Търсачи на светове

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Така е даже по-добре, рече си Лансинг. Ще може да върви по-свободно и по-бързо. От сутринта той извървя много път, повече, отколкото щеше да мине, ако ония двамата се мъкнеха с него, той беше сигурен в това. Пък и той не харесваше никого от тях. Мелиса беше виеща кучка, а Йоргенсон — неприятно копеле.

И ако съжаляваше, че се разделя с някого, то беше за раздялата с Кори. Макар че прекара само няколко часа с него, тоя човек му хареса. Даде му малко повече от половината монети, които бяха останали у него, и двамата си стиснаха ръцете. При получаването на подаръка Кори му благодари горещо, той му бе признателен не само за себе си, а за цялата група.

— Ще разпределя икономично това неочаквано богатство за общите интереси — бе казал той. — Зная, че всеки друг щеше да ти благодари.

— Не мисли за това — каза му Лансинг. — Може да се върна с Мери.

— Ще запазим място за вас край огъня — беше му казал Кори. — Но искрено се надявам, че няма да ви се наложи това връщане. Животът тук не обещава нищо хубаво. Може би ще намерите пътя за излизане от тоя свят. Някои от нас трябва да го направят. Надявам се да го сторите.

Докато Кори не заприказва за това, Лансинг не беше мислил, че има някаква надежда да намерят изход от положението. Сега той разбра, че много отдавна е имал такава надежда. Единственият му шанс беше да открие Мери и заедно да срещнат това, което им беше писано.

Такива мисли се въртяха в главата му, докато бъхтеше път. Знаеше, че Кори говореше за нещата много по-оптимистично, отколкото ги виждаше, ала въпросът си оставаше — има ли някаква надежда? Логиката му подсказваше, че надеждата е съвсем слаба и той се отвращаваше тройно от себе си, задето подхранваше илюзии с нея. И все пак докато вървеше той успя да открие дълбоко в себе си онзи малък, слаб проблясък на надежда.

Пътуваше се сравнително леко. Хълмовете бяха стръмни, ала гората беше рядка. Нямаше никакви затруднения с водата. От време на време стигаше до малки поточета и рекички, течащи между хълмовете.

Привечер той стигна до Злата земя. Тя всъщност не беше цветният кошмар, който групата му прекоси след напускането на града. Това беше самото начало на Злата земя, малки парчета от нея. На това място тя прекъсваше, преди да продължи отново. Тук действието на праисторическите води още не беше завършено. Дъждовете са спрели и интензивната ерозия е била прекратена преди окончателно да се очертае релефа на Злата земя. Тук имаше малки наносни равнини, няколко дълбоко очертани дерета и фантастично изваяни, но недовършени фигури, сякаш скулпторът е захвърлил чука и длетото си в пристъп на гняв преди да завърши творбата си.

— Утре ще стигна до града — рече си Лансинг, като произнасяше думите гласно.

И той наистина стигна до града на другия ден малко след като слънцето мина зенита. Застана на един от високите хълмове, които го заобикаляха, и погледна към него. Там долу, мина му през ума, може би го чакаше Мери и още щом си помисли това, усети, че трепери.

Той се спусна по склона и излезе на улицата, която водеше към центъра на града. Тя имаше старият, добре познат вид: червени, съсипани от ерозията стени, купища паднали камъни, преграждащи улицата, и навсякъде над всичко това се стелеше прах.

На площада той спря да огледа мястото и да се ориентира. След като оправи посоките, той вече знаеше къде се намира. Някъде нататък, от лявата страна, се издигаше полуразрушената фасада на онова, което наричаха административна сграда, запазила една от кулите си, а в пресечката срещу нея се намираше машината.

