Търсачи на светове

ГЛАВА ОСМА

Те тръгнаха късно. Закуската се отложи с неопределено време, проточиха се дълги спорове за нещата, които трябваше да вземат за из път: храна, дрехи, туристически обувки, спални чували, ножове, брадвички, кибрит, готварски принадлежности — един дълъг списък от екипировка. Бригадния генерал настояваше за пушка и едва не се пръсна, когато съдържателят му каза, че няма оръжия за продан.

— Това е смешно — нахвърли се върху него Бригадния генерал. — Чувал ли е някой за експедиция, която потегля без необходимата защита?

Моя домакин се опита да го успокои.

— По пътя няма опасности. Излишно е да се страхувате.

— Откъде знаете? — попита го Бригадния генерал. — Когато ви зададох въпроси в други области, вие не знаехте нищо. Как можете да сте сигурен, че няма опасност, като не знаете нищо друго?

Когато дойде време да плати за стоката, Лансинг започна дълъг пазарлък. Гостилничарят изглежда бе решил да извлече максимална изгода за неуспеха си при опита му да измъкне по-висока цена за преспиването. В борбата яростно се включи Енорийския свещеник, който беше съгласен с генералското мнение, че всеки гледа да те измами. Най-подир сделката беше сключена без предимство за никоя от страните и те тръгнаха.

Бригадния генерал водеше колоната, а веднага след него идваше Енорийския свещеник. Следваха ги Мери и Сандра, а Юргенс и Лансинг вървяха в ариергарда. Юргенс носеше тежък вързоп, натъпкан с храна. Единствено той от всички нямаше нужда от почти нищо — нито от храна, нито от спален чувал, защото нито ядеше, нито спеше. Не му трябваха и дрехи, но взе брадвичка и нож и ги закачи на колана, стегнат около кръста му.

— Много ме заинтересуваха първите ти думи към мен — каза Лансинг на робота, докато вървяха заедно. — Попита ме дали не съм откачалка. Каза, че събираш откачалки. А по-късно каза, че в твоя свят са останали само няколко човешки същества. Ако е така…

— Пошегувах се зле, това е — отговори му роботът. — Сега съжалявам за това. Всъщност аз не колекционирам хора. Събирам само откачени човешки личности, които срещам в литературата.

— Правиш ли списък на такива откачени личности?

— О, аз правя нещо повече. Изработвам миниатюрни копия на хората такива, каквито мисля, че са в истинския живот.

— Колекционер на кукли?

— Повече от колекционер на кукли, мистър Лансинг. Те се движат, говорят и разиграват малки сцени. Много е забавно! Използвам ги в часове на развлечения. Освен това мисля си, че мога да хвърля и един поглед отвътре на човешките отношения, когато общувам с тях.

— Това механични кукли ли са?

— Струва ми се, че можем да ги наречем така. Макар че в някои отношения те са биологични.

— Изумително! — каза Лансинг, донякъде шокиран. — Ти създаваш живи същества.

— Да. Те са живи по различен начин.

Лансинг млъкна. Той нямаше желание да обсъжда въпроса по-нататък.

Пътят беше малко по-широк от пътека. От време на време се виждаха двойни дири, издълбани от превозни средства на колела, но на места следите от колелата бяха заличени от ерозията и бяха обрасли с трева и виеща се зеленина.

Понякога пътят се издигаше нагоре през гориста местност, в която след два часа пътуване дърветата започнаха да се смаляват, като откриваха изглед към хълмиста зелена равнина, в която тук-там се издигаха малки групи дървета. С приближаването на обеда денят, който отначало беше приятно топъл, ставаше все по-горещ.

Бригадния генерал, все още начело на групата, спря до една горичка, внимателно седна на земята и се облегна на едно дърво.

Когато останалите отидоха при него, той обясни причините:

— Мисля, че е най-добре да спрем, като имам предвид дамите. Слънцето е изключително силно.

Той извади от джоба на куртката си огромна бяла носна кърпа и избърса плувналото си в пот лице. Сетне вдигна манерката пред себе си, отви капачката и отпи от нея.

— Да направим кратка почивка! — каза Лансинг. — Ако искаме да спестим време, можем да хапнем нещо.

Бригадния генерал отвърна нетърпеливо:

— Страхотна идея!

Юргенс вече беше отворил раницата си и режеше студено месо и сирене. Сетне извади кутия корави сухари и я отвори.

— Да направя ли чай? — попита той.

— Нямаме време — отвърна Енорийския свещеник. — Трябва да продължим пътя.

— Ще събера малко дърва да напалим огън — каза Лансинг. — По пътя видях паднало дърво. Чаша чай ще ни освежи.

— Няма нужда от това — възрази Енорийския свещеник. — Не ни трябва чай. Можем да изядем сиренето и сухарите докато вървим.

