Търсачи на светове

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Трябваха им пет дни да стигнат града. Можеха да изминат пътя и за два дни, ако не бяха принудени да нагаждат крачката си към възможностите на Юргенс.

— Трябваше да се върна в страноприемницата — мърмореше роботът. — Можех да го направя сам. Щях да остана там и да ви чакам. Така нямаше да ви забавя.

— А какво ще правим, когато дойде време и ни потрябваш, а теб те няма? — попита Лансинг.

— Този ден може да не дойде. Може да не ви потрябвам никога.

Лансинг наруга цветисто робота като пълен глупак и го накара да продължи напред.

С движението им по пътя пейзажът се промени. Местността все още беше хълмиста, но ставаше все по-суха. Все по-отдалечени и по-малки ставаха горичките както по площ, така и по височината на дърветата, които вече заприличаха на шубраци. Вместо прохлада вятърът носеше зной. По-нататък малкият поток, от който черпеха вода, се раздвои и заприлича на тънка струйка.

Всяка вечер душещото същество блуждаеше около лагерния огън. Веднъж през втората вечер Лансинг и Юргенс отидоха с фенерчета в мрака да търсят следи от него. Не намериха нищо, даже отпечатъци от стъпки. Земята край огъня беше песъчлива и трябваше да останат дири, но те не откриха нищо.

— То ни преследва — каза Мери. — Пътува заедно с нас. Даже когато не души, чувствам, че то е тук. Навърта се наоколо и ни дебне.

— Това същество не ни заплашва — опита се да я успокои Дансинг. — Не ни причинява вреда. Ако имаше намерение да ни стори нещо лошо, отдавна щеше да го направи. Имаше достатъчно удобни случаи.

След първите два дни те често седяха тихо около лагерния огън, без да кажат нито дума. Вече нямаха нужда от разговор да запазят живо чувството на близост, създадено между тях по време на пътуването.

Понякога сред дълго мълчание Лансинг се улавяше да мисли за миналия си живот и с учудване откриваше, че колежът, в който преподаваше, му се струваше нещо много далечно, а приятелите му; останали там, бяха приятели от отдавна минало време. Изтече само една седмица, напомняше си той, трябваше да си го напомни, а вече усещаше как години застават между това място и университетския град. Носталгията го връхлиташе и той изпитваше непреодолимо желание да се обърне и да тръгне по дирите си, да скочи от мястото си край огъня и да се върне по пътеката, макар да знаеше, че това не е толкова просто. Даже и да се върнеше, нямаше да стигне по-далеч от страноприемницата или от гористата долчинка, сред която се озова в самото начало. Нямаше пътека за връщане към колежа, към Анди, към Алис, изобщо към света, който познаваше. Между него и предишния му живот лежеше нещо непознато и той нямаше представа какво е то.

Не можеше да се върне. Трябваше да върви напред, защото само така би могъл да открие пътя за връщане у дома. Тук имаше нещо, което трябваше да открие, а докато не го издири, нямаше път за връщане. Даже и да го открие, ако изобщо го направи някога, нямаше гаранция, че ще намери пътя към къщи.

Положението му изглеждаше доста глупаво, но той нямаше никакъв избор. Трябваше да продължи. Не можеше да се измъкне като четиримата картоиграчи от страноприемницата.

Опита се да построи някакъв логически приемлив механизъм, чрез който той и останалите са били прехвърлени на това място. Цялата работа доста приличаше на магия, макар че не беше магия. Всичко, което се случи, беше направено по законите на физиката. Самата магия, ако наистина съществуваше, навярно се криеше в използването на физически закони, все още неизвестни на света, от който идваше.

В Клуба на факултета, където двамата отидоха да пийнат и приятелят му дърдореше през цялото време, Анди спомена за края на знанията, за края на физическите закони. Но той нито знаеше, нито пък имаше и най-далечна представа за същността на темата, по която говореше. Просто си чешеше езика с философското си дрънкане.

