Търсачи на светове

ГЛАВА ПЕТА

Сградата се издигаше на крайна улица извън стария делови квартал, който беше изгубил икономическия си блясък преди няколко години. Човекът мина по другата страна на улицата две преки по-нататък и в началото на една уличка видя някакво куче да разглежда три консервни кутии в боклука. То вероятно се опитваше да познае коя от трите ще е най-изгодно да обърне.

Когато Лансинг опита по-големия ключ в ключалката на външната врата, бравата се отключи леко и той влезе вътре. Един дълъг, слабо осветен коридор се простираше по цялата дължина на сградата. Той откри без затруднение стая номер 136. Малкият ключ се превъртя също така лесно, както и големият и той влезе в стаята. Вътре бяха наредени до стената дванайсет монетни машини. Петата отляво, беше му казала преди няколко часа машината, с която разговаря. Той започна да брои отляво и тръгна през стаята срещу номер пет. Като порови из джоба си, той извади единия от сребърните долари и го пусна в процепа. Машината подскочи като жива и щракна пред него, когато дръпна лоста. Шайбата се завъртя с оная бясна скорост, която се среща само в старите раздрънкани монетни автомати. Едната шайба спря, другата подскочи и падна, третата забави и внезапно закова. Лансинг видя, че знаците, които се показаха върху трите скали, бяха едни и същи. Машината са закашля и порой от златни монети с големината на долар рукна от улея за изплащане на печалбите. Те напълниха кутията и западаха по пода с изобилието на златен потоп, като продължаваха да бликат от гърлото на автомата. Някои от монетите падаха напречно и се търкаляха по целия под като бляскави колелца.

Дисковете се завъртяха отново без пускането на нов долар в процепа и отново спряха с тъп звук. И този път символите в прозорчетата бяха еднакви и машината съвсем безгрижно изръси нова вълна от монети.

Лансинг стоеше изумен и леко разтреперан пред това нечувано явление. Такива неща не съществуваха, такива неща като два джакпота подред не можеха да съществуват!

Когато машината изключи и спря смълчана и безжизнена, той постоя за миг, донякъде в очакване, че тя ще се завърти отново и ще му поднесе нов джакпот. С такава машина, рече си той, всичко е възможно — безкрайни бяха чудесата, на които тя бе способна.

Ала тя не повтори направеното до тук и щом се увери в това, той събра монетите от кутията за печалбите и ги пъхна в джобовете на сакото си, сетне падна на четири крака да събере разпиляното по пода. Той вдигна една от монетите към светлината и я разгледа. Нямаше никакво съмнение, че това е злато по простата причина, че монетата беше по-тежка от сребърния долар. Монетата беше добре изработена, гладка и блестяща, тежка и ласкаеща ръката, но не такава, каквато беше виждал преди. От едната страна беше гравиран куб, лежащ върху защрихована плоскост, която вероятно представляваше земята. От другата страна беше изобразено нещо, което приличаше на вретеновидна кула. Това беше всичко. Нямаше думи, нямаше означение на стойността.

Той стана на крака и огледа стаята. Машината, с която беше разговарял, му каза да пусне втория долар в седмия автомат. Мога да го направя, помисли си той. Взаимодействието с петата машина не беше никак лошо, късметът му можеше да продължи и със седмата.

Той тръгна по редицата към седмия автомат. Протегна ръка да пусне втория долар, но след малко я отдръпна. Защо да предизвиквам съдбата, питаше се той. Може би номер пет просто му даде необходимото. Един бог знаеше какво ще стане, ако пусне монета в номер седем. Освен това, мислеше си, ако сега се обърне и си отиде с джобове, натъпкани със злато, той нямаше да знае и вечно щеше да се пита какво би могло да стане. Моментът не е бил лесен, щеше да разсъждава той.

— По дяволите — изрече той гласно и пусна долара. Машината го глътна, чу се тракане и светлина озари скалата. Той дръпна дръжката и шайбите се завъртяха с бясна бързина. Сетне светлината угасна и машината отлетя надалеч. Същото стана и със стаята.

