— Проклятие! — въздъхна Мери. — Повредено е зъбното колело, поне аз си мисля, че е зъбното колело. Ако имахме за смяна запасни части, щеше да стане като нов.
— Съжалявам да ви съобщя — обади се роботът, — че не нося такъв детайл. Имам няколко обикновени части, но не нося нищо такова. Не мога да нося даже детайли, от които вероятно ще имам нужда. Благодаря ви за грижите към мен, госпожо. Щях да се затрудня много да направя същото за себе си.
— Кракът не се сгъва — каза Лансинг. — Даже и с поправката бедрото няма да се движи съвсем свободно.
— Мога да вървя, но не много бързо — рече Юргенс. — В най-добрия случай ще съм по-бавен от вас. Трябва да издържа похода.
— Ще ти направя патерица — каза Лансинг. — Ще ти бъде трудно, докато се научиш как да я използваш, после ще ти бъде от полза.
— Ще лазя на колене и лакти — съгласи се Юргенс, — само да продължа пътуването си с вас.
— Ето ти инструментите — каза Мери. — Оставям ти ги в кутията. Добре ще е да я затвориш.
— Благодаря — рече Юргенс. Той взе кутията с инструментите, отвори малката вратичка на гърдите си и сложи комплекта в кухината, сетне затвори вратичката. Чукна се по гърдите да се увери, че вратичката е затворена.
— Мисля, че кафето е вече готово — каза Мери. — Не знам има ли храна, но усещам аромата и ми се ще да изпия чаша хубаво кафе. Идваш ли с мен, Едуард?
— Идвам веднага — каза Лансинг. Клекнал до Юргенс, той гледаше как тя отива към лагерния огън.
— Върви да си изпиеш кафето — рече му Юргенс. — Няма защо да стоиш с мен.
— Кафето може да почака — възрази Лансинг. — Направи ми впечатление нещо, което ти каза. Че ще се влачиш на лакти и на колене да вървиш с нас. Какво става, Юргенс? Знаеш ли нещо, което ние не знаем?
— Нищо не зная. Искам само да вървя по пътя.
— Но защо? Ние сме само група бежанци, отвлечени от нашите светове, от нашата култура, и даже не знаем за какво сме тук…
— Какво знаеш за свободата, Лансинг?
— Много малко, струва ми се. Човек не мисли за свободата, докато я има. В света, от който идвам, бяхме свободни. Не трябваше да правим усилия за свободата. Смятаме, че ни е гарантирана. Тя рядко навестява умовете ни. Да не искаш да кажеш, че ти…
— Не така, както си мислиш. Роботите от моя свят не са потискани по никакъв начин. В известен смисъл ние сме свободни, струва ми се. Но ние носим бреме, имаме отговорност. Нека да ти обясня.
— Слушам те — каза Лансинг.
— Когато бяхме в страноприемницата, ти каза, че се грижите за вашите човешки същества и това прозвуча много странно. Каза, че са останали живи само няколко човешки създания и вие полагате грижи за тях.
— Преди да започна — подхвана Юргенс, — кажи ми само едно нещо. Ти спомена за онова, което ти е казал твоят приятел и, струва ми се, го нарече дърдорко. За алтернативните светове, за алтернативните планети земя, произтичащи една от друга в определени кризисни моменти. Спомням си, ти каза, че точно това може да е станало.
— Да, така казах. За цялата му лудост…
— И всеки от тези алтернативни светове може да върви по своя собствена линия на развитие. Те сигурно съществуват синхронно във времето и пространството. Значи ли това, че ние действително сме от различни алтернативни светове, че всички ние идваме от една и съща рамка на времето?
— Не съм мислил за това — отговори Лансинг, — и наистина не зная. Сигурно разбираш, че всичко това е предположение. Но ако теорията за алтернативните светове е вярна и ние идваме от такива светове, не виждам причина да мисля, че вероятно всички сме от една и съща рамка на времето. Всяка организация, която може да ни изпрати тук, ще трябва да бъде също и съвсем условна по отношение на времето.