— Седнете — рече Бригадния генерал. — Седнете и си починете. Както сме се разбързали, няма да стигнем целта. Можем да вървим по-бавно и да се възползваме от почивката преди всичко.

— Не съм уморен — озъби се Енорийския свещеник. — Нямам нужда от почивка.

— Но дамите имат.

— Дамите вървят добре — рече Енорийския свещеник. — Не те, а вие се изложихте.

Те продължиха да се карат, докато Лансинг отиде по пътя до падналото дърво, което преди това бе видял. То не беше чак толкова далеч, както си мислеше. Той веднага се залови за работа, като насече клоните на къси парчета, за да ги пренесе. Щяха да запалят само малък обеден огън и не им трябваха много дърва.

Една суха съчка изпука зад него и той се обърна. На няколко крачки зад него стоеше Мери.

— Надявам се, че не възразяваш — каза тя.

— Никак, радвам се на твоята компания.

— Там стана много неприятно, онези двамата още се карат. Между тях ще стане нещо лошо преди края на пътуването, Едуард.

— Те са уморени мъже.

— И много си приличат.

Дансинг се засмя.

— Те ще те убият, ако им кажеш това. Всеки от тях си мисли, че превъзхожда другия.

— Сигурно е така. Толкова си приличат, че сигурно си мислят така. Дали всеки от тях не вижда себе си в другия и не се презира?

— Не зная — каза Лансинг. — Нищо не разбирам от психология.

— А от какво разбираш? Искам да кажа по какво преподаваш?

— По английска литература. В колежа бях местният авторитет по Шекспир.

— Знаеш ли, че изглеждаш точно така? — попита тя. — Приличаш на ученик.

— Мисля, че поговорихме достатъчно за това — каза той и коленичи да нареди дървата на ръката си.

— Да ти помогна ли? — попита тя.

— Няма нужда, това стига, да стоплим вода за чай.

— Какво ще намерим според теб, Едуард? Какво търсим?

— Не зная, Мери. Мисля, че никой не знае. Няма никакъв смисъл в това, че сме тук. Никой, струва ми се, не иска да бъде тук. Въпреки това и шестимата сме тук.

— Мислих много за това — каза тя. — Едва заспах миналата нощ, докато разсъждавах за станалото. Някой иска да сме тук. Ние не сме искали да дойдем.

Лансинг стана на крака, стиснал здраво наръча дърва, наредени върху ръката му.

— Хайде да не си блъскаме главите по въпроса. Поне засега. След ден-два ще знаем повече по въпроса.

Те се върнаха на пътеката. Юргенс крачеше нагоре по стръмното с четири манерки, закачени на рамото му.

— Намерих извор — рече той. — Дайте ми манерките си да напълня и тях.

— Моята е почти пълна — каза Мери. — Отпих от нея само една малка глътка.

Лансинг се зае да запали огъня, а Юргенс наля вода в чайника и заби една чаталеста пръчка, с която да го държи над пламъка.

— Знаехте ли, че тоя робот носи манерка и за себе си — попита Енорийския свещеник, застанал над коленичилия Лансинг.

— Какво лошо има в това? — каза Лансинг.

Енорийския свещеник изсумтя от отвращение.

Лансинг усети, че го хваща яд. Той стана и погледна хладно свещеника.

— Ще ви кажа нещо — рече той, — и то само веднъж. Вие сте клюкар. Ние нямаме нужда от клюкари. Ако продължавате така, ще си имате неприятности. Разбрахте ли?

— Виж го ти! Виж го ти! — извика Бригадния генерал.

— А вие — обърна се Лансинг към него, — по-добре си затваряйте проклетата уста. Мислите се за водач на групата, но не се справяте с тая работа.

— Мислиш си, че ти трябва да си водач на групата — каза Бригадния генерал.

— Нямаме нужда от водач, генерале. Тъй като вашето високомерие може да ви завладее, просто запомнете това.

Докато хората дъвчеха обяда и пиеха чая си, над малката група настана тишина. После те пак поеха по пътя начело с Бригадния генерал, а веднага след него стъпваше тежко на пети Енорийския свещеник.

Пред тях се разстилаше хълмистата равнина с пръснати тук-там малки горички. Гледката беше красива, ала ги мъчеше жегата. Като се препъваше пред тях, Бригадния генерал вървеше с по-бавна крачка, отколкото преди обеда.

