Търсачи на светове

ГЛАВА СЕДМА

Вечерята с най-вкусната храна свърши. Сега всички дръпнаха масата и седнаха пред горящия огън. Встрани от тях, в далечния ъгъл на стаята, картоиграчите се бяха надвесили над своята маса.

С пръст над рамото си Лансинг посочи към тях.

— А какво ще ядат тези хора? Те не вечеряха с нас.

Моя домакин направи презрителен жест.

— Те няма да си зарежат играта. Носим им сандвичи и те продължават да играят. Ще свършат рано сутринта и след кратък сън пак ще станат на крака. Ще закусят с молитва и пак ще се заловят за картите.

— На кого се молят? — попита Мери. — Може би на боговете на късмета?

Моя домакин поклати глава.

— Не зная. Никога не съм ставал призори.

— Струва ми се, че вие сте един от най-малко любопитните хора — каза Енорийския свещеник. — Знаете за обикновените неща много по-малко от всеки човек, когото съм срещнал през живота си. Не знаете от коя страна идваме. Не знаете защо сме тук и какво предполагаме да правим.

— Казвам ви истината — рече Моя домакин. — Не зная такива неща и никога не питам.

— Може ли да е истина това, че тук няма човек, когото да попиташ? Човек, когото ние да попитаме?

— Мисля, че това е правилно заключение — отвърна Моя домакин.

— И ние сме захвърлени тук — каза Мери, — без да знаем нищо и без някакви разяснения. Някой или някоя агенция ни е пратила на боклука по някаква причина. Имате ли поне далечна представа за…

— Нямам каквото й да било, скъпа госпожо. Мога да ви кажа само това: другите групи, които са идвали тук, напускат това място и тръгват по стария път да видят какво има отвъд.

— Значи е имало и други групи?

— О, да, твърде много. Но на големи интервали.

— И връщат ли се?

— Рядко. Стават бойци тук и там.

— Какво става, когато бойците се завръщат?

— Не зная. През зимата затварям.

— Интересува ме стария път, който споменахте — намеси се Бригадния генерал. — Можете ли да ни кажете нещо повече за него? Къде отива или какво може да се срещне в тая посока?

— Носят се само слухове. Има слухове за град и слухове за някакъв куб.

— Само слухове?

— Това е всичко.

— Какъв куб? — попита Лансинг.

— Само това ми е известно — каза Моя домакин. — Не зная нищо друго. А сега да поговорим по въпроса, за който не ми се ще да споменавам, но се налага.

— Какъв е той? — попита Енорийския свещеник.

— Това е въпросът за сметката. Трябва да ми платите за нощуването и за вечерята. Имам малко стопанство, от което можете да вземете храна и разни други неща, преди да тръгнете по своя път.

— Нямам пари в себе си — каза Бригадния генерал. — Рядко нося в себе си. Ако знаех, че ще идвам тук, щях да изтегля малко в брой.

— Аз имам само няколко банкноти и шепа дребни — рече Енорийския свещеник на Моя домакин. — Като повечето духовници в моята страна аз съм много беден.

— Мога да ви подпиша чек — каза Мери.

— Съжалявам, не приемам чекове. Трябва ми суха пара в брой.

Сандра Карвър се оплака:

— Не разбирам нищо от това. Какво значи с чек и в брой?

— Той говори за пари — обясни й Бригадния генерал. — Сигурно знаете какво е пари?

— Не, не зная. Умолявам ви, кажете ми какво е това пари.

Бригадния генерал обясни вежливо:

— Това са знаци от хартия или метал, които имат определена стойност. Използват се за плащане на блага и услуги. Навярно и вие си служите с тях за вашите нужди — за купуване на храна и дрехи.

— Ние не купуваме, ние даваме — каза поетесата. — Аз давам поемите и песните си. Други ми дават храна и дрехи, когато имам нужда от тях.

— Идеалното комунистическо общество — каза Лансинг.

— Не виждам причини да се правите на толкова ужасени и изумени — рече Юргенс. — Начина, за който спомена Сандра, е единственият разумен начин за функционирането на едно общество.

— Което ще рече, предполагам — каза Бригадния генерал, — че ти също нямаш пари. Той се обърна към Моя домакин и рече:

— Съжалявам, стари приятелю. Изглежда нямаш късмет…

— Почакайте за момент — прекъсна го Лансинг. А на Моя домакин каза: — Случва ли се понякога само един от членовете на групата да носи пари? Пари на агенцията, която вероятно организира всеки отделен лов на диви гъски?

— Понякога става и така — каза Моя домакин. — Всъщност почти винаги става така.

— Тогава защо не ни го казахте?

— Ами — смънка Моя домакин, облизвайки устните си, — човек никога не знае. Трябва да се внимава.

— Правилно ли схващам — поде Енорийския свещеник, — че вие, мистър Лансинг, сте ковчежникът на групата?

— Така изглежда — отвърна Лансинг. — Известно време се колебаех.

Той извади една златна монета от джоба на сакото си и я подхвърли на гостилничаря.

— Това, е чисто злато — каза той без сам да знае истина ли е това или не. — Стига ли тази монета?

— Още две като тая — каза Моя домакин, — ще стигнат за вечерята, за преспиването ви и за закуската утре.

— Мисля си, мистър Лансинг — каза Енорийския свещеник, — че той ви будалка.

— Аз също мисля така — кимна Лансинг. — Според мен една монета стига за всичко. От чиста щедрост ще ви дам още една монета, но не повече.

Моя домакин се разхленчи.