Застанал на площада, той извика името на Мери, но не получи отговор. Той извика още няколко пъти, сетне млъкна, защото кънтящото ехо, което се връщаше при него, беше ужасно. Той прекоси площада по посока на административната сграда и изкачи широката каменна стълба, водеща към фоайето — мястото, където си бяха направили лагер. Стъпките му предизвикаха шумно ехо, което звучеше така, сякаш сърдити гласове крещят срещу него. Той се разходи из фоайето и намери следите от техния престой тук: една-две празни консервни кутии, празна кутия от сухари, чашата, която някой беше забравил. Дощя му се да слезе в подземието и да погледне вратите, ала се побоя да го стори. На няколко пъти тръгваше надолу и всеки път се връщаше. От какво се страхувам, мислеше си той, може би се боя, че ще намеря една от вратите отворена, навярно към света, обсипан с ябълков цвят? Не, рече си той, не, не, Мери никога няма да направи това. Сега не би го направила. Може би по-късно, когато надеждата да го намери и всички останали надежди рухнат, тогава ще го стори, но със сигурност не и сега. Може би, помисли си той, никой не би могъл да го направи. Бригадния генерал взе френския ключ и трябва да го е скрил някъде. Никога вече, крещеше Бригадния генерал, тук врата няма да се отвори.

Изправен неподвижен и мълчалив във фоайето, той сякаш чуваше гласовете им, но те не говореха на него, а на някой друг. Той се опита да си запуши ушите, ала гласовете продължаваха да кънтят в него.

Той беше предвидил да спре за нощуване тук, ала реши да не остава. Тук имаше толкова много гласове, паметта му беше толкова претрупана! Той излезе, отиде в центъра на площада и започна да мъкне дърва отвсякъде, където можеше да ги намери. Продължи да работи през целия следобед, като издигна висок куп дърва. Когато падна мрака, той запали огъня и постоянно го подклаждаше, за да е светъл и ярък. Ако Мери беше в града или близо до него и гледаше от някъде, тя щеше да види огъня и да разбере, че тук има някой.

На по-малък огън той си направи кафе и сготви храна. Докато ядеше, той си състави план за действие, ала единственото решение, до което стигна, беше да претърси града и ако трябва — всяка улица. Макар че това ще бъдат напразни усилия, каза си той. Ако Мери беше в града или сега пристигаше в него, тя щеше да тръгне право към площада, защото знаеше, че всеки друг ще направи същото.

Когато луната изгря, Виещия излезе на един от хълмовете и излая към небето мъката и самотата си. Лансинг седеше до огъня и го слушаше, като викаше и разговаряше за собствената си самота.

— Слез долу при огъня, ела при мен — каза той на Виещия, — двама да тъгуваме.

Това продължи докато една мисъл го връхлетя: че самотата може да продължи още дълго, че може никога да не срещне Мери. Опита се да си представи какво ще стане, ако никога вече не я види и продължи живота си без нея и какво ще е това за нея. При тая мисъл той потръпна и се приближи до огъня, ала в него нямаше топлина.

Опита се да заспи, спа много малко. На сутринта той започна издирването. Стиснал зъби от страх, той слезе в подземието при вратите. Нито една от тях не беше отворена.

Тръгна да прегледа машината и слезе по стъпалата, които водеха към нея. Дълго стоя там, заслушан в песента на машините, които си тананикаха. После започна да блуждае безцелно по улиците, макар да беше сигурен, че си губи времето. Ала той продължаваше, защото имаше нужда да върши нещо, да отвлича вниманието си, да бъде зает.

За четири дни търсене не намери нищо. Тогава той написа бележка на Мери и я остави закачена на чашата, която някой беше забравил край стария огън в административната сграда и отново хвана пътеката към куба и страноприемницата.

Колко време мина от мига, когато той за първи път се озова в този свят, мислеше си той. Опита се да преброи дните, но главата му се замая и той объркваше сметката всеки път, когато се опитваше да започне отново. Месец, рече си той, можеше ли да е изминал месец? Като се върна назад в спомените си, той разбра, че това е половината от цялото време.

Опита се да определи някои важни места по пътеката. Тук направихме лагера, спомни си той, на това място Мери видя лица в небето. А там някъде Юргенс откри извор. Тук аз сякох дърва. Но никога при тези мисли той не беше сигурен дали е прав или не е. Всичко е потънало дълбоко в миналото, помисли си той, цял месец е изтекъл в миналото.