През целия следобед пътят се издигаше все нагоре и минаваше през мочурливи места, всяко от тях разположено все по-високо. Внезапно Бригадния генерал спря пред другите и от гърдите му се изтръгна вик. С няколко дълги скока Енорийския свещеник застана до него, а останалите побързаха да видят какво става. Пред тях земята пропадаше в дълбока котловина, а в дъното на котловината се издигаше куб оцветен в небесносиньо. Дори и отвисоко той имаше вид на масивна постройка. Стените, които се издигаха към плоския покрив на върха, бяха гладки и това не беше плод на фантазията им. От разстоянието, от което го съзерцаваха, кубът изглеждаше лишен от всякаква украса, но по своите размери и яркия си син цвят той представляваше величествено зрелище. Пътят, по който те дойдоха, продължаваше на зиг-заг с остри завои по стръмния насечен склон. В края на склона пътят тръгваше право към куба, ала щом стигнеше до него, той заобикаляше от едната му страна, пресичаше котловината и се виеше като змия по отсрещния скат.

— Колко е красиво! — извика Сандра.

Бригадния генерал изръмжа:

— Когато гостилничарят спомена за това, даже и за миг не си представях, че ще бъде нещо такова. Не знаех какво да очаквам. Може би съсипани руини. Никак не мислех за това. Надявах се да видя града.

Ъгълчетата край устата на Енорийския свещеник се дръпнаха надолу.

— Не ми харесва вида на това нещо.

— На вас не ви харесва вида на нищо — рече Бригадния генерал.

— Преди да си разменим мнения, нека слезем долу и го огледаме отблизо — предложи Лансинг.

Пътят дотам им отне доста време. Трябваше да вървят по пътеката, защото склонът беше стръмен и опасен за пряко спускане. Следвайки нейните извивки, те изминаха много по-голямо разстояние, отколкото беше разстоянието от върха на склона до дъното на котловината по права линия.

Кубът се издигаше сред широка прашна равнина, която ги заобикаляше — един огромен кръг от пясък, който сякаш беше разстлан от група земемери: бял пясък, също като оня, който човек очаква да намери в детска кофичка, захароподобен пясък, който можеше да образува съвсем гладка повърхност, ала сега беше навят на многобройни ивици от вятъра.

Стените на куба се издигаха високо нагоре. Докато ги оглеждаше с изпитателен поглед, Лансинг си каза, че са високи не по-малко от петнайсет метра. В тях нямаше цепнатини, изобщо нищо, което да подсказваше съществуването на врати и прозорци, нямаше каквито и да било орнаменти или пък изкуствени вдлъбнатини, липсваха табелки с надписи и вградени символи, които можеха да подскажат името, с което беше известен кубът. Погледнат съвсем отблизо, кубът запазваше непокътната синевата си — едно небесносиньо, също като чистата невинност. Стените сякаш бяха съвсем гладки. Със сигурност не е камък, рече си Лансинг. Пластмаса, може би, макар че пластмасата влизаше в противоречие с крещящата първичност на мястото, или пък керамика — кубът можеше да е направен от изключително фин порцелан. Почти без никакви приказки групата обикаляше около куба и по някакво неизказано съгласие никой не стъпваше на пясъка, който го заобикаляше. Когато отново поеха по пътя, всички спряха и се взряха в синевата.

— Красиво е — каза Сандра и пое дъх, което показваше, че все още е смаяна. — Много по-красиво, отколкото изглеждаше от върха на хълма. По-красиво от всичко на света.

— Изумително — съгласи се Бригадния генерал. — Наистина изумително. Но има ли някой дори и най-мъглявата представа какво е това?

— Сигурно има определени функции — каза Мери. — Обемът и размерите му потвърждават това. Ако е чисто символично, съоръжението нямаше да е толкова голямо. Освен това, ако беше само някакъв символ, щеше да е разположено на място, където може да се види отдалеч, например на върха на най-високото възвишение, вместо да го пъхнат тук долу.

— Мястото не е посещавано наскоро — рече Лансинг. — Няма следи по пясъчния кръг около него.

— Ако тук е имало следи, подвижните пясъци скоро щяха да ги заличат — каза Бригадния генерал. — Даже и да бяха съвсем пресни.

— Защо стърчим тук и го зяпаме? — обади се Юргенс. — Като че се страхуваме от него.

— Струва ми се, че стоим тук, защото вероятно се страхуваме от него — рече Бригадния генерал. — Съвсем сигурно е, че кубът е построен тук от опитни строители. Това не е проста работа, която да започнеш с потънали в невежество диваци, издигащи паметник на своето божество. Логиката ми подсказва, че такова голямо съоръжение трябва да бъде защитено по някакъв начин. В противен случай стените щяха да са надраскани с рисунки.

— По стените няма рисунки — каза Мери. — Не видях нито една линия.

— Може би стените са от материя, която не задържа написаното върху нея — предположи Сандра. — Всеки предмет, оставящ следи, ще се плъзга по тях.

— Продължавам да мисля — намеси се и роботът, — че трябваше да го разгледаме по-внимателно. Ако се приближим по-близо до него, можем да намерим отговори на въпросите, които си задаваме.

