Търсачи на светове

ГЛАВА ПЪРВА

Беше петък следобед. Последното занятие свърши и студентите заизлизаха от аудиторията. Едуард Лансинг постоя зад катедрата, събра листовете с бележки към лекцията и ги пъхна в чантата си. Сега той разполагаше с целия си уикенд и се радваше, че няма каквито и да е граждански или извънпланови учебни задължения, които да му отнемат част от почивката, въпреки че не беше решил какво да прави с нея. Можеше да се изкачи на хълмовете и да погледа багрите на есента, които през тази седмица щяха да стигнат върха на своето великолепие. Можеше да се обади на Анди Сполдинг и да му предложи един туристически преход. Можеше да покани Алис Андерсън на вечеря и да остави събитията след това да следват естествения си ход. А можеше и да не прави нищо — ще се затвори в апартамента, ще запали огън, ще си пусне музика на Моцарт и ще си чете нещо, от което ти настръхват косите.

Той пъхна чантата си под мишница и излезе от залата. Монетният автомат стоеше до стената, в средата на коридора. Въпреки твърдите си навици той бръкна в джоба си и опипа монетите в него. Пръстите му откриха четвърт долар и го извадиха от джоба. Когато стигна до автомата, той пусна монетата в процепа и посегна към ръчката да я дръпне надолу. Машината зацъка пред него и колелата на лицевата й страна се завъртяха. Той отмина, без да дочака резултата. Нямаше смисъл да чака. Никой досега не беше печелил. В разни времена се носеха слухове за страхотния джакпот, който някой бе уцелил, ала той подозираше, че тези слухове се пускат от богати хора само за реклама.

Зад него машината спря да цъка, прещрака и спря. Той се обърна и погледна към нея. Круша, лимон и портокал — конструкцията на тази машина имитираше автоматите отпреди много години, обстоятелствата бяха пресметнати така, че да събудят у дипломантите тяхното юношеско чувство за хумор.

И тъй, той пак изгуби, но това беше нещо обикновено. Той не помнеше да е печелил някога. Никой никога не бе печелил. Може би, макар че това не беше сигурно, някой е изключил монетния механизъм от чувство за патриотичен дълг, от някакъв огромен и крайно мъгляв граждански дълг. Сега от тях събират фондове за национални благотворителни действия и в резултат на това ужасните пипала на данъците са се поотпуснали малко. Тази мисъл се мярна в ума му още веднъж и той си помисли дали е вярна или не. Струваше му се, че цялата идея понамирисва на морал, но дори и да понамирисваше, изглеждаше съвсем реална. Рече си, че може да си позволи да пръсне тук и там по четвърт долар, за да подкрепи политиката на облекчени и намалени данъци. Машината примигна и го остави сам в празния коридор. Той се обърна и се запъти към кабинета си. След няколко минути, след като се освободи от чантата и заключи вратата след себе си, той щеше да започне свободния си уикенд.

Когато зави зад ъгъла, той видя, че някой го чака пред вратата на кабинета му. Човекът стоеше облегнат на стената в онази дразнеща отпусната поза, в която редовно заставаха чакащите студенти.

Той мина край него, като бърникаше за ключовете си.

— Мен ли чакате — попита той облегнатия.

— Аз съм Томас Джексън, сър — рече студентът. — Оставил сте бележка в кутията ми.

— Да, мистър Джексън, наистина оставих — каза Лансинг, който едва сега си спомни за случая. Той остави вратата отворена и студентът пристъпи вътре. Лансинг влезе след Джексън и запали лампата на бюрото си. — Вземете оня стол — посочи той на студента мястото пред бюрото му.

— Благодаря, сър.

Лансинг заобиколи бюрото, дръпна стола си и седна на него. Това, което му трябваше, се намираше в камарата листове върху дясната страна на бюрото му. Той зашумоля с тях, докато намери нужната работа.

Когато вдигна глава към Джексън, той видя, че студентът е притеснен.