Най-подир стигна върха на хълма, от който се виждаше куба. Той още се издигаше там, все така светъл и изящно красив, както го помнеше. За миг той се изненада, че го вижда, и не защото не очакваше да го зърне, а защото нямаше да се учуди много, ако не го откриеше тук. През последните няколко дни този свят му заприлича на фантом, а самият той като че вървеше през вакуум.

Тръгна на зиг-заг по пътеката, прерязала дългия стръмен склон, и стигна дъното на котловината сред хълмовете, където се издигаше куба. Когато мина последния завой по пътя към кубът, той видя, че там има някакви същества. Преди не беше ги виждал, ала сега те бяха там. Четиримата седяха на каменната плоча, която откри Мери, същата плоча, която беше разположена в края на кръга от бял пясък, опасващ куба. Те седяха там с кръстосани крака и продължаваха безкрайната си игра на карти.

Те не го забелязаха да се приближава до тях и той постоя малко да погледа играта им. После той каза:

— Мисля че трябва да ви благодаря за въжето, което ми хвърлихте, господа.

При тези думи те вдигнаха глави и към него погледнаха техните мъртвешки бели лица с кръгли, безвежди дупки на очите и с черните ахати, закачени в тях, с двойните цепки, за ноздрите и една цепнатина за устата.

Не му казаха нищо, самото гледаха безизразно, и въпреки това той си помисли, че вижда досада и упрек в техните гладки бели лица, подобни на големи бели дръжки за врата, на които са нарисувани образи. Единият от тях каза:

— Махнете се, моля. Вие ни затуляте светлината.

Лансинг отстъпи една-две крачки назад, изчака малко, сетне заотстъпва, докато излезе на пътя. Четиримата картоиграчи продължиха играта си.

Мери не беше в града, помисли си той. Ако беше там, щеше да види огъня и да дойде при него. Не беше и тук. Оставаше само едно място, където можеше да провери.

Останал без надежда, той тръгна упорито по пътя, воден от желанието да продължи търсенето, докато не остане място, където може да отиде.

Вече падаше нощта, когато той стигна до страноприемницата. В прозорците й не се виждаше светлина, от комина не излизаше дим. Някъде в гората се обади самотен бухал.

Той отиде до вратата и хвана резето. То не се подчини на натиска на пръста му, очевидно беше затворено. Почука на вратата, но не получи отговор. Спря чукането и се вслуша дали вътре не се чуват стъпки по пода. След като не чу нищо, той сви юмруци и заудря по вратата. Внезапно вратата се отвори и както се беше наклонил напред за бясно блъскане, той залитна и прекоси прага.

Вътре стоеше Моя домакин, сложил едната си ръка на отворената врата, а другата му ръка стискаше в месестия си юмрук дебела свещ. Той вдигна свещта и освети цялото лице на Лансинг.

— Значи това сте вие — каза Моя домакин със страшен глас. — Какво искате?

— Търся една жена. Мери. Помните ли я?

— Тя не е тук.

— Беше ли тук? Нали дойде и после си отиде?

— Не съм я виждал, откакто заминахте.

Лансинг се повъртя, отиде до масата пред студеното огнище и седна на един стол. Внезапно се почувства слаб и ненужен. Това беше краят. Нямаше къде да отиде.

Моя домакин затвори вратата и го последва до масата. Той сложи свещта на нея.

— Не можете да останете — рече той. — Аз си отивам. През зимата затварям страноприемницата.

— Мой домакин — започна Лансинг, — вие забравяте добрите обноски и нарушавате вашето гостоприемство. Оставам да пренощувам и вие ще ме нахраните.

— Няма легло за вас — каза Моя домакин. — Всички легла са прибрани, няма пак да ви сглобявам легло. Ако искате, можете да спите на пода.

— С най-голямо удоволствие — рече Лансинг. — А как стои въпросът с храната?

— Имам тенджера супа. Можете да хапнете една паница от нея. Останало ми е малко печено овнешко. Мисля, че ще намеря и парче хляб.

