Търсачи на светове

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Когато се прибра вкъщи, Лансинг си наля пиене и седна до прозореца да погледа гаснещия ден. Цялата тая работа, убеждаваше се той, беше смешна. Това не можеше да се случи и въпреки това той знаеше, че стана точно така. За потвърждение той пъхна ръка в, джоба си и подрънка с двата сребърни долара. Бяха изминали години от времето, когато имаше сребърен долар, дори да вземеше само единия от тях. Той ги извади от джоба си и ги разгледа. И двете монети бяха сечени отдавна, много преди всяка една от тях с ценното количество сребро да бъде разграбена от спекуланти и нумизмати. Двата ключа, закачени за пластмасовия ключодържател, лежаха на масата, където ги беше захвърлил. Той посегна да ги вземе, но отдръпна ръка, без да ги докосне.

Седнал спокойно, с пиене в ръка, чийто вкус не усещаше, той отново прехвърли в паметта си всичко и се учуди като разбра, че се чувства малко омърсен и засрамен, сякаш беше направил някаква глупост. Опита се да си обясни защо изпитва такова чувство и откри, че няма друга причина освен това, че влизането в стаята до Ратскелер не беше съвсем нормална постъпка. През целия си живот не беше се прокрадвал така, пък и този път не го направи, поне физически, ала с отварянето на вратата към тази забранена складова стая той изпита чувството, че се е промъкнал, че е постъпил по начин, който накърнява достойнството на неговото положение като член на факултетския съвет в малък, но добре уреден и в някои отношения забележителен колеж.

Но това, помисли си, не беше всичко. Фактът на промъкването и чувството, че е пооцапан не изчерпваше станалото. Като прехвърли в главата си събитията той разбра, че държеше далеч от собственото си съзнание някои подробности. Имаше нещо, което не искаше да забележи, пред лицето на което му се щеше да изчезне вдън земя. Онова, което си налагаше да приеме, беше мисълта, че вече му се е случвало нещо подобно, макар и не съвсем същото. Ако това беше просто шега, ако беше инфантилна студентска лудория, тя нямаше да отиде по-далеч от вмъкването в стаята и откриването на игралния автомат. Ала машината беше разговаряла с него, макар че това при добра подготовка можеше да стане много добре с помощта на магнетофонна лента, която се включва с натискането на лоста.

Всъщност не би могло да стане така. Не само, че машината говореше с него, той също й говореше, беше завързал разговор с нея. Нито един студент не можеше да направи магнетофонна лента, която да води логичен разговор, а разговорът беше логичен: той зададе въпроси и машината му отговори, тя му даде заплетени указания.

Не си измисляше станалото, то не беше някаква студентска щуротия. Машината даже му върна ритника, когато той я срита. Глезенът още го болеше, макар вече да не куцаше. Но ако това не беше лудория, колкото и хитро да е скроено, тогава, за бога, какво беше всъщност?

Той вдигна чашата и изпи уискито до дъно — нещо, което никога не беше правил. Понякога си, посръбваше уиски, но не го изпиваше докрай по една проста причина: не понасяше много алкохола.

Стана от стола и се заразхожда напред-назад из стаята. Движението изглеждаше безцелно, то не му помагаше да мисли. Остави празната чаша на бюфета, върна се пак към стола и седна на него.

Е, добре, каза си, трябва да спра играта, да прекратя тая работа с опитите да защитя себе си, трябва да допусна мисълта, че не допускам мисълта да изглеждам като глупак. Трябва да тръгна от върха и да стигна до дъното на тая история.

Тя започна със студента Джексън. Нищо от последвалите събития нямаше да се случи, ако не беше Джексън. А преди това, даже още по-рано, беше писмената работа на Джексън — една силна, необикновено добре изпипана творба, особено за студент като Джексън, ако не бяха цитирани използваните източници. Цитирането на тези източници го накара да напише бележката и да я пусне в пощенската кутия на Джексън. А може би във всички случаи щеше да извика тоя младеж по косвените улики на човека, който му е помогнал да напише такава чудесна работа? За миг Лансинг си помисли за това и реши, че най-вероятно нямаше да го направи. Ако Джексън искаше да измами някого, това не беше Лансинг. Джексън нямаше да направи нищо друго, освен да измами себе си. Даже и да беше го извикал по тази причина, срещата им щеше да се превърне в неприятен и гибелен сблъсък, защото на тоя свят няма начин да докажеш измамата.

Заключението беше, според него, че е изигран и то майсторски изигран или от самия Джексън, или от някой друг, който пипаше чрез Джексън. Струваше му се, че Джексън не беше толкова лукав, а може би и не чак толкова енергичен да го изиграе сам, макар че нямаше начин да разбере със сигурност. С човек като Джексън нищо не можеше да бъде сигурно.

А ако е бил измамен, без значение от кого, каква ли беше целта?

Отговор не намери. Нищо такова, което да има смисъл. Нищо в тая случка нямаше смисъл.

Може би начинът да превъзмогне станалото беше да забрави тая история, да не й обръща вече внимание. Но можеше ли да го направи, можеше ли да принуди себе си да продължава линията на бездействие? До края на живота си щеше да си мисли за какво беше всичко това, до края на живота си щеше да се чуди какво би станало, ако беше отишъл на адреса върху ключодържателя и беше направил онова, което му каза монетният автомат. Той стана, напипа бутилката и вдигна чашата да си налее уиски, но не си наля. Остави бутилката и занесе чашата на кухненската мивка. Отвори хладилника, извади от него полуготова храна — телешко с макарони и я пъхна във фурната. Потръпна при мисълта за поредното ядене телешко с макарони, но какво да се прави? Наистина в такова време не можеше да очаква гастрономическа вечеря.

Той отиде до външната врата и вдигна вечерния вестник. Потънал дълбоко в канапето си, той запали лампата и отгърна вестника. Имаше малко новини. Конгресът още се пипкаше с разходите за контрола над въоръжаването и президентът предупреждаваше отново за тежките последствия, в случай че Конгресът не утвърди огромния военен бюджет, който искаше той. Асоциацията на родителите и учителите още вдигаше вой до небесата за насилието по телевизията. Открити бяха още три неща, които предизвикват рак. Мистър Дитерс пак беше подпалил Дагууд — сякаш малкият дявол се беше вселил в него. На страницата за мнения беше отпечатано писмо със справедливо възмущение от факта, че някой беше пропуснал да включи кръстословица.

Когато телешкото с макарони беше готово, той го изяде като че просто го опитваше — напъха го в устата си, защото това беше храна. Той извади за десерт двудневен малък кейк и остана на кухненската маса да си изпие кафето. Докато пиеше втората си чаша, той се сети какво щеше Да направи. В себе си той здравата се стараеше да отхвърли нещо, което щеше да направи, няма значение какво, искаше да го отхвърли, защото не беше сигурен дали си струва да го направи и с това отговаряше на досадното съмнение, което го човъркаше. Ала въпреки съмнението той щеше да го стори, знаеше твърдо, че в края на краищата щеше да го направи. Той никога не би могъл да живее в мир със себе си, ако не постъпеше така, до края на живота си щеше да мисли какво е пропуснал. Стана от кухненската маса и отиде в спалнята да вземе ключовете от колата си.