Уайнсбърг, Охайо

Мислителят

Къщата в Уайнсбърг, където Сет Ричмънд живееше заедно е майка си, нявга бе една от забележителностите на градчето, но сетне славата й доста позавяхна. Засенчи я грамадната тухлена къща на Бъкай Стрийт, която издигна банкерът Уайт. Домът на Ричмъндови бе разположен в малка падинка оттатък края на Мейн Стрийт. Когато фермерите идеха в града по прашния път откъм юг, минаваха край ореховата кория, заобикаляха панаирната площадка с високата дъсчена ограда, цялата облепена с афиши, пускаха конете в тръс пред падинката покрай Ричмъндовата къща и оттам — право в града. Повечето от земите на север и юг от Уайнсбърг бяха засадени с ягодови и овощни градини и Сет виждаше фургони с берачи — момчета, момичета, жени, отиваха сутрин към нивите и вечер се връщаха, посипани с прах. Гълчавата на тълпата и грубите закачки, дето се подвикваха от фургон на фургон, често пъти грозно изнервяха Сет. Мъка му бе, че той не може шумно да се смее, да подхвърля безсмислени шеги, да се пъчи и надува в тоя безкраен поток от движение и кикот, който не стихваше нагоре-надолу по пътя.

Ричмъндовата къща бе изградена от варовик, из селцето се говореше, че взела уж да се скапва — нищо подобно, с всяка година ставаше все по-красива. Времето бе почнало леко да оцветява камъка, по повърхността му пробягваха златисти нишки, а вечер или в мрачни дни сенчестите места под стрехите се изпъстряха с игриви кафеникави и черни петна.

Къщата бе построена от дядото на Сет, той бе каменар и остави на сина си Кларънс Ричмънд, бащата на Сет, и къщата, и каменоломните край езерото Ери, осемнайсет мили на север оттук. Кларънс Ричмънд, кротък чувствителен човек, от когото всички съседи безмерно се възхищаваха, бе убит в улична крамола с редактора на един вестник в Толидо, Охайо. Сбиването стана заради някаква статия, дето името на Кларънс Ричмънд се забърквало с това на някаква учителка, и тъй като покойният бе възбудил кавгата, изхвърляйки се върху редактора, усилията да се накаже убиецът останаха без резултат. След смъртта му се разбра, че доста от парите, дето бе получил от стария каменар, са прахосани в спекулации или неразумни влогове, направени под въздействието на приятели.

С оскъдния си доход Върджиния Ричмънд заживя почти отшелнически живот и се посвети на отглеждането на своя син. Колкото и да бе разстроена от кончината на своя съпруг и баща на детето й, тя нито за миг не повярва в слуховете, дето плъпнаха след неговата смърт. За нея чувствителният, ведър като момче Кларънс, когото всички някак инстинктивно обичаха, бе просто един несретник, с прекалено деликатна душа за всекидневието на нашия живот.

— Ще чуеш какви ли не приказки, ала на нищо не бива да вярващ — говореше тя на сина си. — Той бе добър човек, преливаше от нежност към всички и въобще не биваше да се занимава със сделки. Каквото и да мисля, както и да мечтая за твоето бъдеще, нищо по-добро не мога да измисля, освен това да станеш такъв човек като баща си.

Няколко години след смъртта на мъжа си Върджиния Ричмънд, сериозно обезпокоена от растящите нужди, реши някак сама да увеличи дохода си. Владееше стенография и с помощта на приятели на покойния стана стенографка в съдилището на областния град. Пътуваше дотам с влака всяка сутрин, когато заседаваше съдът, а когато нямаше заседания, работеше сред розовите храсти в градината си. Бе висока, с изправена снага, неугледно лице и гъсти кестеняви коси.