Лансинг погледна към отсрещния прозорец, през който се виждаше част от алеята на университетския двор. Този следобед, помисли си той, е типичен за дълбоката есен в Нова Англия с мекото и слънце, което превръща в разтопено злато листата на старите брези пред прозореца му.

Той взе купчинката листове пред себе си и запрелиства страниците, като се правеше, че ги преглежда.

— Мистър Джексън, питам се ще решите ли да обсъдите работата си с мен? — каза той. — Намирам я очарователна в много отношения.

Студентът преглътна и рече:

— Радвам се, че я харесвате.

— Това е едно от най-хубавите критични произведения, които съм чел — започна Лансинг. — Сигурно сте му отделил и сте мислил много време над него. Това е очевидно. Вие показвате необикновен усет към една особена сцена в „Хамлет“ и вашите изводи са блестящи. Но има нещо, което буди у мен недоумение. Това са някои от източниците, които използвате.

Той остави ръкописа на бюрото и се взря в събеседника си. Студентът се опита да издържи погледа му, ала очите му се оцъклиха и той извърна глава.

— Искам да знам — продължи Лансинг, — кой е Крауфорд? А Райт? А Форбс? Известни шекспирови ученици, сигурен съм, макар че никога не съм чувал за тях.

Студентът не каза нищо.

— Онова, което ме хвърля в недоумение — каза Лансинг, — е защо ви трябваше да използвате тези имена. Доколкото успях да забележа, работата ви си я бива и без тях, макар и да съм малко несъгласен по отношение на миналото ви в училище, което вие най-сетне пускате в ход и това се отразява добре на произведението. Миналата ви работа изглеждаше доста невзрачна, но съм склонен да мисля, че съм се усъмнил преждевременно във вас. Мистър Джексън, ако това е някакъв номер, не намирам никакъв хумор в него. Може би имате някакво обяснение. Ако е така, слушам ви.

— Това стана заради проклетата машина. — В думите на студента се усещаше внезапен прилив на мъка.

— Мисля, че не ви разбирам. Каква машина?

— Как да ви кажа — рече студентът, — трябваха ми добри бележки. Знаех, че ако се изложа на тази работа, ще изгубя целия курс. Но аз не можех да си позволя провал. Опитах се честно да направя нещо, но не успях. Тогава отидох при машината и…

— Питам ви отново — каза Лансинг, — какво общо има машината с това?

— Това е игрален автомат — обясни Джексън. — Или по-точно прилича на игрален автомат, но аз мисля, че е нещо друго. Малко хора знаят за него. Такова нещо не може да се направи с обикновени знания. Той погледна умолително и Лансинг попита:

— Ако тази машина е секретна, защо ми разказвате за нея? Мога да си помисля, че ме мамите. Мисля, че ако участвам в такава тайна операция, щях да си взема лекарството и да не обеля нито дума за това. Щях да защитя останалите.

Не трябваше да вярва на приказките за монетния автомат, разбира се, даже за миг не трябваше да си помисли, че, има частица истина в него. Трябваше само да попритисне младежа пред бюрото му с надеждата, че така ще стигне до нещо като истина.

— Ами, как да ви кажа, сър, то си е така — рече Джексън. — Може би си мислите, че това е кирлив номер или че съм накарал някой да ми напише работата — не зная, може да си мислите много неща и ако продължавате да си ги мислите, ще ми сложите слаба оценка, а както ви казах, няма да издържа нов провал. Ако ми позволите, ще ви обясня защо не мога. Аз съм на ръба на пропастта. И си помислих, че ако ви кажа как стоят нещата, нали разбирате, мога да спечеля с истината.

— Е, това е много подходящо за вашия случай — каза Лансинг. — Да, съвсем подходящо. Но монетният автомат…

— Той е в сградата на Съюза, сър. На Студентския Съюз.

— Да. Зная къде се намира сградата.

