Търсачи на светове

ГЛАВА ТРЕТА

Лансинг излезе от асансьора на първия етаж и се запъти към вратата, която водеше към алеята. Когато си тръгваха, Анди видя един познат на съседната маса и остана да си каже някоя дума с него. Лансинг направи най-доброто без много да бие на очи: той се измъкна. Но времето е кратко, помисли си той. Със следващия асансьор можеше да се появи Анди, а до тогава трябваше да бъде невидим и недосегаем. В стила на Анди беше да го спипа отново и да го замъкне някъде на вечеря.

По средата на пътя към вратата той спря. Ратскелер беше вдясно долу по стълбите, а в съседната стая, ако Джексън беше прав, се намираше приказната машина. Лансинг смени посоката и изтича към стълбите.

Докато слизаше по стъпалата, той се упрекваше на ум. Сигурно не съществува никакво складово помещение, а даже и да съществува, там няма да има никакъв монетен автомат. Каквото и да беше тласнало Джексън към фабрикуването на такава история, този път той не позна. Разбира се, тази история можеше да излезе пълна безочливост, а когато студентът е способен на такова нещо, това няма да му донесе нищо добро. Наглостта може да е примамка за член на факултета, а имаше такива членове на факултета, крито често ги мамеха, те сякаш плачеха за това. Повечето от тях бяха надути пуяци, на които малко им трябваше да ги хързулнеш. Но Лансинг винаги се гордееше с добрите отношения между него и студентите. Понякога, предполагаше той, го мислеха за мека Мария. Като премисляше отново отношенията си с Джексън, той не си спомняше за някаква неприятност с него. Още повече, че Джексън беше беден студент, но това не говореше нито за, нито против него. Той се опитваше да го обработи с цялата си вежливост и загриженост и на моменти с човек като Джексън той се чувстваше безпомощен, макар да се съмняваше, че опитите му са оценени.

В Ратскелер имаше само няколко души, повечето от тях събрани около една маса в най-далечния край на залата. Човекът зад бара приказваше със студентите. Когато Лансинг влезе, никой не го забеляза.

Срещу единия край на бара видя врата, точно както каза Джексън. Лансинг тръгна през залата право към нея. Още щом хвана дръжката на вратата, тя се завъртя съвсем леко в ръката му. Той бутна вратата и влезе вътре, сетне я затвори бързо и остана там, облегнат на нея.

Една-единствена крушка с мътна светлина висеше на шнур в средата на тавана. Стаята имаше неугледен вид, сякаш наистина е била, според думите на Джексън, забравено складово помещение. До едната стена бяха струпани картонени кашони от безалкохолни напитки, а два шкафа за папки и старо бюро бяха скупчени по-далеч от стената точно в средата на стаята.

Те изглеждаха така, сякаш са захвърлени тук много отдавна и оттогава никой не се е сещал за тях.

В далечния ъгъл на стаята имаше монетен автомат.

Дъхът на Лансинг секна внезапно. Дотук Джексън беше прав, но той можеше да казва истината за стаята и да лъже за останалото. Това, че описа къде стои машината, не потвърждаваше, че останалата част от неговата история е истина.

В мъжделивата светлина Лансинг се движеше с повишено внимание из стаята към застиналата машина и беше нащрек за всяко невидимо препятствие, което можеше да закачи крака му и да го просне на пода.

Стигна до машината и застана пред нея. Тя приличаше на всеки друг игрален автомат, на стотици от тях, спотаени по ъглите на всички университетски дворове в очакване на монети, които най-сетне ще намерят верния път на фонда към бедните и всички други несретници на нацията.

Лансинг пъхна ръка в джоба си и опипа с пръсти монетите в него. Намери четвърт долар, извади го и го пусна в машината. Тя го глътна със смирена готовност, след това лицевата й част светна и се показаха цилиндри със знаци по тях. Машината зацъка тихичко пред него с приятелско мъркане, сякаш си разказваха виц, известен само на тях двамата.

Той стисна лоста и го дръпна надолу с излишна сила. Цилиндрите се завъртяха бясно и трептяща светлина запримигва срещу него.

Най-подир цилиндрите спряха и нищо не стана. Също като с другите монетни автомати, помисли си Лансинг. Не се различава много от тях. Лапва ти парите, стои си и ти се присмива. Тогава машината проговори.

— Какво желаете, сър?

— Ами, не съм съвсем сигурен — рече стреснатият Лансинг. — Всъщност струва ми се, че нямам нужда от нищо. Идвам само да установя факта на твоето съществуване.