В отношенията между Сет Ричмънд и майка му имаше нещо особено, което някак влияеше на общуването му с хората дори когато стана осемнайсетгодишен. Необяснимо, кажи-речи, нездравословно преклонение пред младежа караше майката повечето да мълчи в негово присъствие. Дори някой път да му заговореше остро, той поглеждаше нетрепкащо в очите й и съзираше как в тях пробягва същият стъписан поглед, който бе почнал да открива в очите и на другите.

Работата бе там, че синът разсъждаваше с изключителна яснота, а майка му — по друг начин. От всички тя очакваше обикновени реакции. Смяташе, че ако имаш син и го сгълчиш, той трябва да се разтрепери и сведе виновно очи. Продължиш ли да го кориш, той се разплаква и тогава всичко се прощава. А след като се наплаче и си легне, майката може да влезе на пръсти в стаята му и да го целуне.

Върджиния Ричмънд не проумяваше защо синът й не постъпва така. Дори при най-суровото порицание той нито трепваше, нито свеждаше очи към пода, напротив — гледаше я твърдо и тогава в главата и нахлуваха тревожни съмнения. Що се отнася до пропълзяването на пръсти в стаята му — откакто Сет навърши петнайсет години, тя изпитваше едва ли не страх от подобно нещо.

Веднъж, когато Сет бе на шестнайсет, заедно с две други момчета той избяга от къщи. Тримата се покачиха през отворената врата на празен товарен вагон и потеглиха за едно градче на четирийсет мили от Уайнсбърг, дето имаше панаир. Едно от момчетата носеше бутилка, пълна със смес от уиски и къпиново вино, и провесили крака от вагона, те седяха и надигаха шишето. Двамата приятели на Сет пееха и махаха с ръка към случайни минувачи по гарите на градовете, през които минаваха. Правеха си сметка да задигнат нещо от кошниците с храна, които фермерите носеха със себе си на панаира.

— Като царчета ще си живеем, хем ще видим панаира и конните надбягвания, хем петаче няма да похарчим — самохвалко се пъчеха те.

След като Сет изчезна от къщи, Върджиния Ричмънд почна припряно да снове нагоре-надолу из къщата, изпълнена с неясни опасения. На следния ден, благодарение на издирванията на местния съдия-изпълнител, тя научи в какво приключение се е впуснал синът й, ала въпреки това не можа да се успокои. Цяла нощ не мигна, слушаше тиктакането на часовника и си повтаряше, че и Сет като баща си внезапно и трагично ще си отиде от тоя свят. Твърдо реши, че тоя път няма да му се размине — макар да не позволи на съдия-изпълнителя да се намеси. Извади лист и молив и записа куп остри и хапливи укори с намерението да ги изсипе върху него. Взе да ги запаметява дори, ходеше из градината и повтаряше всички упреци и тежки думи като актьор, който заучава ролята си.

А когато седмица по-късно Сет се завърна, каталясал, с въглищни сажди в ушите и около очите му, тя отново не намери сили да го смъмри. Той влезе в къщата, окачи си шапката на един пирон до кухненската врата и нетрепкащо я загледа.

— Исках да се върна час след като тръгнахме — поясни той. — Чудех се как да постъпя. Знаех, че ще се тревожиш, но знаех, че ако не отида, ще се срамувам от себе си. Предприех това пътуване заради мен самия. Не беше приятно, спахме веднъж на мокра слама, двама пияни негри се домъкнаха и спаха при нас. Задигнах кошница с храна от каручката на един фермер, а после все ме човъркаше мисълта, че децата му цял ден ще ходят гладни. Писна ми от цялата работа, но бях твърдо решил да не се отказвам, докато другите момчета не поискат да си тръгнат.

— Радвам се, че не си се отказал — отвърна майка му полуобидено, целуна го по челото и се престори, че е заета с къщна работа.

Една лятна вечер Сет Ричмънд се запъти към „Ню Уилард Хаус“ да види приятеля си Джордж Уилард. Следобед бе валяло, но докато крачеше по Мейн Стрийт, небето отчасти се проясни и златно зарево обагри запада. Сет свърна зад ъгъла, стигна вратата на хотела и се заизкачва нагоре към стаята на приятеля си. В канцеларията на хотела собственикът и двамата от гостите бистреха политиката.

