Уайнсбърг, Охайо

Приключение

Алис Хайндман, вече жена на двайсет и седем години, когато Джордж Уилард бе още хлапе, целия си живот прекара в Уайнсбърг. Беше продавачка в текстилния магазин на Уини и живееше с майка си, която се бе омъжила повторно.

Вторият баща на Алис боядисваше кабриолети и обичаше да попийва. Неговата история е доста любопитна. Струва си някой ден да се разкаже.

На двайсет и седем Алис бе висока и доста слаба. Главата й бе грамадна и изпъкваше над тялото. Раменете й бяха леко увиснали, а косите и очите й — кафяви. На вид бе спокойна, ала под кротката външност нещо неспирно кипеше.

Още като шестнайсетгодишно момиче — преди да почне работа в магазина — Алис имаше любов с един младеж. Младият човек, казваше се Нед Къри, бе по-голям от Алис. И той като Джордж Уилард работеше въз вестник „Уайнсбърг Ийгъл“ и от дълго време се виждаше с Алис почти всяка вечер. Разхождаха се заедно под дърветата из градските улици и разговаряха как ще подредят живота си. Тогава Алис бе хубаво девойче и Нед я притискаше в обятията си, целуваше я. Силно развълнуван, казваше неща, дето нямаше намерение да каже, а Алис, подведена от желанието си да получи нещо възвишено в своя сив и ограничен живот, откликваше на вълнението му. Говореше и тя. Външната черупка на живота й, вродената й колебливост и сдържаност не устояха на напора и тя се предаде на трепета на любовта. А в късната есен на годината, когато Алис навършваше шестнайсет години и Нед Къри замина за Клийвланд с надеждата да си намери място в някой от градските вестници и да се издигне в обществото, тя пожела да тръгне с него. С треперещ глас му разказа какво е намислила:

— Аз ще работя, ще можеш да работиш и ти — каза тя. — Не искам да ти тежа с излишни разходи, да преча на издигането ти. Сега не се оженвай за мен. Ще минем и без това, но пак ще сме заедно. Даже да живеем двамата в един дом, никой нищо няма да каже. В големия град никой не ни знае, никой няма да ни обърне внимание.

Нед Къри бе смаян от решителността и всеотдайността на любимото момиче и дълбоко се трогна. Щеше му се да я направи своя любовница, но промени намерението си. Изпита желание да се грижи за нея, да я закриля.

— Не си даваш сметка какво говориш — сряза я той. — Такова нещо няма да ти позволя в никакъв случай. Щом като си намеря добра работа, веднага ще се върна. Засега ще останеш тук. Това е единственото, което можем да направим.

Вечерта, преди да напусне Уайнсбърг и поеме към новия си живот в големия град, Нед Къри намина да се види с Алис. Разкарваха се по улиците цял час, после наеха впряг коне с каручка от конюшнята на Уесли Мойър и тръгнаха на разходка сред полето. Луната се показа и изведнъж двамата се оказаха безсилни да продумат. В тъгата си младият момък забрави решението си, забрави как смяташе да се държи с момичето.

Слязоха от двуколката, където широката морава се спускаше към брега на Уайн Крийк, и там на бледата луна станаха любовници. Към полунощ, когато се върнаха в градчето, и двамата бяха щастливи. Струваше им се, че каквото и да се случи в бъдеще, няма да заличи приказното чудо на онова, което стана помежду им.

— Сега, каквото и да стане, трябва да се държим един за друг, длъжни сме! — рече Нед Къри, разделяйки се с момичето пред бащиния й дом.

Младият журналист не успя да си намери работа в никой клийвландски вестник и замина още по на запад, в Чикаго. Доста време се чувстваше самотен и пишеше на Алис всеки ден. Ала после го грабна животът на големия град; завърза нови приятелства, погълнаха го нови интереси. В Чикаго живееше на пансион в дом, където имаше няколко жени. Една от тях привлече вниманието му и той забрави Алис от Уайнсбърг Към края на същата година престана да й пише и се сещаше за нея само от време на време — когато биваше самотен или се разхождаше из градските паркове и видеше, че лунната светлина блести по тревата, както в оная нощ по моравата край рекичката Уайн Крийк.

В Уайнсбърг момичето, което позна любовта, порасна и стана жена. Беше на двайсет и две години, когато баща й — той държеше сарачница — внезапно се помина. Едно време сарачът бе служил войник и няколко месеца след смъртта му жена му получи вдовишка пенсия. С първите пари, които получи, си купи стан и захвана да тъче килими, а Алис стана продавачка в магазина на Уини. Дълги години нищо не можеше да я застави да повярва, че Нед Къри няма да се върне за нея.

Зарадва се, като почна работа, защото всекидневната улисия в магазина сякаш правеше очакването по-търпимо и по-кратко. Взе да заделя пари, като вярваше, че спести ли двеста-триста долара, ще последва любимия си в големия град и ще опита — след като ще е по-близо до него — някак да си възвърне чувствата му.