Тук ли се криеше отговорът, в този свят, където той седеше до огъня? Това ли го изпращаха да дири и ако беше така, ако наистина го открие, как би могъл да разбере? Ако докосне само края му, как ще познае?

Отвратен от себе си, той се опитваше да изхвърли тези мисли от главата си, но те отказваха да си отидат.

Скоро те откриха лагера, където са пренощували първите трима: студена пепел от техния огън, опаковката от кутия сухари, разхвърляни обелки от сирене и мътилка от кафе.

Времето беше хубаво. Понякога от хоризонта на запад се появяваха облаци, но скоро небето се изясняваше. Дъждове не валяха. Слънчевите лъчи бяха ярки и топли.

На третата нощ Лансинг се събуди внезапно от някакъв звук. Той се надигна и седна на земята, преодолявайки силата, която го притискаше надолу.

В светлината на огъня той видя, че Юргенс се е надвесил над него. Ръката на робота го държеше за рамото, а самият той издаваше съскащ звук.

— Какво има?

— Мис Мери, сър. Нещо лошо става с нея. Прилича ми на припадък.

Лансинг обърна глава и погледна. Мери седеше неподвижна в спалния си чувал. Главата й беше отметната назад и гледаше към небето.

— Заговорих я — обясни Юргенс, — но тя не ме чу. Опитах се няколко пъти, питах я какво става и с какво мога да й помогна.

Лансинг отиде при нея. Тя изглеждаше като издялана от камък — вдървена, изопната, изцъклила невиждащ поглед.

Той се склони над нея, хвана лицето й с ръце и го стисна леко.

— Мери — произнесе той, — нещо лошо ли става?

Тя не му обърна внимание.

Лансинг я зашлеви с едната ръка, сетне и с другата. Мускулите на лицето й се отпуснаха и затрепераха. Тя припадна, протегнала към него ръце — не точно към него, той знаеше това, а към някой друг.

Той я притисна силно до себе си. Тя трепереше неудържимо, от устата й се раздадоха тихи, сподавени хълцания.

— Отивам да направя чай — рече Юргенс. — И да запаля огъня. Трябва да я стоплим, отвън и отвътре.

— Къде съм? — прошепна тя.

— Ти си с нас. В безопасност.

— Едуард?

— Да, Едуард. И Юргенс. Той отиде да ти направи чай.

— Събудих се и ги видях надвесени над мен да ме гледат.

— Спокойно! — каза той. — Почини, отпусни се. Трябва да се успокоиш. Чувствай се добре. После ще ни разкажеш.

— Да, добре — съгласи се тя.

Мери помълча известно време. Докато я държеше, той усети отслабване на напрежението, което я бе обхванало.

Най-сетне тя се изправи и се отдръпна от него.

— Беше ужасно — каза тя съвсем спокойно. — Никога не съм била толкова уплашена.

— Всичко мина. Не беше ли това… лош сън?

— Беше нещо съвсем различно от сън. Те наистина бяха тук, закачени на небето, надвесени над мен. Помогни ми да се освободя от торбата и да отида до огъня. Нали каза, че Юргенс прави чай?

— Той кипна — съобщи Юргенс. — Налях го в чашата. Пиеш го с две лъжички захар, доколкото си спомням?

— Да — кимна тя. — С две лъжички захар.

— Искаш ли и ти чаша чай? — обърна се Юргенс към Лансинг.

— Да, ако обичаш — каза Лансинг.

Те седнаха заедно край огъня, а Юргенс се подпря на патерицата с едната си ръка. Дървата, които той беше хвърлил в огъня, вече се разпалиха и пламъците се издигнаха високо. И двамата мълчаливо отпиха от чая си. Изведнъж тя каза:

— Аз не съм някоя вятърничава жена, нали знаеш?

Лансинг кимна:

— Зная. Корава си като кремък.