Сет поспря на площадката и се заслуша в гласовете, дето идеха отдолу. И тримата бяха възбудени и говореха презглава. Том Уилард спореше с търговските пътници:

— Аз съм демократ, но от вашите приказки ми призлява — говореше той. — Та вие не разбирате Маккинли. Маккинли и Харк Хана са приятели. Това умът ви не го побира. Като ви кажат, че едно приятелство може да бъде по-дълбоко, по-истинско и по-важно от доларите и центчетата, дори по-ценно от държавната политика, вие се подсмихвате и хихикате.

Единият от гостите, висок мъж със сиви мустаци, който работеше във фирма за продажба на бакалски стоки на едро, прекъсна стопанина:

— Мислиш си, че съм живял всичките тия години в Клийвланд, без да познавам Марк Хана? — запита той. — Глупости дрънкаш. Хана мисли само за пари и нищо друго. А тоя Маккинли му е оръдие. Хана ще подведе Маккинли, помни ми думите.

Младежът не се задържа повече на стълбището, та да хване края на спора, а продължи нагоре и сви в тъмното коридорче. Нещо в гласовете на тия мъже, дето спореха в хотелската канцелария, събуди в главата му цял низ от мисли. Бе самотен и дори бе почнал да мисли, че самотата е част от нрава му, нещо, което никога не ще го напусне. Застана край прозореца в коридорчето, дето гледаше към страничната уличка. Пред задния вход на дюкянчето си стоеше Абнър Гроф, градският фурнаджия. Малките му, налети с кръв очички, се стрелкаха напред-назад по уличката. Някой от фурната го повика, но той се направи, че не чува. Фурнаджията държеше в ръка празна бутилка от мляко и в очите му се таеше мрачен гняв.

Из Уайнсбърг на Сет Ричмънд му викаха „Дълбокия“.

— На баща си мяза — казваха хората, като го виждаха по улиците. — И той ще си покаже рогата някой ден, само стойте и гледайте!

Из града приказваха за него, и мъжете, и младоците почтително го поздравяваха с инстинктивното уважение към мълчаливите и това даде отражение върху характера и възгледите на Сет Ричмънд за живота. И той, както повечето момчета, бе по-дълбок, отколкото личеше на пръв поглед, ала не бе такъв, за какъвто го имаха хората, пък дори и собствената му майка. Никаква велика, предопределяща цел не се криеше зад обичайната му мълчаливост, определени планове за бъдещето си той нямаше. Когато момчетата, с които дружеше, буйно и шумно се караха, той стоеше кротко настрана и със спокоен поглед наблюдаваше задъханите, припрени жестове на своите другари. Не го вълнуваше особено това, което ставаше наоколо, дори се чудеше ще се заинтересува ли някога истински от нещо. Сега, застанал в дрезгавината на коридора и загледан в пекаря, дощя му се и той така жарко да се разпали, дори да го връхлети мрачният гняв, с който се славеше Абнър Гроф.

— Щеше да е по-добре за мене, ако можех да се вълнувам или да се препирам за политика като стария вятърничав Том Уилард — помисли си той, като се отлепи от прозореца и тръгна към стаята на приятеля си Джордж Уилард.

Джордж Уилард бе по-голям от Сет Ричмънд, ала в тяхното малко странно приятелство винаги Джордж търсеше контакти, а Сет бе търсеният. Вестникът, в който работеше Джордж Уилард, следваше определена политика. Стремеше се във всеки брой да споменава поименно колкото може повече от жителите на градчето. Като подгонено куче Джордж Уилард тичаше напред-назад и отбелязваше в бележника си кой задминал по работа в областния град, кой се върнал от посещение в околните села. Цял ден записваше дребни факти в тефтера.

