Търсачи на светове

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

— Съмнявам се, че тук се крие толкова голяма опасност, колкото изглежда на външен вид — разсъждаваше Бригадния генерал. — Машините вероятно могат да усилят чувствителността, но от друга страна човек със силен дух, стъпил здраво с двата крака на земята…

— Предполагам, че мислите за себе си — каза Лансинг. — Ако е така, не ми позволявайте да ви спра. Тръгнете напред, вървете право към машините.

— Дълбоко грешите — каза Мери. — Не съм чак толкова чувствителна. Може би това се отнася отчасти за Едуард, за Сандра със сигурност. Енорийския свещеник беше чувствителен и…

Бригадния генерал поклати глава.

— Енорийския свещеник не би могъл да е чувствителен човек. Може би слаб, може би мекушав, но иначе голям дръвник.

Мери въздъхна примирено.

— Карайте както знаете — промълви тя.

Петимата стояха на металната пътека, свободна от всякакви машини, които още проблясваха с котешките си очи и си тананикаха.

— Имам особено предчувствие — обади се Юргенс. — Такъв, какъвто съм — наполовина машина, може би ще открия някакво сходство с това съоръжение. Не мога да твърдя със сигурност, защото в моя свят има само най-прости машини. Не познавам нещо, което да има и най-далечна прилика с тази система. Както казах, надявам се на възможност за интересен експеримент, но съм много разочарован.

— Нищо ли не усещаш? — попита Сандра.

— Нищо — отвърна той.

— А сега, след като видяхме машините, какво да правим с тях? — попита Бригадния генерал. — Какво ще направим най-напред?

— Ние не ви обещахме нищо, освен да дойдем с вас да им хвърлите един поглед — каза Лансинг. — Това е единственото, което ще направя. Погледнете машините още веднъж.

— Тогава каква е ползата, че ги намерихме?

— Казахме ви — започна Мери, — че в момента нямаме възможност да проумеем същността им. Вие търсехте нещо, без да имате представа какво е то, и ние го намерихме. Миналата вечер ви казах, че този град ще ни убие един по един. Енорийския свещеник твърдеше, че той е въплъщение на злото и сам избяга от злото, което виждаше. Ако Енорийския свещеник е прав и тук, в тоя град, се таи зло, машините може да са част от него.

— Не мислите така, нали?

— Не, не мисля. Струва ми се, че машините нямат възможност да творят зло. Но градът не е място за оставане и аз го напускам веднага. Тръгваме ли, Едуард?

— Върви напред. Идвам след теб.

— Почакайте малко! — разбесня се Бригадния генерал. — Не можете да ме изоставите сега. Сега, когато сме на прага!

— На прага на какво? — попита Юргенс.

— На прага да открием отговора, който търсим.

— Той не е тук — каза Юргенс. — Машините може би са част от него, но те не са целият отговор и вие няма да получите решението от тях.

Бригадния генерал запръска слюнки срещу робота, но нито дума не излезе от устата му. Лицето му се поду, стана червено от гняв и безсилие. После внезапно слюнките спряха и той кресна на останалите:

— Ще видите вие! Аз ще ви покажа! Ще ви покажа на всички!

И както крещеше, той се хвърли напред, затича по пътеката право към пространството между краищата на двете машини.

Юргенс направи две бързи крачки да го догони, като се опитваше да се задържи здраво на краката си върху гладката повърхност на металната пътека с помощта на патерицата. С леко движение Лансинг изби патерицата под него и просна робота върху пътеката.

Бригадния генерал продължи да тича. Той вече стигна далечния край на пътеката, когато внезапно цялото му тяло засия. Сиянието продължи нищожна част от секундата и Бригадния генерал изчезна.

Заслепени от блясъка, те стояха стъписани и ужасени. Юргенс грабна патерицата и се подпря на нея, за да стане на крака.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — обърна се той към Лансинг.

— Казах ти много отдавна — рече Лансинг, — че ако направиш някоя глупост, ще те набия, с каквото ми падне под ръка.

— Не го виждам! — възкликна Сандра. — Бригадния генерал е изчезнал.

Мери посочи снопчето светлина над пътеката:

— И аз не го виждам — каза тя. — Светлината няма да се задържи дълго.

— Мисля, че това е вярно — промърмори Юргенс. — Бригадния генерал е изчезнал.

— Но с нас не беше така — каза Мери на Лансинг. — Нашите тела останаха тук.

— Ние не отидохме по пътеката толкова далеч като генерала.

— Може това да е причината — съгласи се тя. — Ти спомена, че машините могат да пренасят телата също като разума. Казах ти, че това е невъзможно. Сигурно съм сгрешила.

— Двама от нас изчезнаха — въздъхна Сандра. — Енорийския свещеник и Бригадния генерал.

— Бригадния генерал може да се върне — предположи Лансинг.

— Не знам защо, но аз не мисля така — каза Мери. — В това е изразходвана много енергия. По-скоро Бригадния генерал е мъртъв.

— Не можеш да говориш така за него — рече Юргенс. — Той си отиде в сиянието на славата. Не, не! Съжалявам. Моля да ме извините. Нямах предвид това, не трябваше да го казвам.

— Прощаваме ти — успокои го Лансинг. — Ти само изпревари друг от нас, който щеше да каже същото.

— А сега? — попита Сандра. — Какво ще правим сега?

— Там е работата — каза Мери. — Едуард, имаш ли някаква представа дали ще се върне, както се върнахме ние?

— Нямам представа. Щом ние се върнахме, мисля…

— Но с нас беше различно.

— Проклетият глупак! — изруга Лансинг. — Бедният жалък проклет глупак! Водачът до края.

Те постояха един до друг, загледани в пътеката с цялата й празнота. В полумрака проблясваха котешките очи, машините продължаваха напевното си мъркане.

— Може би трябва да изчакаме малко, преди да напуснем града — каза Мери.

— Мисля, че трябва — кимна Юргенс.

— Ако се върне, ще има нужда от нас — добави Сандра. Мери се обърна към Лансинг. — Как мислиш, Едуард?

— Трябва да изчакаме — отсече той. — В такова време не можем да изоставим човек. Мисля, че той няма да се върне, но ако все пак се върне…

Те преместиха лагера си на уличката близо до стълбите към подземието, където машините тихичко си напяваха. И всяка нощ самотен звяр излизаше на хълмовете да изплаче с воя си своята мъка и самота.

Призори на четвъртия ден след оглед на картата, която вероятно показваше тази част от света, те напуснаха града и откриха западното продължение на пътя, към което се стремяха.