Търсачи на светове

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Те седяха около огъня и се чувстваха приятно след закуската.

— Изследвахме този етаж и четирите етажа над нас — каза Бригадния генерал, — и открихме само графичния екран и статуите. Всички стаи са празни като просешка торба. Не видяхме нито треска от мебели в тях. Абсолютно нищо не е останало. Какво ли се е случило? Дали това е системно изнасяне и местните жители са се преселили на друго място, като са взели цялата си собственост? Или градът е бил оплячкосан парче по парче? Ако е така, кой го е ограбил? Дали групи хора като нас не са насекли мебелите за дърва? Това е възможно, защото групи като нашата идват на това място много отдавна, може би от хилядолетия. Разбира се, те могат да изгорят мебелите, но какво могат да сторят с останалото — тенджери и тигани, чинии, керамика, дрехи, книги, картини, килими, цялата друга собственост, която е имало тук? Могат да ги вземат със себе си като сувенири, макар че много се съмнявам да е станало така. И това не е само тук, в административната сграда, а навсякъде където и да погледнеш. Даже и онези къщи, които очевидно са служили за жилища, са празни.

— Градът е претърпял катаклизъм — каза Енорийския свещеник. — Това е град на безбожници, той е бил разорен.

— Мисля, че е бил разорен — намеси се в разговора Сандра, — защото е нямал сърце. С изключение на малката скулптурна група, която открихме, тук няма и следа от изкуство. На това място са живели безсърдечни, безчувствени хора, които не са отделили за изкуството нито една стая.

— Когато са напуснали това място — каза Бригадния генерал, — изглежда са взели своето изкуство със себе си. Или пък са го отнесли другите, дошли по-късно.

— Може би не са мислили, че този град ще е постоянен — предположи Мери. — Може би винаги е бил място за лагер. Място, където те са очаквали нещо да се появи, може би да стане някакво събитие.

— Ако е така — поде Бригадния генерал, — те са го построили превъзходно. Никога не съм чувал за лагер, построен така солидно от камък. Другото нещо, което ме изненада, е фактът, че градът няма никаква защита. Той е строен на това място много отдавна и човек може да очаква изграждането на защитна стена. Тук-там са издигнати ниски стени, очертаващи територията на града, но те не са непрекъснати и нямат защитен ефект.

— Ние се занимаваме с халюцинации — възропта Енорийския свещеник. — Не открихме нищо, което да ни осветли защо сме изпратени тук. Не намерихме нищо около куба, не открихме нищо и тук.

— Може би никой от нас не прониква достатъчно дълбоко — рече Юргенс.

— Съмнявам се, че тук може да се открие нещо — настоя Енорийския свещеник. — Мисля, че сме изпратени тук по нечия безотговорна прищявка.

— Не вярвам — поклати глава Бригадния генерал. — За всяко действие има причина. Във вселената няма случайни действия.

— Сигурен ли сте? — попита Енорийския свещеник.

— Не виждам смисъла в подобен случай. Много лесно се предавате, отче. Аз не се предавам. Ще изравня тоя град със земята, преди да прекратя търсенето. Има и подземен етаж в тая сграда, трябва да надникнем в него. Ако и там не открием нещо, ще огледаме набелязаните цели.

— Сигурен ли сте, че отговорът на въпроса е тук? — попита Лансинг. — Може да има и други места в този свят.

— Градът е напълно логично място. Един град е център на всяка цивилизация, той е в средата на всичко, което става. Там, където са концентрирани хора и техника, там ще откриете и отговора.

— В такъв случай — намеси се Юргенс, — трябва да сме на крак и да гледаме.

— Прав си, Юргенс — кимна Бригадния генерал. — Ще слезем в мазето да го огледаме и ако там не намерим нищо — между другото аз съм съвсем сигурен, че нищо няма да намерим — ще преценим много задълбочено положението и ще решим какво да правим след това.

— Най-добре ще е всички да носим факли — предложи Сандра. — Там сигурно е тъмно. Цялата сграда е доста мрачна, а в подземието ще е съвсем тъмно.

Енорийския свещеник тръгна пред всички по широките стълби. Когато стигнаха до края на стълбището, те инстинктивно се скупчиха, впериха погледи в мрака и зашариха с лъчите на електрическите си фенерчета в различни посоки, откривайки пред себе си коридори и зейнали врати.

