгромолясаха?

— Те повече или по-малко се бяха сгромолясали преди още да отворят врати. Предполага се, че Палмър Лойд е бил хванат неподготвен. Но тъй или иначе на този етап бях вече изгорила мостовете си и резултатът бе, че пак останах без работа. Така че се приземих тук.

— Е, загубата на музея „Лойд“ е печалба за нас.

— Говориш за залата с диамантите — каза Нора шеговито. — Когато плановете за откриването на музея „Лойд“ се осуетиха, нюйоркският музей връхлетя отгоре им като лешояд и с помощта на щедрите дарения на един богат патрон купи световноизвестната диамантена колекция на Палмър Лойд за собствените си зали със скъпоценни камъни.

Марго се засмя.

— Стига бе! Знаеш, че говоря за теб.

Нора отпи глътка вино.

— Ами ти, Марго? Каква е твоята история?

— Работех тук като докторант по етнофармакология. Това беше по време на музейните убийства — онези, които Бил описа в първата си книга. Чела ли си я?

— Поднасяш ме. Една от предпоставките да излизаш с Бил беше да си чел всичките му книги. Всъщност, той никога не е настоявал за това, но намеците бяха дебели.

Марго избухна в смях.

— Съдейки по това, което съм прочела — рече Нора, — ти си преживяла някои удивителни приключения.

— И още как! Кой казва, че да се занимаваш с наука е скучно?

— Какъв вятър те довя обратно в музея?

— След като защитих доктората си отидох да работя във фармацевтичния конгломерат „Джийн Дайн“. В действителност, постъпих така само за да зарадвам майка си: тя отчаяно искаше да вляза в семейния бизнес, което аз категорично отказвах да направя. Да работя за „Джийн Дайн“, да правя много пари в корпоративна среда беше някаква утеха за нея. Горката мама! Обичаше да повтаря, че не може да проумее защо искам да прекарам целия си живот в изучаване на хора с костени обици на носовете. Както и да е. Парите бяха страхотни, но корпоративният свят просто не ми беше по вкуса. Предполагам, че не съм отборен играч — или блюдолизец. И ето, че един ден ми се обади Хюго Менцес. Знаеше, че по-рано съм работила в музея и бе попаднал на някои от моите изследвания за „Джийн Дайн“ върху традиционната медицина. Питал се какво бих отговорила на едно предложение да се върна в музея. Мястото в „Музеология“ тъкмо се беше овакантило и той искаше да кандидатствам. Така и направих и ето ме тук. — Тя кимна към чинията на Нора. — Допълнително?

— Няма да ти откажа.

Марго й сипа друго парче сьомга, след което добави и на себе си.

— Предполагам, не си чула за междущатското шествие на Тано — произнесе тя, забила поглед в чинията.

Нора погледна остро.

— Не. Нищо не съм чула.

— Музеят се опитва да го държи под сурдинка с надеждата да не изтича информация. Но мисля, че след като ти си един от кураторите на шоуто, трябва да знаеш за това. Тано са започнали своего рода протестна демонстрация от Ню Мексико към музея, за да поискат връщането на маските. Смятат да се разположат пред самия музей в нощта на откриването и да изпълняват танци, да пеят песни и да раздават брошури.

— О, не! — изстена Нора.

— Успях да говоря с водача на групата. Религиозен старейшина. Оказа се много симпатичен човек, но в същото време страшно непреклонен що се отнася до целта и причината на действията им. Тези хора вярват, че във всички маски живеят духове и искат да ги умилостивят, да им покажат, че не са забравени.

— Но точно в нощта на откриването? Това ще бъде истинско бедствие!

— Те вярват — каза Марго меко.

Нора вдигна поглед към нея, а острите думи вече бяха на езика й. Но после омекна.

— Предполагам, че си права.

— Наистина се опитах да ги разубедя. Споменавам ти го само защото си помислих, че ще оцениш малко подкрепа.

— Благодаря. — Нора се замисли за миг. — Аштън ще получи нервна криза.

— Как издържаш да работиш с този човек? Какъв идиот!

Нора избухна в смях, удивена от прямотата на Марго. Това, разбира се, беше вярно.

— Трябва да видиш какъв е напоследък, как се суети около изложбата, крещи на всички и размахва ръце.

— Спри дотук! Не искам да си представям повече.

— А после влиза Менцес — тук пошушне думичка, там кимне и за пет минути свършва повече работа, отколкото Аштън би могъл за цяла сутрин.

— На това му се вика урок по мениджмънт. — Марго кимна към чашата на Нора. — Още?

— Моля.

Тя напълни чашите и на двете и после вдигна своята:

— Много жалко, че кадифеният подход на Менцес не е толкова ефикасен с нас, жените. Я виж двете с теб как сме се хванали за косите!

Нора се разсмя.

— Ще пия за това.

И те чукнаха чаши.