Търсачи на светове

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Рано сутринта на втория ден след тръгването на Лансинг към страноприемницата Виещия отново се появи. Беше на върха на хълма край пътеката и тъй като Лансинг продължи пътя си, Виещия тръгна с бавна крачка след него. Когато случайно Лансинг хвърли поглед назад, Виещия спря и приклекна на задните си лапи да го изчака. Щом се откъсна малко напред, Виещия се втурна и го догони с лекота.

Това, което ставаше, малко го разсейваше. Лансинг постъпи добре, като не го показа. Освен дето му хвърляше продължителен поглед от време на време, Лансинг се стараеше да му покаже, че не го забелязва. След известно време, каза си той, звярът ще спре да си играе с мен и ще избяга в тръс нанякъде. Ала Виещия изглежда не мислеше по същия начин.

Могъщият звяр, чиято прилика с вълк беше още по-силна, отколкото когато го видяха на върха на хълма, изглеждаше сърдит. Лансинг си го представяше като изпечен бандит. До сега не беше направил нито едно враждебно движение, но това не значеше, че няма да го стори. Всеки момент можеше да изпадне в ярост. В такъв случай никой не можеше да му се съпротивлява. Лансинг откопча каишката на ножа си, за да му бъде под ръка, но не се надяваше да издържи дълго, ако звярът го нападне.

Той си помисли за Мери. Не беше ли този огромен звяр причината, накарала Мери да напусне лагера, питаше се той. Звярът ли я бе прогонил от там? Беше ли заминала някъде? Накъде ли е тръгнала? Беше ли я нападнал звярът, след като й е изиграл тая глупава игра? При тая мисъл той се сви и му се повдигна.

Ако беше избягала от страх пред звяра, тя без съмнение е тръгнала към страноприемницата, защото това беше единственото място, което можеше да й предложи защита. Боже, помогни й да стигне невредима, молеше се той.

Звярът се приближи, слизайки по склона на хълма към него. Той си въртеше опашката, а вълците, спомни си той, никога не си въртят опашката. Животното му се усмихна, като оголи два реда зъби. С цел да се отдалечи от него той остави пътеката, водеща на югоизток. Виещия пресече пътеката и го последва, като продължи да напредва, без да тръгне направо към него, но все повече скъсяваше разстоянието между тях. Звярът го изтикваше на югоизток.

Играта продължи четири часа. Слънцето стигна зенита и се търколи на запад. Лансинг знаеше, че някъде пред него тече река, която идваше от запад и се вливаше в потока от Злата земя, край който бяха вървели те. Страноприемницата се намираше на онова парче земя, разположено между двете реки. Не трябваше да допусне животното да го изтласка далеч от реката. Станеше ли това, той не би могъл да стигне до страноприемницата и звярът ще го преследва все по-нататък, докато рухне от изтощение.

Късно следобед, когато стигна върха на един нисък хълм, той видя реката. Тръгна надолу по склона към нея и Виещия го последва. Когато стигна до реката, той спря и се огледа. Виещия стоеше на не повече от петнайсет метра от него. Лансинг извади ножа от ножницата и зачака.

— Добре де — попита той Виещия, — какво ще правим сега?

Виещия беше огромен. До рамото беше висок три метра. Той наведе глава, издаде напред муцуна и тръгна бавно към него — първо една бавна крачка, сетне още една. Беше рунтав и заплашителен. Приличаше на разхвърляно легло. И беше голям, господи, много голям! Само един подскок — и щеше да го разкъса!

Лансинг стисна още по-здраво дръжката на ножа, ала не го вдигна. В него не трепна нито един мускул, той само стоеше, впил поглед в приближаващия звяр, който пристъпваше все по-наблизо. Животното протегна муцуната си напред, почти го докосна, после изръмжа.

С усилие на волята Лансинг остана неподвижен. Мислеше си смътно какво щеше да стане, ако беше направил някакво движение. Той дори се учуди, че не го е сторил.

Звярът направи още една крачка. Сега муцуната му беше само на няколко сантиметра от него. Тоя път не се чу ръмжене. Все още стискайки ножа, Лансинг вдигна свободната си ръка и я сложи върху муцуната на животното. Рунтавият звяр изръмжа от удоволствие. Той се приближи още повече и се притисна до гърдите му, като го принуди да отстъпи крачка назад. Лансинг го погали по муцуната, вдигна ръка и го почеса по-нагоре, към ухото. Звярът обърна глава на една страна да стигне по-лесно до ухото му.

Лансинг го подраска по ухото и Виещия задържа главата си неподвижна, докато го чешеха. От гърлото му се чу леко мъркане и животното бутна Лансинг, който отстъпи крачка назад пред възбуденото му напористо движение.

— Стига ти толкова — рече Лансинг. — Не мога да те галя цял ден. Път ме чака.