— Цените растат, трудът е толкова скъп…

— Още една — каза Лансинг, стиснал в ръка още една монета, — това е всичко.

— Добре — съгласи се Моя домакин. — Следващата група може да излезе по-щедра.

Енорийския свещеник рече:

— Още си мисля, че това е твърде много.

Лансинг подхвърли монетата и гостилничарят я потърси на пода с бърз замах на отпуснатата си ръка.

— Може и да е много — съгласи се Лансинг, — но не ми се ще да му кажа, че го смятам за мошеник.

Моя домакин стана бавно на крака.

— Когато поискате да си починете — рече той, — повикайте ме да ви покажа вашите стаи. След като се отдалечи, Мери каза:

— Странен начин за финансиране на експедиция! Нищо не може да се каже. Едуард е натоварен с парите.

— Това е неправдоподобно — каза Лансинг. — Той знаеше, че някой има пари.

— От тая работа с парите излиза, че някой ни изпраща тук — каза Мери. — Или нещо.

— Правилно. Или нещо. Може би с това искат да платят оскъдно нашето пътуване.

— В такъв случай мислите ли, че ще ни кажат какво искат?

— Да, някой ще го стори. Имаме си работа със странни хора.

— Мистър Лансинг, може и да не е моя работа — намеси се Бригадния генерал, — но си мисля дали ще ни кажете как получихте парите.

— Ще го направя с голямо удоволствие — каза Лансинг. — Но преди това искам да ви попитам знае ли някой какво е игрална машина.

Очевидно никой от тях не знаеше.

— Добре, тогава — рече Лансинг. — Ще ви разкажа приказката за студенти, игрални машини и за моя ексцентричен приятел. Той им разказа случилото се и те го изслушаха много внимателно.

— Трябва да ви кажа — обади се Бригадния генерал, когато Лансинг завърши разказа си, — че вашият опит е бил извънредно въвлечен в работата.

— Всеки път, когато ставаше това, имах чувството, че съм измамен — рече Лансинг. — И все пак продължавах. Моето любопитство ме подтикваше към това.

— Може да е било за добро, че вашето любопитство ви е подтиквало към това — каза Бригадния генерал. — Ако не беше така, останалите щяхме да бъдем изпратени тук без пукнат петак на наша сметка.

— Много е странно как по различен начин бяхме пренесени на това място — каза Сандра. — Аз дойдох, докато слушах музика, вие — с помощта на агенцията, която наричате монетни автомати.

— С мен това стана, между другото, с помощта на хелиографно копие — каза Мери. — Един млад инженер ми го донесе и твърдеше, че върху него има нещо, което той не разбира. Настояваше да хвърля поглед и посочи с пръст мястото, което искаше да видя. То не приличаше на нищо от нещата, които съм виждала и докато се мъчех да добия някаква представа, аз се вмъкнах в контура на изображението върху чертежа и веднага след това се озовах в гората. Постигна ме същото съвпадение, в което сме попаднали аз и Едуард с помощта на друг човек — в неговия случай студент, а в моя случай — друг инженер. Това потвърждава мисълта, че този или тези, които са постъпили с нас така, имат агенти в нашите светове.

— За миг си помислих — обърна се Лансинг към Мери, — че ти и аз сме от един свят, от една култура. Нашите общества толкова много си приличат. Но аз те гледах, когато произнесох една определена дума, и мога да кажа, че тая дума те хвърли в недоумение. Изглежда не знаеш какво значи комунистически.

— Зная тази дума — каза тя. — Изненада ме контекстът, в който ти си послужи с нея. Произнесе я като съществително, сякаш комунистическото общество може да съществува.

— В моя свят то съществува.

— Сигурен съм, че няма човешко обяснение за това, което стана с мен — рече Енорийския свещеник. — Аз видях Сиянието. Търсех го от години. Понякога усещах, че съм близо до него, но всеки път то ми се изплъзваше. Веднъж, както стоях в една нива с ряпа, аз го видях, много по-ярко и величествено, отколкото си го представях. Вдигнах ръце за преклонение и като го сторих, сиянието стана все по-голямо и лъчисто и аз попаднах в него.

— Струва ми се, че доказателствата са ясни — каза Бригадния генерал. — Всеки от нас е от различен свят. Различен, но човешки свят. Струва ми се, че няма нужда от нови доказателства. Свидетелствата на четирима от вас са напълно достатъчни. Надявам се, че ще ме извините, ако не се присъединя към вас с разказа си при какви странни обстоятелства съм попаднал тук.

— Аз, например, намирам това за крайно неприятно — възмути се Енорийския свещеник. — Всички останали говорихме открито…

— Е, добре — прекъсна го Лансинг. — Ако Бригадния генерал не иска да разголи душата си, аз съм напълно съгласен.

— Но сред братя…

— Ние не сме братя, отче. Тук има две жени. Мисля си дали сме братя даже в смисъла, в който го употребявате.

— Ако сме братя — намеси се роботът Юргенс, — ще го докажем по пътя, който ни предстои.

— Стига да тръгнем по пътя — каза Енорийския свещеник.

— Аз, например, тръгвам по него — рече Бригадния генерал. — Мога да умра от скука, ако ме затворят в тая страноприемница. Тоя жалък гостилничар спомена за някакъв град, който се намира по пътя. Без съмнение какъвто и да е град ще ни предложи по-добро приспособяване и развлечение, а може би и повече сведения, отколкото една жалка кочина като това място.

— Той спомена и за някакъв куб — каза Сандра. — Мисля си какво ли ще е това. Никога не съм чувала за нещо, което може де се опише просто като куб.