— Хайде да се разделим и да тръгнем на различни страни — разпореди се Бригадния генерал. — Така ще разгледаме по-голяма част от подземието. Ако някой намери нещо, да се обади. Ще тръгнем по двойки. Лансинг, вие и Юргенс тръгвате по левия коридор, Мери и Енорийския свещеник тръгват по централния, а аз и Сандра — по десния. Всяка група ще свети само с едно фенерче. Трябва да пестим батериите. Ще се срещнем на това място.

От начина, по който говореше Бригадния генерал, личеше, че той очаква да се върне в най-скоро време.

Никой не зададе въпроси на генерала, неговите заповеди бяха ясни. Всички тръгнаха по коридорите, които той им посочи.

Юргенс и Лансинг откриха картите в четвъртата стая, която огледаха. Можеха да минат покрай тях и да не ги забележат. Подземието беше потискащо място. Прахът се стелеше навсякъде, при всяка крачка той се надигаше и увисваше на облаци във въздуха, разнасяйки остър дъх на плесен. Всеки път, когато попаднеше в носа му, Лансинг започваше да киха.

Те разглеждаха четвъртата стая и както всички останали тя им се стори празна. Когато тръгнаха към вратата, готови да минат в следващата стая, Юргенс прекара за последен път лъча на фенерчето си по пода.

— Един момент — каза той, — няма ли тук нещо на пода?

Лансинг погледна нататък. В светлото петно на фенерчето той видя безформена тъмна издатина.

— Нищо особено — рече той, сърдит от въвличането му в цялата тая работа с подземието. — Обикновена неравност на пода.

Юргенс закуцука към издатината, като се подпираше на патерицата.

— Поне да сме сигурни — промърмори той.

Лансинг проследи с поглед куцукането на Юргенс към издатината. Роботът едва запази равновесие, когато посегна с патерицата да разрови праха. След няколко мушкания купчината се помръдна и се прекатури. Нещо се бялна под сивия слой прах.

— Намерихме нещо — каза роботът. — Прилича ми на хартия. Може да е книга.

Лансинг отиде бързо при робота, клекна и се опита да избърше праха от онова, което бе открил Юргенс. Опитът му излезе неуспешен, само дето се изцапа. Той вдигна предмета и го тръсна. Прахът, който се разлетя из въздуха, го задуши.

— Да излезем от тук — каза той. — Ще намерим по-добро място да го разгледаме.

— Това не е всичко — рече Юргенс. — Там има още нещо. На една крачка вдясно, Лансинг протегна ръка и вдигна другия куп.

— Всичко ли взехме? — попита той.

— Да, струва ми се. Не виждам нищо друго.

Те бързо излязоха в коридора.

— Дръж фенерчето по-близо — каза Лансинг. — Да видим какво сме намерили.

При внимателно разглеждане видяха четири сгънати листа от хартия или пластмаса. Под натрупания слой прах трудно можеше да се каже какво са открили. Лансинг пъхна трите листа в джоба на сакото си, сетне разгъна четвъртия. На някои места материята се беше втвърдила и затрудняваше разгъването. Най-подир последната част беше разгъната и Лансинг държеше в ръцете си голям лист. Юргенс насочи светлина към него.

— Карта — каза той. — Сигурно на това място — добави Лансинг.

— Може би. Трябва да я разгледаме по-внимателно. Някъде, където е по-светло.

На картата имаше някакви линии и странни знаци, а до някои от знаците бяха изобразени свързани символи, вероятно наименованията на тези места.

— Бригадния генерал каза да се обадим, ако открием нещо.

— Тая работа може да почака — рече Лансинг. — Хайде да прегледаме останалите стаи.

— Но това може да е много важно.

— Толкова важно, колкото беше и преди един час.

Те продължиха претърсването, ала не откриха нищо. Останалите прашни стаи бяха празни. Докато се връщаха по коридора към стълбището, те чуха далечен, кънтящ вик.

— Някой е намерил нещо — каза Юргенс.

— Да, и аз предполагам така. Но къде?

Викът, който се носеше из празното пространство на подземието, се отрази от стените и затрептя във въздуха. Той сякаш не идваше от никъде.

Двамата забързаха по коридора и стигнаха до началото на стълбите. И тук беше невъзможно да разберат от коя посока идва викът. След време го чуха така, сякаш идваше от коридора, където бяха току-що.

Някъде далече в десния коридор се мярна шарещият лъч на фенерче.

— Това са Бригадния генерал и Сандра — каза Юргенс. — Сигурно Енорийския свещеник и Мери са открили нещо.

Преди да направят няколко крачки, Бригадния генерал вече беше при тях.