— Това е неочаквано — каза монетният автомат. — Мога да дам много неща. Сигурен ли сте, че нямате нужда от нищо?

— Може би ще ми дадеш време да помисля малко?

— Това е невъзможно — отвърна машината. — Хората, които идват при мен, трябва да имат нещо в главата си. Недопустимо е някой да се шляе наоколо.

— Съжалявам — каза Лансинг.

— Във всеки случай аз не съм създадена така, че да не давам нищо за парата, която ми давате — каза монетната машина. — Трябва да ви дам нещо. Ще ви разкажа една история.

И тя разказа на Лансинг една мръсна историйка за седем мъже и една жена, попаднали на пустинен остров. Разказът беше глупав, животински, жесток и изключително гнусен, той не показваше никаква обществена принадлежност.

Историята свърши и Лансинг, изпълнен с отвращение, не каза нищо.

— Харесахте ли разказа ми? — попита машината.

— Не твърде — отвърна Лансинг.

— Тогава аз се провалих — каза машината. — Подозирах, че не съм ви оценила и не мога да оставя тази работа така. За вашата монета трябва да получите нещо с определена стойност.

Чу се кашлящ звук и нещо метално падна от вътрешността на машината в чашата по средата й.

— Приближете се — рече машината. — Вземете това.

Лансинг го взе. Приличаше на ключове от мотел. Два ключа, единият, от които по-голям, бяха закачени за продълговат пластмасов ключодържател, на който бяха напечатани номер и адрес.

— Не разбирам — каза Лансинг.

— Тогава слушайте внимателно! Обърнете специално внимание на това, което казвам. Слушате ли ме?

Лансинг се опита да каже нещо, но засече и само промълви:

— Слушам.

— Добре. Сега внимавайте много, моля! Отивате на адреса. Ако отидете в нормално работно време, външната врата ще остане заключена. Ако отидете по друго време, по-големият от двата ключа ще я отвори. С малкия ключ се отваря вратата на стая сто трийсет и шест. Следите ли мисълта ми до тук?

Лансинг се задави.

— Да, следя я.

— Когато отворите вратата на сто трийсет и шеста стая, ще видите дванайсет монетни автомата, наредени до стената. Като започнете отляво, отивате до петата машина, повтарям: до петата — едно, две, три, четири, пет — и пускате един долар в нея. Тя ще направи някои операции и след като свърши, отивате при номер седем и пускате един долар в нея…

— Пускам долар в нея — каза Лансинг. — Трябва ли да дръпна лоста?

— Разбира се, че трябва. Никога ли не сте играл на монетен автомат?

— Да, разбира се, че съм играл. Мога ли да пропусна това?

— Точно така — отвърна монетната машина. — Запомнихте ли всичко?

— Да, мисля, че запомних.

— Тогава повторете, за да съм сигурна, че помните.

Лансинг повтори онова, което му каза машината.

— Чудесно — рече машината. — Помнете добре това. Предлагам ви да отидете много скоро, за да не забравите указанията. Трябват ви два сребърни долара. Имате ли ги случайно във вас?

— Сигурно нямам.

— Добре, тогава — каза монетната машина, — ето ги. Не искаме да слагаме препятствия по пътя на това, което ви молим да направите. Ние сме много разтревожени, че няма да изпълните процедурата така точно, както можете да го направите. Нещо прещрака във вътрешността на машината.

— Хайде — настоя машината. — Хайде, вземете ги!

Лансинг се наведе и взе двата сребърни долара. Пъхна ги в джоба си.

— Сигурен ли сте, че запомнихте всичко? — попита монетната машина. — Имате ли въпроси?

— Да, само един въпрос, предполагам. За какво е всичко това?

— Не мога да ви дам подробности — рече машината. — Това е против правилата. Но мога да ви уверя, че всичко, което стане, ще бъде от голяма полза за вас.

— И какво ще бъде то? Какво ще бъде в моя полза?

— Това е всичко, професор Лансинг. Всичко, което мога да ви кажа.

— Откъде знаете името ми? Аз не ви казах кой съм.

— Уверявам ви — произнесе машината, — че няма нужда да ми казвате. Аз вече ви познавам. С тези думи машината затрака, угасна и замлъкна.

Лансинг тръгна и ритна машината. Не точно тази машина, а всички други машини, които дълги години му гълтаха по четвърт долар и после му се присмиваха.

Машината му върна ритника и го уцели в глезена. Той не видя как го ритна, но тя действително го направи. Той отстъпи назад от нея. Тя продължаваше да стои тъмна и мълчалива.

Лансинг се обърна и излезе накуцвайки от стаята.