— Радвам се, че го каза, защото това ме безпокоеше. Аз сигурно идвам от много по-късна епоха, отколкото вие всички. Разбираш ли, аз живеех в един свят, в който човешкият род е изчезнал.
— Изчезнал?
— Да, всички са заминали за други светове, обикалящи около други звезди. В далечния космос, колко далеч — нямам представа. Земята, моята Земя, беше похабена. Околната среда беше унищожена, природните богатства — изчерпани. Последните ресурси бяха изразходвани за построяване на кораби, които отнесоха хората в космоса. Оставиха земята гола и опустошена…
— Но са останали хора. Само няколко души, така каза.
— Останаха няколко човешки същества — само вързаните в ръцете, съвсем некадърните, кьопавите и идиотите. Онези, които не струват колкото едно място в космическия кораб. Останаха и роботи — безнадеждно остарели, демодирани, тези, които по някакъв начин са избегнали претопяването. Смотаняците — и хора, и роботи — останаха, а умните нормални хора и изкусните роботи отидоха далеч от Земята да търсят хубав нов живот. Ние, отпадъците от хилядолетната еволюция, останахме да се грижим за нашето развитие така, както можем. И така ние, роботите, които бяхме изоставени, с векове се опитвахме да направим нещо за останалите хора. И се провалихме, векове наред се проваляхме. Потомците на тези жалки хора, които останаха на земята, не се развиха умствено или духовно с течение на времето. Понякога проблясваше надежда, две или три създания от едно поколение като че обещаваха нещо, но обещанията винаги изчезваха в мочурището на генетичното блато. Най-сетне реших за себе си, че човешкият род е тръгнал надолу, а не нагоре, че за хората няма надежда. Всяко следващо поколение израстваше все по-глупаво, все по-жестоко, все по-ненужно.
— И вие се хванахте — рече Лансинг. — Хванахте се в клопка като че сте извършили престъпления срещу вашите хора.
— Каза го много добре — съгласи се Юргенс. — Ти ме разбираш. Наистина се хванахме. И още чувстваме, че можем да останем в клопката, защото това, че притежавахме тези дегенерирали същества, беше най-доброто, което можехме да им дадем, а то не беше достатъчно. — Сега, когато си изваден от тази обстановка, ти се чувстваш свободен.
— Да, аз съм свободен. По-свободен, отколкото съм се чувствал някога. Най-подир съм самият аз като човек, като робот. Греша ли?
— Мисля, че няма грешка. Дойде краят на неприятностите.
— Така е — съгласи се Юргенс. — Ние не знаем нито къде сме, нито какво трябва да правим, но най-сетне отгръщам чиста страница, почвам отново.
— И то сред хора, които се радват на твоето присъствие.
— Не съм сигурен в това. Енорийския свещеник не го е грижа за мен.
— Зарежи го свещеника — рече Лансинг. — Радвам се, че ти си тук. Може би само с изключение на Енорийския свещеник всички се радваме, че ти си тук. И все пак спомни си, че Енорийския свещеник дойде и те изнесе, когато беше ранен. Но фактът си е факт — той е тесногръд фанатик.
— Ще изпитам себе си — каза Юргенс. — Даже Енорийския свещеник ще ме приеме.
— Не го ли направи, когато тичаше към стената? Не изпитваше ли себе си?
— Тогава не мислех за това. Там мислите ми бяха объркани и се хвърлих напред да ги оправя. Но предполагам, че се опитвах да докажа…
— Глупаво е да го правиш, Юргенс. Обещай ми да не правиш глупости.
— Ще се опитам. Кажи ми, когато постъпвам глупаво.
— Следващият път — рече Лансинг, — ще те напердаша с първото нещо, което ми падне под ръка.
Бригадния генерал извика на Лансинг:
— Елате, вечерята е готова.
Лансинг стана.
— Няма ли да дойдеш с мен при другите? Можеш да се опреш на мен. Ще те заведа при тях.
— Струва ми се, не — каза Юргенс. — Мислех, че това може да стане.