Алис не винеше Нед Къри за онова, дето се случи на моравата в лунната светлина, но усещаше, че никога не би могла да се омъжи за друг. Мисълта да отдаде на друг това, което все още чувстваше, че принадлежи на Нед, й се струваше чудовищна. Разни младежи се опитваха да привлекат вниманието й, но тя отказваше каквото и да било с тях.

— Аз съм негова жена и ще остана негова жена, все едно дали той ще се върне, или не — шепнеше си Алис и въпреки всичката си готовност да се издържа сама, не проумяваше ширещото се съвременно схващане, че жената принадлежи на себе си и има право само заради себе си да отдаде или да вземе нещо от тоя живот.

Алис работеше в магазинчето за платове от осем сутринта до шест вечерта и три вечери седмично се връщаше в седем и оставаше до девет часа. Ала времето течеше, тя ставаше все по-самотна и взе да придобива навици, присъщи на самотните хора. Вечер, когато се прибираше в стаята си, коленичеше на пода и почваше да се моли, а в молбите си шепнеше неща, които би искала да каже на своя любим. Взе да се привързва към вещи и понеже бяха нейни, не търпеше някой да докосне мебелите в нейната стая. Продължи да се залъгва с пестенето, което отначало започна с определена цел, макар отдавна да бе зарязала плановете си да тръгне за града и да дири Нед Къри. Пестенето й се превърна в навик, дори някой път да се нуждаеше от нова дрешка, не си купуваше. Понякога в дъждовни следобеди тя измъкваше спестовната си книжка, разтваряше я пред себе си в дюкяна и потъваше в неосъществими мечти — как ще спести толкова, че от лихвите да се издържат и тя, и бъдещият й съпруг.

— Нед винаги е обичал да пътува — мислеше си тя. — Ще му осигуря тази възможност. Един ден — когато се оженим — ще пестя и от моите, и от неговите пари и ще забогатеем. И тогава ще можем да обиколим заедно целия свят.

В дюкянчето за платове седмиците прерастваха в месеци, месеците в години, а Алис все мечтаеше и чакаше завръщането на своя любим. Собственикът, посивял старец с изкуствени зъби и редки сиви мустаци, клюмнали над устата, не беше от приказливите и понякога — в дъждовни дни или зиме, когато снежна виелица бушуваше по Мейн Стрийт — се нижеха дълги часове, без да влезе ни един купувач. Алис подреждаше и преподреждаше стоката. Заставаше край витрината, отдето можеше да наблюдава безлюдните улици и мислеше за вечерите, когато се разхождаха с Нед Къри, и за думите, които й бе казал: „Сега трябва да се държим един за друг.“ Тия думи кънтяха и бучаха в главата на съзряващата жена. Сълзи напираха в очите й. Често, когато господарят излизаше и тя останеше сама в магазинчето, скланяше глава върху тезгяха и заплакваше.

— О, Нед, аз все още те чакам! — повтаряше тя шепнешком и пъплещият страх, че Нед нивга няма да се върне, още по-силно я обгръщаше.

През пролетта, когато дъждовете са престанали, но още не са настъпили дългите и знойни летни дни, околностите на Уайнсбърг са истинска прелест. Градчето лежи сред просторни поля, отвъд които са пръснати чудни малки горички. А сред дъбравите — безброй уединени кътчета, тихи и затулени, където в неделните следобеди влюбените намират покой. Гледат в пролуките между дърветата ширналите се поля — виждат фермери да се въртят около плевниците, хора в каруца да сноват по пътищата. А в градчето бият камбаните, от време на време профучава влак — същинска играчка в далечината.

Години след като Нед Къри замина Алис не стъпи в дъбравата с никой младеж, но веднъж — две или три години след отпътуването му, — когато самотата й стана непоносима, тя се премени в най-хубавата си рокля и излезе. Намери уютно, закътано местенце — от него се виждаше и градът, и ширните поля — и приседна. Обзе я страх — от годините, от безполезността й. Надигна се, не я свърташе на едно място. Изправи се, зареяла поглед над земята, и нещо — може би мисълта за неспирния ход на живота, който прелива от сезон в сезон — прикова съзнанието й към изминалите години. С ледена тръпка на ужас осъзна, че за нея красотата и свежестта на младините са безвъзвратно отминали. За първи път се почувства излъгана. Не винеше Нед Къри, не знаеше кого за какво да вини. Горест я попари. Свлече се на колене, искаше да се помоли, но вместо молитви, вопли на негодувание напираха на устните й.

— Щастие мен няма да ме сполети. Радост никога няма да намеря. Защо се залисвам с лъжи? — простена Алис и едно незнайно чувство на облекчение дойде заедно с този пръв смел опит да застане лице в лице със страха, превърнал се в частица от нейното всекидневие.

В годината, когато Алис Хайндман навърши двайсет и пет, случиха се две неща, които нарушиха скучното еднообразие на дните й. Майка й се омъжи за Буш Милтън, бояджията на кабриолети в Уайнсбърг, а самата Алис премина към уайнсбъргската методистка църква. Потърси църквата, защото взе да се бои от самотата. След повторната женитба на майка й уединението й стана по-осезателно.