Мисълта, че един ден Джордж Уилард ще стане писател, караше хората от Уайнсбърг да го обграждат с особена почит и Джордж непрекъснато говореше на Сет Ричмънд за своите намерения.

— Като писател най-лесно си живее човек — заявяваше той горделиво и възбудено. — Ходиш си където искаш, никой не те командва. Ако ще да си в Индия или по Южните морета, пишеш си — и толкоз… Почакай да се появи името ми и тогава гледай колко весело ще бъде.

Стаята на Джордж Уилард имаше два прозореца — единият гледаше към страничната уличка, а другият — към железопътната линия и закусвалнята на Бил Картър срещу гарата. Сет Ричмънд седна на един стол и забоде очи в пода. Джордж Уилард, който от час безцелно си играеше с един молив, възторжено го приветства.

— Мъчех се да напиша любовен разказ — обясни той и нервно се засмя. Запали лула и се заразхожда из стаята. — Знам обаче какво ми трябва. Да се влюбя. Седя тук и умувам, но трябва да го направя.

Сякаш смутен от признанието си, Джордж пристъпи към прозореца и като обърна гръб на приятеля си, се надвеси навън.

— Знам в кого ще се влюбя — отривисто рече той. — В Хелън Уайт. Тя е единственото момиче в града с някакъв „живец“.

Запален от нова идея, младият Уилард се обърна и приближи към госта си.

— Слушай! Ти познаваш Хелън Уайт по-добре от мен. Искам да й предадеш думите ми. Просто заговори се, кажи й, че съм влюбен в нея. Внимавай какво ще каже тя, как ще го приеме, после ела и ми обади.

Сет Ричмънд стана и се упъти към вратата. Думите на приятеля му го подразниха непоносимо.

— Добре! Довиждане! — кратко рече той.

Джордж се стъписа. Хукна подире му, спря в тъмното, опита да се взре в лицето му.

— Какво ти става? Какво ще правиш? Остани тук да си побъбрим! — настоя той.

Вълна от негодувание — срещу приятеля му, срещу хората от града, които според него неспирно бръщолевеха за нищо-нещо и най-вече срещу собствения си навик да мълчи — се надигна в гърдите на Сет и го докара почти до отчаяние.

— Я сам говори с нея! — избухна той, излезе бързо и силно хлопна вратата под носа на приятеля си. — Ще намеря аз Хелън Уайт, ще поговорим, но не и за него! — прошепна Сет.

Спусна се по стълбите, намери се пред входа на хотела, ядно мърморейки нещо. Прекоси тясната прашна уличка, прехвърли се през ниския железен парапет и седна на тревичката в двора на гарата. Джордж Уилард за него бе пълен глупак, съжали че не му го каза, и то по-категорично. Макар външно познанството му с Хелън Уайт, банкерската дъщеря, да изглеждаше обикновено, тя често изпълваше мислите му — той я чувстваше като нещо съкровено и лично.

— Оня глупак, дето все мисли за своите любовни разкази — промълви Сет и хвърли през рамо поглед към стаята на Джордж, — как веднъж не се умори от неспирното си бъбрене!

Сега в Уайнсбърг бе сезонът на ягодите и по перона мъже и момчета товареха щайги с дъхави червени плодове в два вагона за бързия влак, спрели в страничния коловоз. Юнската луна се бе издигнала в небето и макар че откъм запад грозеше буря, уличните фенери още не бяха запалени. В дрезгавината смътно се различаваха силуетите на мъже, които стояха в камиона и прехвърляха щайги към вратите на вагоните. Други мъже бяха насядали на железния парапет, дето ограждаше моравата. Пушеха лули. Разменяха се груби закачки. Нейде в далнината изпищя влак и товарачите край вагоните заработиха още по-усърдно.

Сет се надигна от тревичката, мина безмълвно край мъжете, накацали по железния парапет, и излезе на Мейн Стрийт. Бе стигнал до решение.