— Ето ви и вас — каза задъхано той. — Сигурно Енорийския свещеник реве така. Не можахме да разберем откъде идва викът.

Четиримата тръгнаха заедно по централния коридор. В най-отдалечения му край те нахлуха в стая, много по-голяма от помещенията, които видяха Юргенс и Лансинг.

— Стига си крещял — каза Бригадния генерал. — Вече сме тук. За какво е цялата дандания?

— Открихме врати — изрева Енорийския свещеник.

— Добре, по дяволите, и ние открихме — изръмжа Бригадния генерал. — Всички открихме врати.

— Имайте малко търпение — произнесе Енорийския свещеник — и ще ви покажем какво намерихме. Открихме различни врати.

Лансинг, който се приближи до Мери, видя по цялата дължина на задната стена на стаята ред кръгли светлини. Това не бяха нито ослепителните светлини на мълнии, нито танцуващите червени езици на пламъците, а меките нюанси на слънчевата светлина. Всички светлини бяха на височината на лицето. Мери вкопчи ръце една в друга.

— Едуард! — произнесе тя с разтреперан глас. — Открихме други светове!

— Други светове? — повтори той глупаво.

— Тук има врати — обясни му тя, — а на вратите има шпионки, през които може да надникнеш. Гледаш през шпионката и виждаш света.

Тя го дръпна напред и без да разбира нещо той тръгна с нея, докато застанаха пред едно от светлите петна.

— Погледни — рече тя очарована. — Погледни и виж. Това е моят любим свят. Той ми харесва най-много.

Лансинг се приближи и погледна през шпионката.

— Нарекох го светът на ябълковия цвят — каза тя. — Светът на синята птица. Той също го видя.

Светът се разкри пред него като спокойно и тихо място, обрасло с трева и цялото потънало в зеленина. През ливадите течеше поток, проблясващ под слънчевите лъчи. Сега той забеляза, че сред тревата се подават бледосините и меките жълти цветове на полски цветя. Жълтите цветя приличаха на нарциси и се поклащаха под полъха на вятъра. Сините цветя, които не бяха толкова високи, се гушеха в тревата и надничаха от нея като безброй изплашени очи. На върха на далечен хълм растеше горичка от малки дървета, обагрени в дивния розов нюанс на техните цветове.

— Това са диви ябълки — каза Мери. — Диви ябълки с нежни розови цветове.

Светът излъчваше свежест, сякаш възрастта му се измерваше с минути. Той се разкри пред тях окъпан от топъл пролетен дъжд, изсушен и пречистен от ласкав вятър, изпълнен с блясък от лъчите на благодатното слънце.

В него имаше само зелени поляни, изпъстрени с милиони цветя, поток, който ромолеше през моравата, и розови ябълкови дървета, растящи горе на хълма. Това беше недокоснато и много естествено място. Но всичко в него е съчетано с мярка, помисли си Лансинг, то има всичко, което му трябва.

Той откъсна очи от прозорчето и погледна Мери.

— Прекрасно е — каза той.

— И аз мисля така — обади се Енорийския свещеник.

За първи път, откакто Лансинг срещна този човек, ъгълчетата на устата му не висяха надолу. Вечно тревожното му угрижено лице сега беше ведро.

— И някои от другите — произнесе той разтреперан. — И някои от другите, но тоя свят…

Лансинг разгледа малко по-внимателно вратата, на която беше сложена шпионката, и забеляза, че тя е малко по-голяма от средна врата и е направена от метал, който изглеждаше тежък. Пантите й бяха сложени така, че да се отварят навън, към другия свят, а вратата беше предпазена от случайно отваряне със специални метални резета, които я заключваха солидно. Резетата бяха застопорени с предпазни болтове, хванати в стената.

— Това е само един от световете — каза Лансинг. — Как изглеждат другите?

— Не като този — отговори Мери. — Върви да ги видиш.

Лансинг погледна през съседното прозорче. То гледаше към арктически пейзаж: огромна снежна равнина, премитана от беснееща снежна фъртуна. При неочаквани спирания на виелицата можеше да се види жестокия блясък на натрупаните ледове. Макар студът да не стигаше до него, Лансинг потрепери. Нямаше никакви признаци на живот, нищо не се движеше освен връхлитащият сняг.