— Долу, в сутерена — каза Джексън. — Съвсем близо до Ратскелер. В единия край на бара има врата. Там никой не влиза и може би никога не е влизал. Помещението е нещо като склад, макар че не се използва, поне в момента. Може би са го използвали някога. Там има няколко неща. Вещи, които са наблъскани там много отдавна и са забравени днес. В един от ъглите стои тоя игрален автомат или по-скоро онова, което прилича на игрален автомат. Ако човек случайно влезе там, няма да му обърне внимание. Там е претрупано, машината е натикана в ъгъла. Всеки, който го види, ще си помисли, че е повреден и…

— Освен човека — намеси се Лансинг, — който знае какво представлява всъщност, разбира се.

— Точно така, сър. Искате да кажете, че ми вярвате?

— Не съм казал такова нещо — рече Лансинг. — Просто ви помогнах да продължите мисълта си. С тази забележка ви връщам в коловоза.

— Благодаря ви, сър. Много любезно от ваша страна. Малко се колебаех. Отиваш при нея, сър, и пускаш четвърт долар в процепа. Монетата я събужда да проговори, тя ви пита какво искате и…

— Искате да кажете, че машината ви говори?

— Точно така, сър. Пита ви какво искате и когато й кажете тя ви съобщава колко ще ви струва, а щом си платите, тя ви го изчуква. Тя може да пише на всяка тема. Само й казвате какво искате…

— Значи така направихте. Ще ми кажете ли колко ви струваше?

— Нищо. Два долара всичко на всичко.

— Направо без пари — рече Лансинг.

— Да, прав сте, сър. Наистина изгодна сделка.

— Седя си тук — каза Лансинг, — и си мисля колко несправедливо е, че само неколцина избрани знаят за тази чудодейна машина. Мисля си за стотиците хора, сведени над техните бюра, които си блъскат акъла да надраскат един параграф, в който да има поне някакъв смисъл, без да знаят, че в сградата на Съюза има отговор на всички проблеми, с които се сблъскват.

Лицето на Джексън застина.

— Вие не ми вярвате, сър. Мислите си, че ви разправям приказки. Мислите, че ви лъжа.

— Какво смятате, че трябва да мисля?

— Всъщност не зная. То ми се струва толкова просто, защото наистина е вярно. Вие не ми вярвате, когато ви казвам истината. По-добре да бях ви излъгал!

— Да, мистър Джексън, мисля, че можехте да го сторите.

— Какво ще направите, сър?

— Засега нищо. Ще помисля по въпроса през почивните дни. Когато реша, ще ви осведомя.

Джексън стана някак вдървено и гордо излезе от кабинета. Лансинг слушаше как стъпва тежко по коридора, докато шумът от стъпките му заглъхна. Сетне пъхна писмената работа на Джексън в чекмеджето и заключи бюрото си. С чанта в ръка той тръгна към вратата. Насред пътя се обърна и хвърли чантата си на бюрото. Днес нямаше да мъкне нищо със себе си. Уикендът му беше свободен и той държеше да остане свободен.

Докато вървеше по коридора към изхода, който водеше към алеята, той изпита някакво странно чувство, че е лишен от чантата си. Помисли си, че тя беше станала част от него, също като памучните му панталони и обувките. Тя беше част от униформата, която носеше. Беше я пазил с години, без нея той се чувстваше някак разголен, сякаш беше малко неудобно да се показва публично, без да я стиска под мишница.

Когато заслиза по широките каменни стъпала на зданието, някой го поздрави от половин пряка разстояние. Той се обърна и видя Анди Сполдинг, който бързаше по тротоара да го пресрещне. Анди беше стар и верен приятел, но си падаше малко дърдорко и на моменти се надуваше. Той беше социолог и носеше умна глава на раменете си, която бъкаше от идеи. Единствената му беда беше там, че никога не пазеше идеите за себе си. Всеки път, когато можеше да притисне някого, той не обръщаше внимание на подмилкващата се жертва и издаваше идеите си, вкопчваше се здраво за реверите на жертвата, за да не му избяга и спореше със себе си като че тълкуваше могъщите приливи и отливи, които бушуваха в самия него. Но въпреки това той си оставаше добър приятел и Лансинг беше извънредно доволен, че го вижда. Той изчака Анди в подножието на стълбите.

— Хайде да отидем в клуба — рече Анди. — Пиенето от мен.