Той стоеше на пътека в тясна гориста долчинка. Заобикаляха го високи дебели дървета, а някъде съвсем наблизо се чуваше звънкият шепот на ромолящ поток. Освен бълбукането на водата не се чуваше нито звук и в това нямаше нищо чудно.

Сега вече зная, каза си той. По-добре щеше да бъде, ако се беше отказал от седмата машина, макар че това не беше съвсем сигурно. Може би прехвърлянето му в обраслата долчинка би било толкова приятно, колкото и спечелването на всичките златни монети, въпреки че докато тая мисъл се въртеше в главата му, той не можеше да се съгласи с нея.

Не мърдай, каза си той. Огледай се наоколо преди да тръгнеш от мястото, където си сега. И не се паникьосвай, продължи той, защото в първите секунди усети, че неговото състояние му намирисва на паниката.

Той огледа мястото. Точно пред него склонът се издигаше съвсем слабо нагоре и ако се съдеше по звука, потокът сигурно не беше далеч. В гората растяха дъбове и кленове. Листата им бяха пожълтели. Пред него една катеричка пресече пътеката и зави нагоре към хълма. След като тя се скри, Лансинг разбра, че усети движението си по шума от опадалите листа, които се надигаха от слабите вихри на неговите стъпки. Когато шумът от катеричката заглъхна, тишината отново се възцари около него, само поточето продължи да ромоли, ала тишината вече не изглеждаше така потискаща. Сега до слуха му започнаха да долитат приглушени звуци — шумът от падащи листа, почти недоловимата шетня на малки горски животинки, които си проправяха път, както и други слаби звуци, които той не можеше да определи.

Той проговори на машината номер седем или на онова нещо, а може би на оня човек, който го прехвърли тук.

— Добре де — рече той. — За какво е цялата тая работа? Вече си направи майтап, хайде да му сложим край.

Въпреки неговите думи краят не се виждаше. Наоколо се простираше същата гориста долчинка. Нямаше и най-дребен признак, че го е чула машина номер седем или който и да било.

Невероятно, помисли си той, всичко е невероятно още от самото начало. Станалото не беше по-невероятно от това, че машината проговори. Ако някой път се върна, закани се той, ще хвана студента Джексън със собствените си голи ръце и ще го разкъсам парче по парче. Ако някога се върнеше!

До този момент той мислеше за положението само като за нещо временно и подсъзнателно се надяваше, че всяка минута ще скочи обратно в стаята с игралните автомати, наредени до стената. Но какво да прави, ако това не стане? Той се изпоти при тази мисъл и тревогата, която се провря между дърветата, връхлетя върху него. Той се втурна да бяга. Бягаше, без да мисли, сякаш умът му е приклещен здраво, бягаше слепешката, гонен от ужаса и вече не мислеше за стаята или за нещо друго, освен за страха. Най-подир той закачи върха на обувката си о някакво препятствие на пътеката и в невниманието си се блъсна в дървото, сетне падна на земята. Не се опита да стане. Остана проснат на мястото, където беше паднал, задъхан и жадно ловящ въздуха, за да напълни дробовете си.

И докато си лежеше, част от страха го напусна. Нищо не го захапа с дълги остри зъби. Нищо не се нахвърли върху него. Нищо не се случи.

Когато възвърна нормалното си дишане, той се изправи. Все още стоеше сред дърветата, но вече беше стигнал до билото по пътеката, която отиваше към хълма. Гората беше все така гъста, както и преди, но пеещият ручей вече не се чуваше.

Какво можеше да направи? Сега, след като паниката го завладя и успя донякъде да се оправи от нея, какво трябваше да е следващото му действие? Нямаше знак как да се върне на мястото в гористата долчинка, където се озова в самото начало. Той си помисли, че е много вероятно да не го познае, дори да се опита.