— Събудих се — подхвана тя, — беше едно чудесно и леко събуждане. Не като да те изтръгнат от сън. Лежах по гръб и когато се събудих, гледах право към небето.

Мери отпи още глътка чай и изчака, сякаш събираше сили за онова, което щеше да каже.

Тя сложи чашата на земята и се обърна да погледне Лансинг.

— Бяха трима — каза тя, — поне си мисля, че бяха трима. Може да са били и четирима. Три лица. Никакви други части от тялото. Големи лица. По-големи от човешки лица, макар да съм сигурна, че бяха хора. Три огромни лица във висините, изпълващи половината небе, гледаха надолу към мен. И ми хрумна колко тъпо е да си мисля, че виждам лица. Примигнах с очи, мислех си, че са плод на моето въображение и ще си отидат. Но те не си отидоха. След като примигвах, ги видях още по-добре, отколкото преди това.

— По-спокойно! — каза Лансинг. — Карай по-бавно.

— Спокойна съм, по дяволите, и я карам съвсем бавно. Мислиш си, че имам халюцинации, нали?

— Не, не мисля така — поклати глава той. — Щом казваш, че си ги видяла, значи си ги видяла. Помниш ли какво ти казах? Твърда си като кремък.

Накуцвайки, Юргенс отиде да напълни отново чашите.

— Благодаря, Юргенс — каза тя. — Правиш великолепен чай. После продължи.

— Нямаше нищо лошо в лицата. Нищо отвратително. Като си помисля сега, изглеждаха съвсем обикновени. Едно от тях имаше брада. Беше младият, другите двама бяха стари. Пак повтарям, в тях нямаше нищо лошо, нищо, което да те дразни. После нещо започна да се просмуква в мен. Те ме гледаха втренчено. Заинтересуваха се. По начина, по който някой от нас ще мине край отвратително насекомо, някакво жалко създание от определен вид, една нова форма на живот. Сякаш не бях същество, сякаш бях предмет. В самото начало забелязах нещо, което ми се стори поглед с израз на състрадание към мен, но после разбрах, че не е така. Беше смесица от презрение и съжаление и от съжалението ме заболя най-много. Аз четях мислите им. Господи, те си мислеха как може човек да гледа това! И после, после…

Лансинг мълчеше, той мислеше, че сега не му е времето да каже нещо.

— После те извърнаха глави. Не си отидоха. Само обърнаха глави, отърваха се от мен. Като, че не заслужавам внимание, не заслужавам презрение като че съм недостойна за тяхното съжаление. Като че бях нищо, пък и целият човешки род е нищо. Осъдиха всички нас да бъдем нищожества, макар че „осъдиха“ е силно казано. Ние не заслужаваме даже тяхното осъждане. Ние сме низша форма на живот, за която те вече няма да мислят.

Лансинг въздъхна.

— За бога — каза той, — не мисли…

— Прав си. Не мисли. Толкова ме нарани това, Едуард! Може би моята реакция…

— Хайде да не говорим за реакция. Моята реакция сигурно щеше да бъде същата или още по-лоша. — Какво мислиш, че са те? Не кои, а какво?

— Не зная. В момента не мога и да предполагам.

— Това не беше плод на моето въображение.

— Ти не си играеш на въображение — каза той. — Ти си стабилен инженер — само гайки и винтове. Пълен реалист. За теб две и две са четири, в никой случай три или пет.

— Благодаря — каза тя.

— По-късно — продължи той, — ще се чудим с часове какви са те, но не и сега. Много са пресни впечатленията ти. Нека мине време.

— Друг на мое място щеше да каже, че са богове — произнесе тя. — Сандра сигурно щеше да каже точно така. Примитивният човек щеше да се изрази така. Енорийския свещеник щеше да ги отхвърли като дяволи, жадни за неговата душа. Ще ти кажа още нещо — те имаха високомерието, безгрижието и самоувереността на богове, но не бяха богове.

