Търсачи на светове

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

След закуската те пресякоха пътя и стигнаха до куба. Тревата беше още мокра от росата. Юргенс ги бе събудил още в ранни зори с овесена каша и кафе.

В светлината на ранното утро кубът не изглеждаше така син, както под ярката дневна светлина. Отвън той приличаше повече на направен от опал, деликатен и крехък.

— Сега кубът прилича на порцелан — каза Сандра. — Той приличаше на порцелан и когато го видяхме за първи път, но сега не може да има грешка. Това сигурно е порцелан.

Енорийския свещеник вдигна от земята камък с големина на юмрук и го хвърли срещу куба. Камъкът отскочи назад.

— Това не е порцелан — рече Енорийския свещеник.

— Ще ни бъде дяволски трудно да разберем какво е — каза Лансинг. — Кубът може и да запомни кой е хвърлил камък срещу него.

— Говориш за куба, сякаш е живо същество — каза Мери.

— Бас държа, че е такова.

— Само си губим времето, като стоим тук и си приказваме — рече Енорийския свещеник. — Аз съм против оставането и продължавам да мисля, че кубът е зло, но ако всички са за изследването, хайде да го изследваме. Колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще се насочим към нещо ново.

— Това е вярно — съгласи се Бригадния генерал. — Да се върнем в горичката и да отсечем пръти. С тях можем да опипаме земната повърхност, преди да стъпим на нея.

Лансинг не тръгна с Бригадния генерал и Енорийския свещеник. Той вървеше зад Юргенс, който правеше опити да ходи с патерица. Роботът си служеше непохватно с нея, ала след известно време, рече си Лансинг, ще схване как да я използва. На два пъти роботът падна и Лансинг го вдигна от земята.

— Остави ме — рече му най-подир Юргенс. — Ти ме притесняваш, само ми висиш над главата, готов да ми подадеш ръка за помощ. Ценя твоето съдействие, но трябва да поработя малко с това нещо, както аз си знам. Ако падна, сам ще се изправя.

— Добре, приятелю — съгласи се Лансинг. — Изглежда имаш право.

Той остави Юргенс и започна бавно да обикаля около куба, като оставаше извън пясъчния кръг. Разглеждаше внимателно стените му с надеждата, че някъде по тяхната повърхнина ще забележи нещо като шев, нещо крайно, което да му послужи като знак. Не забеляза нищо. Стените се издигаха съвсем гладки и никъде не се виждаше цепнатина. Материалът, от който бяха направени, изглеждаше плътен и неделим.

По една случайност погледът му се насочи към Юргенс. Роботът не вървеше добре, ала се беше хванал сериозно да се научи. Той падна веднъж, подпря се с патерицата да се изправи и пак тръгна. Не се мяркаше никой друг. Бригадния генерал и Енорийския свещеник бяха отишли в района на лагера да секат пръти. От време на време Лансинг чуваше шум от брадвата. Мери и Сандра вероятно бяха от другата страна на куба.

Той стоеше и гледаше към него, а в ума му напираха безброй въпроси. Беше ли това обитавано място, къща, в която живее неизвестно семейство или пък някакви същества? Дали сега не са там и не си вършат работата, а само от време на време някой от тях поглежда през прозорците (прозорците?) към странните зашеметени двуноги същества, които се мотаят около техния дом? Или пък това е хранилище на знания, библиотека, продукт на човешкия мозък, съкровищница на факти и мисли, макар и не обвързани помежду си, но факти и мисли на друг клон от човешкия род, много хилядолетия след света, който той познаваше? Напълно е възможно, помисли си той. Миналата вечер двамата с Юргенс си поговориха за това, особено за несъответствието на времето, което е възможно в алтернативните светове. От разказа на Юргенс му стана ясно, че ерата на роботите е отдалечена на много хиляди години в бъдещето от времето на лансинговата Земя. А съществуваше ли вероятност кубът да е съоръжение извън самото време, което се мержелее през мъгливия воал на „някога“, „някъде“, „другаде“? Това изглежда нямаше никакъв смисъл, защото кубът се виждаше съвсем ясно.

