Търсачи на светове

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Той се влачеше в южна посока, следвайки пътеката, която двамата с Юргенс оставиха по пътя си на север. На места следите бяха засипани от подвижните пясъци, ала той винаги ги откриваше малко по-нататък. Зад гърба му още се чуваше грохот — звукът на отдалечаващия се Хаос. Какво е Хаоса, питаше се той, докато пълзеше по пътеката. Сега това нямаше значение. Единственото, което сега имаше значение, беше да се върне при Мери.

Падна нощ и изгря луната — една подпухнала топка, плуваща на изток, заблестяха първите звезди. Той упорито продължи пътя си. Сега е по-лесно, отколкото рано на другия ден, рече си той, защото сега вървеше надолу. Всъщност не му се стори много лесно.

Той рухна и легна на пясъка. Не можеше да продължи, не можеше да се изправи отново на крака. Обърна се на гръб и потърси с ръка манерката. И докато я търсеше, потъна в дълбок сън.

Събуди се от лъчите на слънцето и за миг се зачуди къде се намира. Надигна се на лакът да огледа мястото. Нямаше какво да види освен ослепителния блясък на пясъка, отразяващ слънчевите лъчи. Той вдигна ръка и потърка с юмрук очите си, докато си спомни къде се намира и задължението го подсети, че трябва да върви.

Той се изправи на крака и изтръска дрехите си. Едва се крепеше, защото още не беше съвсем буден. Вдигна манерката пред себе си и отпи от топлата течност. След като зави капачката на манерката, той тръгна по пътя, който преди това беше прокарал за себе си. Той изрови храна каквато и да е храна, първото, което търсещите му пръсти напипаха в раницата, и започна да дъвче както вървеше. Нямаше сила, която да спре пътя му на юг. Краката му, вдървени от съня, потръпваха болезнено при всяка крачка, но той упорито ги движеше и лека-полека те започнаха да му се подчиняват. Гърлото му изгаряше от жажда, но той не пи, защото водата в манерката беше стигнала почти до дъното и трябваше да я пази. Часове по-късно той разбра, че втората манерка, пълна с вода, беше пъхната в раницата му. Пясъкът пред него се стелеше на вълни и плуваше в острия блясък на слънцето. Беше спал по-дълго, отколкото трябваше, беше загубил ценно време и той използваше това като камшик, за да си наложи да върви.

Понякога мислеше за Юргенс, но това не ставаше много често и не траеше дълго. Мислеше, че пак има нещо, което трябва да направи по-късно. Опитваше се да събере мислите си и да ги насочи към Мери, която го очакваше при пеещата кула. Ала понякога мисълта за Мери отлиташе и той потъваше във вакуум, а в главата му оставаше само едно нещо, разумът му държеше здраво само едно нещо, и то беше да стигне до пеещата кула.

Той наближи края на дюните и макар че пътеката не личеше така ясно, продължи да намира пътя, защото земята тук беше песъчлива. Слънцето мина зенита и пое на запад. Вече се вървеше по-леко — земята беше по-твърда, а дюните намаляха и той се опита да ускори ход, но краката му отказваха да вървят по-бързо. И нищо чудно, каза си той съвсем разумно. Минаваше третият пълен ден на това мъчително пътуване. Въпреки усилията той се укоряваше и се сърдеше на себе си, че не върви бързо.

Слънцето се скри зад хоризонта, на изток блеснаха звезди и когато луната изгря, небето просветля. Той все така се подтикваше да върви напред. Ако продължаваше със същия ход, ако само успееше да продължи пътя, щеше да стигне до пеещата кула призори.

Тялото му го предаде. Краката престанаха да му се подчиняват и той трябваше да спре. Довлече се до прикритието от вятъра, което му даваше малка дюна, и отвори раницата си. Вътре намери втората манерка с водата, която толкова много му трябваше, и отпи внимателно от нея, за да остане за другия ден. Извади студена наденица и меко сирене и ги изгълта, премалял от глад.

Ще седна, ще поседя, залъгваше се той, но няма да спя, след около час ще тръгна отново. Скоро задряма и когато се събуди, звездите на изток избледняха от първите лъчи на утрото. Той се изправи, проклинайки се за съня, нарами раницата и пак пое на юг. Беше обещал на Мери да не се бави повече от четири дни и искаше да изпълни обещанието си.

Пред него бяха дюните и краят на едно леко пътуване. На това парче земя преди да стигне дюните той трябваше да измине по-голяма част от останалия път, защото дюните щяха да го забавят.