Третото прозорче разкриваше безплодна камениста земя, закрита донякъде от движението на наветия пясък, дълбок до колене. Малките камъчета върху тази повърхнина като че имаха свой собствен живот. Те се търкаляха и припкаха, тласкани от силата на вятъра, който навяваше пясъка. Виждаше се само това, което е на преден план, липсваше средното разстояние или хоризонта. Носен от вятъра, пясъкът се скриваше от погледа сред жълтата мараня.

— Погледни тук — извика Мери.

От съседното прозорче се виждаше враждебен свят с ужасен живот: една водна джунгла, в която плуваха, пълзяха и се сплитаха в смъртоносно кълбо животни-убийци. За известно време Лансинг не можа да разграничи отделните форми на живот, видя само трескаво движение. После, лека-полека, започна да различава и едното, и другото: изяждащите и изяжданите, съперничеството и борбата, глада и дебненето. Формите на живот не приличаха на нищо, което беше виждал преди: разкривени тела, огромни кореми, мятащи се израстъци, проблясващи зъби, поразяващи нокти, искрящи очи.

Той се извърна, беше му дошло до гуша. Повдигаше му се. Избърса лицето си, сякаш да отхвърли омразата и отвращението.

— Не можах да издържа — каза Мери. — Само хвърлих поглед.

Лансинг усети, че се свива вътрешно, че се опитва да се скрие. Кожата му настръхна.

— Забрави го — каза Мери. — Изхвърли го от ума си. Грешката е моя. Трябваше да те предупредя.

— А как изглеждат останалите светове? Има ли и други като този?

— Не, този е най-лошият — поклати глава Мери.

— Ще погледнете ли тук? — попита Бригадния генерал. — Никога не съм виждал нещо подобно.

Той отстъпи встрани и направи място на Лансинг да надникне през прозорчето. Теренът беше насечен, нямаше една обща повърхнина и на Лансинг му трябваха няколко секунди, за да разбере смисъла. Той видя, че цялата повърхнина на този свят, ако наистина имаше повърхнина, беше покрита с пирамиди, високи до кръста, чиито основи бяха поставени съвсем близо една до друга. Беше невъзможно да се разбере дали повтарящите се пирамиди са истинската повърхнина или някой шантав човек ги беше сложил на това място. Пирамидите издигаха острите си върхове нагоре. Всеки пришълец, който се опитва да мине през хаоса, имаше изключителния шанс да се наниже на някоя от пирамидите.

— Трябва да ти кажа, че това е най-съвършеното препятствие, което съм виждал през живота си — рече Бригадния генерал. — Даже тежък танк трудно ще мине през него.

— Мислите ли, че е точно това? — попита Мери. — Някаква защитна линия?

— Възможно е — отговори Бригадния генерал, — но не виждам логиката в това. Няма опорен пункт, когото да защитава линията.

Това беше вярно. Виждаше се само полето с пирамидите. Те продължаваха до хоризонта, нямаше нищо друго.

— Предполагам, че никога няма да разберем какво е това — каза Лансинг.

Зад тях се обади Енорийския свещеник.

— Има начин да разберем. Дръпнете резетата, отворете вратата и влезте в…

— Не! — отсече Бригадния генерал. — В такова нещо ние нямаме шанс. Може тези врати да са клопки. Отваряш една от тях, прекрачваш прага и вече не намираш никаква врата, през която си стъпил в тоя свят без връщане назад.

— Вие не вярвате в нищо — каза Енорийския свещеник. — Във всичко виждате клопка.

— Такава е моята военна подготовка — отвърна Бригадния генерал. — Тя ме поддържа в добра форма. Спасявала ме е от много грешни постъпки.

— Има само още един — обърна се Мери към Лансинг — и той е най-тъжното нещо. Не ме питай защо е тъжен. Той просто е такъв, това е.

Светът наистина беше мрачен. С лице, притиснато до стъклото, той видя дълбокия мрак в гориста долина. Дърветата, растящи по склона на хълма, който водеше към долината, бяха хилави и криви, смачкани дървета, които навяваха мисълта за тълпи стари и сакати хора, защото нямаше движение, в гората не духаше вятър. И това беше част от цялата тъга — да замръзнеш завинаги в агонията на движението. През дърветата се виждаха дълбоко заседнали камъни, покрити с мъх, а долу, на дъното на дълбокото дере, досети се Лансинг, течеше вода, ала нейното бълбукане не галеше ухото.

И той не успя да разбере защо е толкова тъжна тази картина — потискаща, да, но защо да е толкова тъжна?

Той се извърна и погледна към Мери. Тя поклати глава.

— Не ме питай. Нямам представа.