Големият звяр изръмжа леко срещу него, сякаш бе разбрал. Лансинг направи още една крачка назад и нагази в реката. Сетне неволно ръката му се смъкна от могъщата глава на звяра и след като се обърна, той тръгна да прецапа през реката.

Той продължи да гази. Водата беше ледено студена. Не се обърна, докато не стигна насред реката, където водата стигаше до коленете му. Там той погледна назад. Виещия стоеше отчаян на брега и гледаше към него. Звярът направи крачка напред, пъхна лапа във водата, но веднага я дръпна назад и я тръсна.

Лансинг се засмя и продължи през реката. Когато стигна на сушата, той отново се обърна. Звярът още стоеше на другия бряг. Като видя, че Лансинг спира и поглежда към него, животното направи две крачки във водата, сетне се върна и изтръска водата от себе си.

— Довиждане, приятелю — рече Лансинг.

Той тръгна бързо покрай реката. На по-малко от километър по-надолу той отново хвърли поглед назад. Звярът още не беше преминал реката. Очевидно студената вода не му харесваше.

Лансинг бързаше. Въпреки станалото, каза си той, не е никак зле да увелича разстоянието между мен и Виещия, доколкото е възможно. На такъв звяр не можеше да има особено доверие.

Слънцето залезе, ала той не спря да нощува. Продължи да върви, а на места подтичваше, даже бягаше в желанието си да мине по-голяма част от пътя. Луната, едва минала фазата на пълнолуние, лееше студена бяла светлина върху пущинака. Реката течеше на изток. Призори той спря, запали огън, свари си кафе и приготви нещо за ядене. Нямаше никакви признаци, че Виещия е тук някъде.

Той беше уморен и му се спеше, ала след малко отново стана и тръгна покрай реката. Слънцето клонеше на запад, когато стигна страноприемницата.

Общата стая беше празна, тъмна и студена. В камината не гореше огън. Нямаше ги картоиграчите около масата. Лансинг извика, но не получи отговор. Той прекоси стаята и се тръшна на стола пред студеното огнище. Отпусна се на облегалката, изтощен от умора.

След малко кръглоликата жена с карираната престилка излезе от кухнята.

— О! — рече тя. — Пак сте вие.

Той кресна в лицето й:

— Беше ли тук една млада жена? Вчера или онзи ден?

— Да, наистина, тя беше тук.

— А къде е сега?

— Замина тази сутрин. Рано сутринта.

— Забелязахте ли къде отива? В каква посока тръгна?

— Не, не видях, сър. Бях много заета.

— Каза ли ви да предадете нещо? Може би е оставила бележка?

Жената му отговори:

— Мисля, че остави. Аз я запазих. Ще отида да я взема.

Тя се засуети и влезе в кухнята, а Лансинг зачака. След малко се върна с бутилка и чаша, които сложи на масата пред него.

— Не зная какво става — рече тя, — не мога да намеря бележката. Сигурно съм я загубила.

Той скочи на крака и изръмжа срещу нея:

— Как можете да загубите бележката? Бележката, която ви е дадена тази сутрин?

— Не зная как можах да го направя, сър. Изглежда така е станало.

— Е, тогава я потърсете. Гледайте по-внимателно.

— Търсих навсякъде — каза тя. — Няма я там, където я сложих. Няма я никъде.

Лансинг се смали на стола си. Тя наля питие в чашата и му я подаде.

— Ще запаля огън да се сгреете и после ще ви приготвя нещо за ядене — каза му тя. — Сигурно сте гладен.

— Да, гладен съм — изръмжа той.

— Дамата нямаше пари…

— По дяволите — извика Лансинг, — ще платя сметката й. Сигурна ли сте за тая бележка?

— Сигурна съм, сър — отговори тя.

Той седеше на мястото си начумерен, само пиеше и я гледаше как пали огъня.

— Ще останете ли да нощувате? — попита го тя.

— Да, ще остана. Тръгвам рано сутринта. Къде би могла да отиде Мери, питаше се той. Да се върне при пеещата кула и да чака кога ще се появи той? Или през Злата земя е тръгнала към града? Не се е върнала в града, сигурно не се е върнала в града, макар че това беше възможно. Може би се е сетила за нещо в града, което трябва да разгледа по-внимателно, за някоя от особеностите на града, която бяха пропуснали. Сега въпросът беше защо не го е изчакала тук. Тя знаеше със сигурност, че той ще я последва.

Той седеше замислен, като прехвърляше в ума си отново и отново всичко, което бе станало. В момента, когато стопанката му донесе храната, той взе решение. Ще се върне при пеещата кула и ако Мери не е там, ще тръгне отново на път — от кулата към града. Ако не я намери в града, ще се върне към куба. Той помнеше много добре мисълта на Мери, че отговорът е свързан с куба.