— Започвам да остарявам, ставам особнячка. Ако Нед се върне, няма да ме иска такава. Там, в големия град, където живее, мъжете остават вечно млади. Толкова неща се случват наоколо им, че нямат време да остареят — каза си тя с печална, незабележима усмивка и решително се зае да завърже познанства с хора. Всеки четвъртък вечерта, след като затвореше магазина, отиваше на среща с енориашите в приземието на църквата, а в неделни дни посещаваше сбирките на една организация, наречена „Епуъртски сговор“.

Когато Уил Хърли, мъж на средна възраст, който бе продавач в една от дрогериите на градчето и принадлежеше към същата църква, й предложи да я изпрати, тя не отказа.

— Разбира се, няма да позволя да го превърне в навик, но ако сегиз-тогиз се виждаме, в това няма нищо лошо — каза си тя, все още непоколебима в своята преданост към Нед Къри.

Без да съзнава — отначало съвършено плахо, а после с растяща решителност, — Алис се опитваше да намери нови устои в живота. Пристъпваше мълчаливо до продавача от дрогерията, ала понякога в тъмното, както безучастно се разхождаха, тя лекичко опъваше ръка и докосваше с пръсти гънките на дрехата му. Той я изпращаше до вратите на къщата на майка й, но тя не влизаше веднага, а за миг се задържаше край вратата. Искаше й се да го повика обратно, да го помоли заедно да поседят пред прага в мрака, но се боеше, че няма да я разбере.

— Не го искам — казваше си тя, — просто искам да избегна самотата. Ако не внимавам, ще отвикна да общувам с хората.

В началото на есента Алис навърши двайсет и седем години и я обзе някакво парещо безпокойство. Не понасяше повече компанията на продавача от дрогерията и когато идваше вечер да я кани за разходка, тя го отпращаше. Съзнанието й трескаво работеше и когато, пребита от умора след дългите часове край щанда в магазина, тя се прибираше у дома, пропълзяваше в леглото, но не можеше да заспи. Блещеше очи в тъмнината. Въображението й — като дете, разбудено от дълъг сън — се рееше из стаята. Ала дълбоко в нея се таеше нещо, дето не можеше да се залъже с фантазии и изискваше от живота определен отговор.

Алис грабваше възглавницата и силно я притискаше към гърдите си. Надигаше се от постелята и нагласяше одеялото така, че в тъмното заприличваше на човек, легнал между чаршафите, после, коленичила край леглото, го милваше и като припев неспирно мълвеше:

— Защо не стане нещо? Защо съм изоставена сам-сама? — шептеше Алис. Макар понякога да се сещаше за Нед Къри, вече не зависеше от неговата власт. Желанието й ставаше неопределено. Не искаше Нед Къри, нито искаше друг мъж. Искаше да бъде обичана, да получи ответ на оня зов, който все по-гръмко ехтеше в нея.

И тогава — беше нощ и навън силно валеше — Алис преживя необичайно приключение. То я изпълни със смут и ужас. Прибра се от магазина в девет и свари къщата празна. Буш Милтън се бе запилял из града, а майка й се бе отбила при съседка. Алис се качи в стаята си и се съблече на тъмно. Постоя за миг край прозореца, заслушана в чукането на дъждовните капки по стъклата, и изведнъж я връхлетя някакво необуздано желание. Без да спре, без да помисли какво върши, тя се спусна по стълбите на тъмната къща и излезе навън в дъжда. Изправи се сред затревената градинка отпред, усещаше студения дъжд по тялото си и някакъв налудничав порив — да се завтече ей така, гола по улицата — мигом я разтърси. Помисли си, че дъждът ще подейства лековито, чудотворно на тялото й. От години не бе се чувствала така — преливаща от младост и сили. Щеше й се да заподскача, да се завтече, да закрещи, да намери някого — самотник като нея — и да го прегърне. По тухления тротоар пред къщата се запрепъва някакъв мъж на път за дома си. Алис се спусна към него. Заслепи я дивашки, отчаян порив.

— Какво ме засяга кой е? И той е сам, ще ида при него — помисли си тя и без да спре и съобрази възможния завършек на своето безумие, тихичко го повика: — Хей, поспри! Не си отивай! Почакай, който и да си!

Мъжът на тротоара спря, ослуша се. Беше възстар и не дочуваше. Сложи ръка на устата си и изкрещя:

— Какво? Какво рече?

Цялата разтреперана, Алис се свлече на земята. Така се ужаси, като осъзна какво бе сторила, че дори когато старецът си отмина, нямаше кураж да се изправи, а се повлече по тревата на четири крака. Щом се намери в стаята си, пусна резето, издърпа нощното шкафче и подпря с него вратата. Тялото й се тресеше като в мраз, ръцете й така трепереха, че не можеше да надене нощницата си. А когато се мушна в постелята, зарови глава във възглавницата и сърцераздирателно зарида.

— Какво става с мене? Ако не дойда на себе си, кой знае каква страхотна глупост ще извърша! — мислеше си тя и като обърна лице към стената, насила се застави да погледне истината храбро в очите: на много хора им е писано да живеят и да умират в самота дори в Уайнсбърг.