— Някога ние, роботите, мислехме хората за богове — каза Юргенс. — В края на краищата в известен смисъл те са такива. Вие разбирате защо мислехме така, те ни създадоха. Но ние отидохме по-далеч. След време забелязахме, че те просто са друга форма на живот.

— Няма нужда да ме успокояваш — каза Мери. — Вече ви казах: зная, че не са богове. Не ги мисля за никакви богове. Мисля, че богове няма.

Лансинг и Мери не се върнаха в спалните чували. Никой от тях не можеше да заспи, а утрото наближаваше. Седяха край огъня и си говореха, вече съвсем спокойно. След малко Юргенс се обади, че ще прави закуска.

— Предлагам палачинки и шунка — рече той. — Как мислите?

— Звучи ми добре — каза Лансинг.

— Ще направим ранна закуска — каза роботът — и ще тръгнем рано.

Този ден те не стигнаха до града, а наближиха до него едва късно следобед на другия ден.

Зърнаха го, когато изкачиха хребета на висок хълм, от който пътеката криволичеше и влизаше стръмно надолу. Дъхът на Мери спря.

— Ето го! — извика тя. — Но къде са хората?

— Може би няма никакви хора — каза Лансинг. — Това са развалини, а не град.

Той се разстилаше в равнината под хълма — и равнината, и градът имаха цвета на дюни. Обхващаше по-голямата част от равнината между хълмовете. Градът лежеше безжизнен и смълчан. Нищо не трепваше в него.

— Никога през живота си не съм виждала толкова потискаща гледка — каза Мери. — Към това ли се стремеше така нетърпеливо Бригадния генерал? Там ще има хора, твърдеше той.

— За това можеш да се хванеш на бас с Бригадния генерал — рече Лансинг.

— Тук няма и помен от другите — забеляза Мери. — Няма следа от никого. Човек може да си помисли, че те ще ни очакват с нетърпение, че ще се взират в пътеката след тях.

— Може би точно това правят. Може би скоро ще се покажат.

— Ако са още тук.

— Мисля, че още са тук — каза Лансинг. — Ще разположим лагера на това място. Ще поддържаме огъня цяла нощ. Те ще го видят.

— Искаш да кажеш, че няма да слезем веднага долу?

— Не веднага. Пада нощта и аз ще се чувствам в по-голяма безопасност тук горе, отколкото в града.

— Благодаря ти за това — каза тя. — Бих могла да стоя в града само при дневна светлина, но не и сега.

— На километър и половина от тук има поток — рече Юргенс. — Ще отида за вода.

— Не — възрази Лансинг. — Остани тук и събери дърва, колкото можеш. Аз ще отида за вода.

— Радвам се, че сме тук — каза Мери. — Радвам се повече, отколкото се боя от града там долу.

— Аз също — кимна Лансинг.

След вечеря те седнаха един до друг на върха на хълма с погледи, обърнати към града. Там нямаше никакво движение, не се забелязваше нито една-единствена искрица светлина. Те очакваха всеки миг да видят как някой от тримата, които тръгнаха преди тях, излиза от града и им маха с ръка за добре дошли, ала това не стана. Най-подир, когато падна нощта, Мери каза:

— Хайде да легнем и да поспим, доколкото можем.

— Вие двамата ще спите — уточни Юргенс. — Денят беше тежък, доста път минахте по пътеката.

— И аз мисля така — съгласи се Мери.

Юргенс ги събуди в ранни зори.

— Другите са там долу, чакат ни — съобщи той. — Сигурно са видели нашия огън.

Дансинг изпълзя от торбата. В бледата светлина на настъпващото утро той видя три фигури, застанали зад рухналата стара градска стена. В една от фигурите, най-дребната, позна Сандра, но останалите не можа да различи. Той вдигна ръце и ги размаха. И тримата му отвърнаха със същото.