Той беше толкова солиден, колкото всеки би искал да бъде.

Лансинг продължи да обикаля бавно около куба. Сега, когато слънцето се издигна високо, денят изглеждаше чудесен. Росата се бе изпарила, небето беше високо и синьо, нито едно петънце от облак не помрачаваше неговата дълбочина. Към пътя идваха с тежка стъпка Бригадния генерал и Енорийския свещеник. Всеки от тях носеше дълъг прав прът, окастрен от клоните. Двамата пресякоха пътя и дойдоха при него.

— Обикаляте около куба, а? — попита Бригадния генерал. — Все около него?

— Обикалям — кимна Лансинг. — Повтаря се едно и също. Тук няма нищо. Нищо.

— Хайде да се приближим — предложи Енорийския свещеник, — и може би ще видим нещо, което не се вижда от тук. Погледът отблизо е винаги по-добър от погледа отдалеч.

Лансинг се съгласи с него.

— Това е вярно — кимна той.

— Защо не отидете да си отсечете прът? — попита Бригадния генерал. — С трима души работата ще вървим по-бързо.

— Няма да се занимавам с това — каза Лансинг. — Мисля, че е губене на време.

Двамата го изгледаха за миг, обърнаха му гръб и се отдалечиха. Бригадния генерал каза на Енорийския свещеник:

— Хайде да работим така: започваме на около три метра и половина един от друг, изследваме земята около нас и между нас със застъпване. Ще опипваме с прътите и ако в земята има нещо, то ще удари тях, а не нас.

Енорийския свещеник кимна с разбиране.

— Точно това ми се въртеше в главата.

И те започнаха работа. Бригадния генерал каза:

— Тръгваме към стената и когато я наближим, вие отивате наляво, а аз — надясно. Ще изследваме много внимателно земята около стената, докато се срещнем. Енорийския свещеник не отговори и двамата тръгнаха към стената, като всеки от тях бавно опипваше с прът земята.

Какво ще стане, помисли си Лансинг, ако това нещо или нещата са обучени така, че да нападат само живи същества, навлезли на тяхна територия, и толкова? Ала той не каза нищо и тръгна да се шляе по пътя, като се оглеждаше за Мери и Сандра. Малко по-надолу по пътя той ги съзря да обикалят около куба, като стъпваха извън пясъчния кръг, който го заобикаляше.

Някакъв крясък зад гърба му го накара да се обърне рязко. Бригадния генерал препускаше в пълен галоп през пясъчния кръг към пътя. Парчето, което стискаше в ръце Бригадния генерал, беше само половината от пръта. Той беше отрязан гладко в самата среда, а другата му половина се търкаляше в пясъка край стената. Енорийския свещеник стоеше вцепенен, едва ли не вкаменен, вперил поглед през рамото си в тичащия Бригаден генерал. Вдясно от Бригадния генерал нещо проблясваше от пясъка толкова бързо, че нямаше никаква възможност да се види какво е то, а другата страна на парчето от пръта в ръцете на Бригадния генерал се носеше във въздуха почти раздробена. Бригадния генерал изрева от ужас и захвърли надалеч останките от пръта. Той направи тичешком огромен скок да преодолее останалите няколко крачки от ивицата и падна на затревеното място между пясъчната ивица и пътя. Мери и Сандра изтичаха към падналия Бригаден генерал, а вкамененият Енорийски свещеник продължаваше да стои неподвижен до стената.

Бригадния генерал побърза да се изправи и да изтупа праха от куртката си. Сетне, сякаш нищо не е станало, той се изпъна по войнишки, прав като шомпол, и само присъщото му кралско безгрижие смекчаваше малко позата му.

— Скъпи мои — каза той на двете жени, когато те спряха пред него, — мога да кажа, че там се крие някаква сила.

Той се обърна и отправи парадно-гръмотевичния си вик към Енорийския свещеник.

— Върнете се — подкани го той. — Обърнете се и тръгнете назад, опипвайте земята и внимавайте да вървите по същата следа, по която минахте.