С тези думи той тръгна да прекоси пясъчния кръг. Лансинг извика да го предупреди, ала Юргенс не показа с нищо, че го е чул. Лансинг се хвърли напред и изтича да го хване. Сега той разбра, че този пясъчен кръг крие едва доловима заплаха — нещо, което всички освен Юргенс бяха усетили много добре. Юргенс продължаваше да върви напред. Лансинг стигна до него и протегна ръка да го сграбчи за рамото. Но в мига преди пръстите му да се впият в рамото на робота някакво препятствие, заровено в пясъка, хвана палеца му и го запрати към лицето му.

Докато той тръскаше глава, докато се бореше с ръцете и коленете си да излезе от пясъка, който блъскаше по тях, той чу как другите му крещят нещо. Гласът на Бригадния генерал заглушаваше останалите:

— Проклет глупак, връщай се! На това място е заложен капан.

Юргенс вече наближи стената. Той изобщо не забави енергичния си ход. Щом като е така, помисли си Лансинг, щом като глупакът е решил да върви, нека се хвърли срещу куба. И в същия миг, когато тази мисъл се мярна в съзнанието му, роботът подскочи във въздуха, политна назад и падна върху пясъка. Лансинг протегна ръка да очисти очите му и да проясни погледа му, защото в оня кратък миг, когато Юргенс се преметна, Лансинг си помисли, че е видял опасност (нещо като змия, например, макар че това не можеше да е змия), която изниква мълниеносно от пясъка, нанася удар от там и остава в пясъка толкова кратко време, че окото не може да я хване, нещо като мълния във въздуха.

Юргенс, който до сега лежеше по гръб, махаше с ръце и ровеше с единия си крак да се отдръпне от кръга. Другият му крак лежеше отпуснат.

Лансинг скочи на крака и се затича напред. Грабна робота за сгърчената ръка и го повлече назад към пътя.

— Оставете на мен — каза някой и като вдигна глава, Лансинг видя Енорийския свещеник, застанал до него. Свещеника се наведе, хвана Юргенс за кръста и го метна на рамо като чувал с жито, олюлявайки се леко под тежестта на робота.

Когато излезе на пътя, Енорийския свещеник пусна Юргенс на земята. Лансинг коленичи до него.

— Къде си ранен? — попита той.

— Не съм ранен — отговори роботът. — Направен съм така, че не мога да бъда ранен.

— Единият му крак се влачи — каза Сандра.

— Десният. Не може да го движи.

— Хайде — рече Бригадния генерал, — ще те вдигна да станеш. Застани на крака, виж можеш ли да се задържиш прав.

Той извика силно, докато изправяше робота на крака и го подкрепяше. Юргенс залитна на левия си крак в опита да прехвърли тежестта си върху десния. Десният му крак се подгъна под него. Бригадния генерал му помогна да седне. Мери каза:

— Проблемът е механичен. Трябва да хвърлим един поглед. А може и да не е чисто механичен. Как мислиш, Юргенс?

— Мисля, че въпросът е предимно механичен. Може да е намесена и биологията. Например да е засегната функцията на някой биологичен нерв. Не съм съвсем сигурен.

— Сега да имахме инструменти! — каза Мери. — Проклятие, защо забравихме да купим някакви инструменти?

— Аз имам комплект инструменти — рече Юргенс. — Малък комплект. Сигурно е достатъчен.

— Е, така е по-добре — каза Мери. — Може би ще успеем да направим нещо за теб.

— Видя ли някой какво стана преди малко? — попита Сандра.

Другите поклатиха глави. Лансинг мълчеше, той не беше съвсем сигурен какво е видял, ако изобщо бе видял някакви подробности.

— Нещо ме блъсна — каза Юргенс.

— Видя ли какво беше? — попита Сандра.

— Не, не видях. Само усетих удара.

— Не трябва да стоим насред пътя — рече Бригадния генерал. — Налага се да го поправим. Хайде да намерим място за лагер. Свечерява се.

Те избраха място за лагер в края на една горичка на около осемстотин метра от това място. От близкия поток взеха вода, от повалени наблизо дървета насякоха клони. Лансинг подкрепи Юргенс да докуцука до лагера и му помогна да седне до едно дърво, на което можеше да се облегне. Бригадния генерал каза на Мери:

— Ние ще запалим огън и ще приготвим всичко необходимо за вечеря. Защо не се опитате да помогнете на Юргенс? Ако искате, Лансинг ще ви съдейства.

Той се отдалечи, ала след малко се върна и каза на Лансинг:

— Поговорихме си с Енорийския свещеник. Разговорът не беше от приятните, но си поговорихме. Обсъдихме малкия инцидент, който стана на пътеката. Съгласни сме, че и двамата не ни бива. Мисля, че трябва да знаете това.

— Благодаря, че ми казахте — рече Лансинг.