Защо съм толкова припрян, питаше се той. Нямаше чак толкова голяма нужда да бърза. Мери беше добре. Тя го чакаше и се чувстваше добре. Ала тези мисли не го успокояваха, той не забави крачка.

Малко след пладне той стигна до дюната, където бяха намерили повредената крачеща машина. Черепът с блестящия зъб му се хилеше идиотски. Той продължи пътя си.

Стигна до дюните и се хвърли срещу тях като неустрашим воин. Само няколко часа още, каза си той. Щеше да стигне до кулата преди заник слънце и да грабне Мери в прегръдките си. След около час той зърна кулата, чийто връх стърчеше над една от най-високите дюни, и видът на кулата го накара да ускори ход още повече.

През цялото време докато вървеше през пустинята той пазеше в съзнанието си неясния образ на Мери, затичана към него, крещяща от радост при появата му, протегнала към него ръце в момента, когато той минава последните метри от пътя. Ала това не стана. Тя не дойде затичана да го посрещне. Тя изобщо не се виждаше никъде. Нямаше дим над огнището. Нямаше огън, нямаше я и Сандра.

После, когато вече тичаше към лагера, той видя Сандра. Лежеше свита на кълбо до основата на пеещата кула. Тя не помръдваше. Вятърът развяваше шалчето, което носеше вързано на врата си и толкова.

Лансинг спря с разтреперани крака. Една ледена ръка пресегна отнякъде да стисне сърцето му и тръпки от страх полазиха по тялото му.

— Мери! — извика той. — Мери, върнах се. Къде си?

Мери не отговори. Нищо не му отговори.

Сандра трябва да знае, помисли си той. Външно тя изглеждаше заспала, но той ще я разтърси, ще я събуди и тя ще му каже.

Той коленичи до нея и лекичко я разтърси. В тая работа се криеше нещо лошо — тя сякаш нямаше тегло. Той я разтърси отново, от самото тръскане тя се обърна и разкри лицето си. Пред него беше съсухреното лице на мумия.

Той дръпна ръката си от нейното рамо и главата й падна назад така, че вече не го гледаше. Мъртва, помисли си той, сякаш е умряла преди хиляда години! Изсъхнала под дрехите си, развявани от вятъра, една шумка, от която е изсмукано всичко живо, целия й живот!

Стана и се завъртя наоколо. Повлече се към огнището и протегна ръце към сивата пепел. Не усети топлина. Зарови ръце в пепелта, ала огънят беше изгаснал, на дъното нямаше тлеещи въглени. Една раница беше оставена до угасналия огън, само една! Най-вероятно раницата на Сандра. Раницата на Мери беше изчезнала.

Той бавно седна на земята и разумът му се вледени от ужас и мъка, просто се вледени.

Сандра мъртва, Мери заминала, а огънят — изгаснал от часове, защото трябва да минат много часове, преди огънят да угасне напълно. Мери беше тръгнала преди много часове.

Мозъкът му преодоля част от вледеняването и ужасът нахлу в него, ала той го отпъди надалеч.

Нямаше време да се поддава на страх и паника. Беше време да седне спокойно и да помисли, да измисли нещо, да събере всички неща в едно цяло и да реши какво да прави.

Лагерът беше празен. Нямаше ги Йоргенсон и Мелиса, но това не значеше нищо. Може да са закъснели с връщането си. На тръгване от лагера всички решиха да се върнат след четири дни, а четвъртият ден още не беше изтекъл.

Сандра беше мъртва, а външността й показваше, че е починала много отдавна, макар това да беше невъзможно. Преди четири дни тя беше жива, даже преди по-малко от четири дни. Кулата я е изсмукала цялата, рече си той горчиво без каквато и да било логика, беше се хранила с нея, беше я изяла, докато не остане нищо от нея. Беше я изцедила и изсушила, може би, защото Сандра искаше кулата да го направи, доброволно й се принесе в жертва — логичен завършек на една преданост, причинена от усета й за красота, каквато младата жена намираше в кулата.

Мери е заминала, каза си, но не се е измъкнала, не е избягала разплакана в дивата околност. Раницата й беше изчезнала. Но защо не му остави някакъв знак да обясни къде отива? Можеше да закачи една бележка на скалата.

Той стана на крака и претърси мястото без да намери нищо, после за сигурност го претърси отново и за втори път не откри нищо.