— Забелязах, че вие не държахте толкова стриктно да се върнете по дирята, по която минахте — каза Лансинг. — Право да ви кажа, пресякохте нова ивица земя.

Бригадния генерал не му обърна внимание.

Някъде далеч по пътя Юргенс зави и тръгна да се връща. Той вече работеше с патерицата малко по-добре, очевидно се беше научил как да движи вдървения си крак, ала напредъкът му оставаше все още недостатъчен. Бригадния генерал каза на Лансинг:

— Видяхте ли какво направи това нещо последния път, когато мина?

— Не, не видях — отговори Лансинг. — Стана много бързо. Прекалено бързо, за да забележи някой.

Енорийския свещеник вървеше назад покрай стената и вече тръгваше по следите, които беше оставил по пътя към куба, като ловко си служеше с пръта и опипваше всеки сантиметър от пътя.

— Добър човек! — рече Бригадния генерал с одобрителна нотка. — Добре изпълнява заповедите.

Те стояха и гледаха как Енорийския свещеник напредва стъпка след стъпка по своя път. Юргенс най-подир стигна до тях и застана насред пътя да гледа. Енорийския свещеник стигна до пътя, с видимо облекчение захвърли пръта настрани и отиде при тях.

— А сега, когато всичко вече е направено — започна Бригадния генерал, — може би трябва да се върнем в лагера и да се прегрупираме по най-добрия възможен начин.

— Въпросът не е в прегрупирането — възрази Енорийския свещеник. — Въпросът е да се махнем от тук. Това място е несигурно. Добре охранявано, както много точно се изразихте — рече той, обърнал поглед към Бригадния генерал. — Мисля, че е време за тръгване. Нямам никакво желание да стоя тук. Предлагам да тръгнем незабавно към града и да видим какво можем да намерим там. Предложението е по-добро, отколкото да се заседим на това място.

— Вашите чувства удивително приличат на моите — каза Бригадния генерал. — Не виждам полза да стоим тук.

— Но самият факт, че мястото се охранява толкова добре — намеси се в разговора Мери, — е доказателство, че тук се пази нещо ценно. Сигурна съм, че трябва да останем.

— Може би по-късно ще се върнем, ако стане нужда — каза Бригадния генерал. — Първо трябва да видим града.

Бригадния генерал и Енорийския свещеник се отделиха и поеха към лагера. Сандра ги последва. Мери отиде при Лансинг.

— Мисля, че те грешат — промълви тя. — Мисля, че тук има нещо, може би тъкмо това, което трябва да открием.

— Бедата е там — каза й Лансинг, — че ние не знаем какво търсим и ако тук изобщо има нещо, трябва ли да го търсим. Аз съм много загрижен за цялата линия на поведение.

— Щом работата опре до това, аз също съм загрижена. Юргенс дойде накуцвайки при тях.

— Как вървят нещата? — попита го Лансинг.

— Много добре — отговори му роботът, — но все още съм прекалено бавен. Не зная дали с тази патерица ще си възвърна предишната бързина и ловкост.

— Не вярвам, че Бригадния генерал ще тръгне към града — каза Мери. — Ако тоя град наистина съществува.

— Човек никога не знае — рече Юргенс. — Ще изчакаме да видим.

— Да се върнем в лагера — предложи Лансинг, — и да си направим кафе. Можем да обсъдим всичко. От моя гледна точка кубът е изключително перспективно нещо. Ако ние го огледаме много добре, можем да открием ключа към него, който сега е невидим и недостижим за нас. Както се уверихме, няма никакви следи. Ключът липсва. Това не е обикновена конструкция, която някой очаква да проумее както си седи тук. Във всеки случай трябва да има смисъл в това съоръжение, то трябва да има някакво предназначение. Ще се радвам също като теб, Мери, ако можем да открием поне някакво указание за неговите цели.

— Аз също — каза тя. — Не обичам глупавите положения.

— Тогава да се върнем в лагера и да обсъдим положението с другите — рече Лансинг.

Когато стигнаха до лагера, те веднага разбраха, че другите вече са взели решение.