Имаше нужда от информация. Преди всичко трябваше да разбере къде се намира. Имаше нужда да разбере това преди още да се опита да намери обратния път към колежа. Това място, мислеше си, прилича на Нова Англия. По някакъв начин той беше пренесен през пространството от монетната машина, макар и не много бързо. Ако можеше да разбере къде се намира и ако намереше телефон, можеше да се обади на Анди с молба да го вземе от тук. Ако тръгнеше по пътеката, имаше голяма вероятност след известно време да стигне до нечие жилище.

И той пое по пътеката. По нея се вървеше леко, защото изглежда от тук много често са минавали хора. На всеки завой той поглеждаше сърдито напред с надеждата да зърне някаква къща или да срещне някой скитник, който да му каже къде се намира.

Мястото му приличаше на Нова Англия. Макар и много гъста, гората изглеждаше наистина приятна. И през ум не му минаваше мисълта за тролове, таласъми и разните му неприятни местни жители. Пък и сезонът беше същият, от който идваше. В колежа беше есен, есен беше и тук, ала имаше едно нещо, което го безпокоеше много. Нощта вече падаше над университетския двор, когато реши да опита късмета си с дванайсетте игрални машини, а тук беше следобед и отсега можеше да се каже, че е късен следобед.

Тревожеше го и друга мисъл. Ако не успееше да намери място за пренощуване, трябваше да прекара нощта на открито, а той не беше готов за това. Не носеше подходящо облекло, което да го предпази от нощния студ и нямаше никаква възможност да запали огън. Той не пушеше и никога не носеше кибрит. Погледна часовника си без да съзнава, че времето, което показваха стрелките, тук няма никакво значение. Изглежда беше пренесен не само в пространството, но и във времето. Когато тази мисъл стигна до съзнанието му, той не се разтревожи, поне за момента. Имаше си други грижи на главата и първата от тях беше, че може би не ще успее да си намери подслон за пренощуване.

Минаха около два часа, поне така му се струваше. Щеше му се да е погледнал по-рано часовника си, защото в това място не можеше да каже кое време на деня е сега, но поне би могъл да определи колко време е вървял по пътеката.

Беше ли възможно да е попаднал в пустинно място? Това би могло да е единствената причина, с която се обясняваше липсата на хора. При обикновени обстоятелства вече да беше стигнал до някоя ферма.

Слънцето вече клонеше на запад и след час-два щеше да се смрачи. Затича се, после се овладя. Това не беше начин за действие. С тичане можеше да предизвика в себе си паника, а сега не можеше да допусне това. Все пак той увеличи крачката. Мина час, а той не откри някакво жилище или поне знак, че тук наоколо живее някой. Слънцето се скри зад хоризонта и нощта се спусна бързо.

Още половин час, каза си той, сякаш сключваше сделка със себе си. Ако не срещне никого до трийсет минути, трябваше да направи нещо, за да прекара нощта — или да си намери естествен подслон, или сам да си направи възможно най-добрия навес.

Мракът падна по-бързо, отколкото той си мислеше и преди още да изтече половин час, очите му започнаха да шарят наоколо — търсеше да открие убежище в гората. После той забеляза една блещукаща светлина. Той спря, затаил дъха си, погледна нататък, за да е сигурен, че това е светлина и да не стори нещо, с което да я уплаши. Направи още няколко крачки с надеждата да я разгледа по-добре и я видя. Наистина беше светлина, нямаше съмнение в това.

Гората свърши до една поляна и в сгъстяващия се мрак той забеляза смътните очертания на къща. Светлината идеше от няколко прозорци в единия край на зданието и той видя как от масивния комин излизат тънки кълба дим.

В тъмнината той затича към оградата от колове, остави пътеката в стремежа си да стигне до къщата и внимателно измина пътя до портата. Портата беше затворена с дебело резе, много по-голямо, отколкото трябваше. Когато погледна нагоре, той видя защо е толкова висока — към нея беше закрепена напречна греда, а от гредата на две вериги висеше надпис.

Като се взря в мрака, той видя, че това е табела на страноприемница, но нощта ставаше все по-тъмна и той не можеше да прочете името.