— Така е добре.

— Знаете, че не можете да останете. Утре сутринта трябва да тръгнете.

— Да, разбира се — каза Лансинг, прекалено изтощен, за да спори.

Той седеше на стола и гледаше как Моя домакин отива тежко към кухнята, където се появи бледа светлина. Помисли си, че има вечеря и под, на който да преспи, а на другия ден трябваше да тръгне. И като замине, какво щеше да прави? Отново да хване пътя, вероятно да мине край куба и да продължи нататък към града, да продължи издирването на Мери с нищожната надежда да я открие. И най-накрая сигурно ще се върне в лагера край реката, при другите изгубени души, които са си уредили някакъв живот. Това беше мрачна перспектива, една от ония, които никак не го интересуваха, и все пак това беше единственото решение, което му оставаше. А ако можеше да открие Мери, какво щеше да стане тогава? Щяха ли да бъдат принудени да търсят убежище в лагера? При тая мисъл той потръпна.

Моя домакин донесе храната, тръсна я на масата пред Лансинг, обърна се и излезе.

— Един момент — каза Лансинг. — Трябва да купя някои неща, преди да тръгна.

— Не мога да ви дам толкова храна, колкото искате — рече съдържателят на страноприемницата, — но част от стоката е опакована.

— Много добре — кимна Лансинг. — Трябва ми преди всичко храна.

Супата беше вкусна, хлябът беше от няколко дни и много корав, но той го натопи в супата и започна да яде. Никога не беше обичал овчето месо, особено студеното, но сега изяде няколко големи парчета от него и се радваше, че го направи.

На другата сутрин след лош сън през нощта и закуска от овесена каша, приготвена сърдито от Моя домакин, Лансинг известно време се пазари за цената, купи малко храна и тръгна по пътя.

Времето, което се задържа хубаво и слънчево през целия период от първия ден, когато Лансинг се появи в тоя свят, сега беше станало облачно и буреносно. От северозапад духаше остър, жесток вятър и от време на време падаше суграшица, малки ледени зрънца го бодваха по лицето.

След спускането по стръмния склон към котловината, където се намираше кубът, сега тъмносив под облачното небе, той видя, че картоиграчите вече не са там.

Той стигна дъното на котловината и тръгна по равната земя с намерение да стигне до куба, навел глава срещу вятъра.

Чу се вик, той рязко вдигна глава и я видя да тича по пътя към него.

— Мери! — изкрещя той и се втурна напред. Тя се хвърли в прегръдките му и се притисна до него. Сълзи течаха по бузите й, тя вдигна глава да го целуне.

— Намерих бележката ти — промълви тя. — Бързах много. Опитвах се да стигна при теб.

— Благодаря на бога, че си тук — каза той. — Благодаря на бога, че те намерих.

— Стопанката на страноприемницата даде ли ти бележката ми?

— Тя каза, че си ми оставила бележка, но я е изгубила. Двамата я търсихме. Обърнахме цялата страноприемница, но не я намерихме.

— Писах ти, че отивам в града и ще се срещнем там. После се изгубих в Злата земя. Отклоних се от пътеката и не можах да я намеря. Лутах се с дни, без да зная къде съм, после внезапно изкачих един хълм и видях, че градът лежи под краката ми.

— Търсих те навсякъде от мига, когато се върнах при пеещата кула. Намерих мъртвата Сандра и…

— Тя умря преди да тръгна. Щях да остана, но се появи Виещия. Той започна да се приближава до мен, идваше все по-близо. Уплаших се — господи, колко се уплаших! Тръгнах към страноприемницата. Той вървеше по петите ми през цялото време. Знаех, че ще дойдеш в страноприемницата да ме намериш, но стопанката ме изгони. Нямах пари, а тя не ми позволи да остана, тогава ти написах бележка и тръгнах. Виещия не се появи и това беше много добре за мен. После се изгубих.

Той я целуна.

— Сега всичко е наред. Срещнахме се. Вече сме заедно.