— Ние си поговорихме — съобщи им Бригадния генерал. — Тримата си поприказвахме и решихме, че трябва да тръгнем към града с възможно най-голямата скорост. Роботът ще ни забави и ние мислим, че той трябва да остане след нас и сам да реши как да върви. След известно време той ще се присъедини към нас.

— Това е недостойно — каза Мери. — Оставяте го да носи пълен вързоп с храна — храна за вас, а не за него, защото той няма нужда от нищо. Карате го да върши домакинската работа в лагера. Пращате го да напълни манерките, макар че не пие вода. Вие го приемате не като един от нас, а като слуга. Сега, когато е повреден, предлагате да го оставим да се влачи след нас.

— Той е просто робот — сви рамене Енорийския свещеник. — Не е човек, той е само машина.

— И все пак е достоен да бъде включен в тая авантюра каквато и да излезе тя — настоя Мери. — И трябва да ви напомня, че той е избран също като нас от някой, който мисли, че трябва да бъде с нас.

— Какво мислите, Лансинг? — попита Бригадния генерал. — Питам ви, защото до сега не обелихте нито дума. Какво е вашето мнение?

— Оставам с Юргенс — каза Лансинг. — Не мога да го изоставя. Ако аз бях осакатен и не можех да вървя с вас, той щеше да остане с мен. Сигурен съм в това.

— Аз също — потвърди Мери. — Оставам с робота. Вие съвсем се паникьосахте, даже още по-зле. В тази страна не трябва да разкъсваме силите си. Защо толкова бързате да отидете в града?

— Тук няма нищо — каза Бригадния генерал. — В града можем да открием нещо.

— Тогава вървете и го открийте — каза Мери. — Едуард и аз оставаме с Юргенс.

В разговора се намеси роботът.

— Мила госпожо, не бих искал да стана предмет на спор…

— Млъкни — рече му Лансинг. — Това е наше решение, твоят глас не се иска.

— В такъв случай няма какво повече да си кажем — обобщи Бригадния генерал. — Ние тримата тръгваме напред, вие двамата и роботът ще вървите след нас.

— Ти какво реши, Сандра? — попита Мери. — Тръгваш ли с тях двамата?

— Не виждам смисъл да остана назад с вас — каза Сандра. — Както те вече казаха, тук няма нищо. Само красотата на куба и…

— Ние не сме сигурни в това. Не сме сигурни, че тук няма нищо.

— А ние сме сигурни — рече Енорийския свещеник. — Вече обсъдихме всичко. Сега, след като взехме решение, трябва да разпределим хранителните запаси, които носи роботът.

Той направи крачка към раницата на Юргенс, но Лансинг пристъпи напред и застана между него и раницата.

— Не бързайте много — каза той. — Раницата е на Юргенс и ще остане с нас. — Но след като разделим съдържанието й.

Лансинг тръсна глава.

— Ако искате да ни зарежете, тръгнете с храната, която имате. Само с нея.

Бригадния генерал изръмжа и пристъпи напред.

— Какво мислите да спечелите с това? — попита той.

— Гаранция, че ще ни изчакате в града. Че няма да избягате от нас. Ако искате да имате храна, трябва да ни изчакате.

— Знаете, че можем да я вземем.

— Не съм сигурен — каза Лансинг. — През целия си живот не съм ударил човек, но ако ме принудите, ще се бия и с двама ви.

Юргенс застана куцукайки до Лансинг.

— Аз също не съм удрял човешко същество — произнесе той, — но ако нападнете приятеля ми, аз съм с него.

Мери се обърна към Бригадния генерал:

— По-добре не се захващайте с това. Страхувам се, че в боя с робота няма да имате късмет.

Бригадния генерал се опита да каже нещо, но веднага се отказа. Той отиде при своята раница, вдигна я на рамо, пъхна ръце под ремъците и я оправи на гърба си.

— Хайде! — каза той на другите двама. — Да си вървим по пътя!

Останалите стояха и гледаха заминаващите, докато пътят зави зад билото и тримата изчезнаха от погледа им.