Тя би могла да тръгне на север с мисълта да срещне него и Юргенс на връщане от пътуването им. Имаше вероятност да тръгне и на запад, надявайки се да намери Йоргенсон и Мелиса, макар че това му се струваше несигурно, защото тя не харесваше нито един от двамата. Или пък е хванала пътеката към втората страноприемница и е решила да го изчака там.

Най-важното нещо — най-напред, рече си той и се учуди колко хладнокръвно разсъждава. Първо трябваше да се върне до началото на дюните и да провери внимателно дали ще намери следите й. Ако е тръгнала на север, сигурно щеше да открие нейните стъпки и да я последва, но в такъв случай той щеше да я срещне на връщане, защото през цялото време той се връщаше по собствените си дири.

Въпреки това той отиде, огледа мястото и не намери други следи освен своите и следите на Юргенс. Той разгледа внимателно дирите, оставени от тях двамата, като търсеше трета следа. Не намери нищо такова. Само следите от стъпките на двамата водеха на север, а неговите собствени дири се връщаха обратно. Друг човек не беше минавал по този път.

Нощта вече падаше, когато той се върна в лагера. Постоя малко, потънал в мисли, и се опита да реши какво да прави. Най-подир взе решение и то беше едно от най-трудните в живота му. Но той се опита да потисне чувството на вина при вземането на това решение, защото то бе единственото, което можеше да стори.

Чувстваше се изтощен. Беше вървял четири дни без отдих и без сън. Имаше нужда от почивка, трябваше да се възстанови напълно. Нямаше да помогне с нищо нито на Мери, нито на себе си, ако отново поеме бремето на пътя в момент, когато умираше за сън, когато главата му беше замаяна, а сетивата — притъпени. На сутринта очакваше Йоргенсон и Мелиса да се върнат и да му помогнат в издирването. Всъщност това не е много важно, каза си той. Мислите му се въртяха не около тях двамата, а около Мери. В най-добрия случай те бяха двама нещастници.

Той събра дърва и запали огън, свари си кафе, изпържи бекон, направи си палачинки и отвори кутия ябълков сок — това беше първата пълноценна храна, която си приготви от няколко дни насам.

Мисълта за Мери не го напускаше, но той настойчиво си налагаше да приеме, че тя е добре, че където и да се намираше, тя е жива и здрава. Опита се да изхвърли страха и грижите от ума си, ала не успя напълно.

Мислеше си какво я е накарало да напусне лагера. Каквато и да е била причината, тя сигурно е била много важна, защото при други обстоятелства тя щеше да дочака връщането му. Навярно обстоятелствата са я принудили да тръгне и той се опита да потърси в ума си такива причини. Опитите му бяха безплодни, а понякога дори ужасяващи, и той направи най-доброто, след като вече бе започнал: да отхвърли тези мисли.

Той мислеше и за Сандра. Трябваше ли да я погребе, като изкопае гроб и я зарови, трябваше ли да произнесе мъчително и ненужно слово, щом като това вече беше станало? По някаква причина, която не разбираше съвсем ясно, той реши, че не трябва да прави нищо. Колкото повече мислеше за това, толкова повече му се струваше, че не трябва да я безпокои сега, това би било светотатство. Най-доброто, което можеше да направи, беше да я остави на мястото й, положена като изсъхнала и свещена жертва в основата на пеещата кула. Той мислеше за това и в мислите му като че липсваше смисъл, ала по някакъв луд и объркан начин в тях имаше известна логика. Какво би си пожелала Сандра, питаше се той и не намираше отговор на въпроса. Не я познаваше добре, за да знае нейното предсмъртно желание, и много съжаляваше за това. Може би той не познаваше добре никого от тях, а трябваше да ги познава. Дали времето изисква да познаваш добре човека, питаше се той.

Четирима от шестте души бяха загинали, останаха само той и Мери. Сега и Мери беше изчезнала. Но аз ще я намеря, повтаряше си той, ще я намеря. След вечерята той се мушна в спалния чувал и почти заспиваше, когато се стресна от стоновете на Виещия. Стоновете не идваха отблизо. Те стигаха до него някъде отдалеч, откъм пътеката, ала в мълчанието на нощта те бяха много силни.

Той седна и се вслуша във воя, спомняйки си нощта от онзи първи ден, когато двамата с Юргенс отиваха на север и му се стори, че е доловил вой, но след като попита робота той му отвърна, че нищо не е чул.

Когато крясъкът замлъкна той пак легна, като придърпа спалния чувал нагоре. Преди да заспи, Душещия се появи и започна да души около лагера. Той му заговори тихичко и съществото не му отговори, просто продължи да души. Преди сумтенето да свърши, той заспа.