— Къде е Юргенс? С теб ли е?

— Той загина. Попадна в Хаоса.

— В Хаоса? Какво е Хаоса, Едуард?

— Ще ти разкажа по-късно. Ще имаме много време. Йоргенсон и Мелиса се върнаха от пътуването на запад, но не дойдоха с мен.

Тя отстъпи крачка назад.

— Едуард!

— Какво има, Мери?

— Мисля, че зная отговора. Той е в куба. Беше в него през цялото време.

— В куба?

— Просто си мислех за него преди известно време, както си вървях по пътя. Ние пропуснахме нещо. Нещо, за което не сме мислили никога. То просто изведнъж ми мина през ума. Даже не съм мислила за това, изведнъж го разбрах.

— Разбрала си го? За бога, Мери!

— Е, не съм съвсем сигурна, но мисля, че съм права. Помниш ли гладките камъни, които открихме, трите каменни плочи, заровени в пясъка? Трябваше да преметем мястото, за да ги намерим. Бяха покрити с пясък.

— Да, спомням си. Вчера картоиграчите седяха на една от тях.

— Картоиграчите ли? Че защо картоиграчите…

— Остави ги! Какво казваш за камъните?

— Ами ако има други камъни? Всеки камък е част от пътеката, която води към куба. Сложени са там, за да може някой да стигне до куба без опасност да го порази това, което служи за защита. Но те са покрити с пясък и пътеките не се виждат.

— Искаш да кажеш…

— Хайде да погледнем — предложи тя. — Можем да насечем клони или храсти и да си направим метли.

— Аз ще мета с метлата — рече Лансинг. — Ти стой настрани.

Тя каза кротко:

— Добре. Ще бъда точно зад теб.

Те отидоха при един храст и отсякоха клоните му.

Когато наближиха пясъчния кръг, тя каза:

— Табелката е съборена. Табелката с предупреждението на руски език. Ти я заби в земята, но сега пак е паднала. Сигурно е покрита с пясък.

— Някой тук здравата се старае да направи мръсно на хората — каза той. — Бележките се губят, табелките падат, пътеките са покрити с пясък. От кои камъни да започнем?

— Мисля, че това не е важно. Ако с едните не стане, ще опитаме с другите.

— Ако има други камъни, ако има пътека. Какво ще правим, когато стигнем до куба?

— Не зная — отговори тя.

Той стъпи на плочата и приклекна внимателно на края й, протегна се напред с клонките от храстите да премете пясъка. Под преметената земя се появи друга плоча. Той откри с метлата още една.

— Права си — каза той. — Има още един камък. Защо не помислихме за това в самото начало?

— Грешка на ума — отговори тя. — Причината е способността за възприемане. Юргенс се осакати, историята с Енорийския свещеник и Бригадния генерал ни уплаши.

— Аз още се страхувам — каза той.

Той разчисти ъгълче от втората плоча, стъпи върху самия й край и премете останалата част от нея. Наведен напред, той започна да мете пясъка по линията на втората плоча. Появи се нова плоча.

— Каменна пътека! — възкликна Мери. — Право към куба.

— Какво ще стане, когато стигнем там?

— Тогава ще разберем.

— Ами ако не стане нищо?

— Поне ще се опитаме — каза тя.

— И аз мисля така — кимна той и мислите му продължиха в същата посока. — Още една плоча — каза той и се чудеше ще има ли друга плоча. Щеше да стане като оная работа с жокеите, които лягат на пътеката и не им стига само един камък. Наведе се напред, премете пясъка и откри друга плоча.

Мери прекрачи напред и двамата стояха един до друг, загледани в тъмно сините стени на куба. Лансинг протегна ръка и прекара длан по стената.

— Тук няма нищо — рече той. — През цялото време си мислех, че тук трябва да има врата, но всъщност няма. Ако имаше врата, щяхме да видим поне цепнатина колкото косъм. Само стена, това е.

— Натисни я — каза Мери.

Той я натисна и се появи врата. Двамата бързо минаха през нея и вратата се затвори със съскане зад гърба им.