— Ще се махна оттук — рече си той. — Кому съм нужен тука? Ще отида в някой голям град и ще се захвана на работа. Довечера ще обадя на майка.

Сет бавно мина по Мейн Стрийт край Уакъровото магазинче за пури, край Градската община и влезе в Бъкай Стрийт. Гнетеше го мисълта, че не е част от живота на родното си градче, ала болката не проникваше надълбоко, тъй като не чувстваше вина у себе си. Спря в плътната сянка на големите дървета пред дома на доктор Уелинг, за да погледа малоумния Търк Смолит, който тикаше количка по пътя. Старият човек с нелепостите на детския си акъл караше в количката десетина дъски и като подтичваше, балансираше товара си със завидна сръчност.

— Ей, Търк, по-лекичко тука! Хайде сега, давай смело! — подвикваше старикът на себе си и така се кискаше, че товарът в количката застрашително подскачаше.

Сет се знаеше с Търк Смолит, стария и не съвсем безопасен секач, чиито чудатости придаваха толкова колорит на живота в градчето. Знаеше, че щом Търк се появи по Мейн Стрийт, ще събере вихрушка от викове и закачки, знаеше, че старикът нарочно удължава пътя си и минава оттам, само и само да демонстрира умението си да вози дългите дъски.

„Ако сега Джордж Уилард бе тук — мислеше си Сет, — сигурно би казал нещо. Джордж е част от тоя град. Ще извика нещо по Търк, Търк ще му отвърне. И двамата тайно ще са доволни от думите, които са си разменили. А с мене нещата не са така. Аз съм чужд тук. Но няма да страдам от това, я, ще се измета от градчето.“

Запрепъва се в полумрака, чувствайки се като изгнаник в собствения си град. Самосъстрадание го налегна, ала изведнъж, усетил нелепостта на мислите си, се усмихна. Накрая реши, че просто е остарял повече от годините си и не си струва да се самосъжалява.

— Аз съм създаден за работа. Нищо чудно да си пробия път в живота с упорит труд и най-добре е да не чакам.

Сет стигна до къщата на банкера Уайт и спря в тъмното пред входната врата. Тежка пиринчена халка за хлопане висеше на вратата, новост някаква, въведена в градчето от майката на Хелън Уайт, която бе основала женски клуб за четене на поезия. Сет вдигна халката и я остави да падне. Тя изтрополи шумно като тътен на далечен оръдеен залп.

— Ама че съм глупав и непохватен! — помисли си той. — Ами ако мисис Уайт ми отвори, няма да знам какво да кажа.

Хелън отвори вратата и видя пред себе си Сет, застанал в крайчеца на чардака. Пристъпи към него, поруменяла от радост, и тихо затвори вратата.

— Ще се махна от града. Не знам какво ще правя, но ще се махна и ще почна работа. Май ще отида в Колъмбъс — рече той. — Може и да се запиша там в Щатския университет, не знам още. Тръгвам, каквото ще да става. Довечера ще съобщя на майка. — После се поколеба, огледа се нерешително наоколо. — Ако нямаш нищо против, да излезем да се поразходим?

Хелън и Сет тръгнаха по улицата под дърветата. Тежки облаци пробягваха по лика на луната, в дълбокия здрач пред тях крачеше човек със стълба на рамо. Човекът бързаше, после спря на пресечката, подпря стълбата о дървения стълб и запали уличния фенер. Сега пътят им напред на места стана по-светъл, а другаде — още по-тъмен от удължените сенки, които хвърляха ниско сведените клони на дърветата. Високо в короните им заигра вятър и наруши покоя на птиците, които запърхаха с криле и жалостиво записукаха. В светлото петно на един от фенерите кръжаха два прилепа, подгонили гъстия рояк от нощни мушици.

Още от времето, когато бе хлапак с къси панталонки, някаква недоизречена близост съществуваше между Сет и девойката, която сега за първи път излизаше с него. По едно време лудост я бе обзела да му пише и праща бележки. Той ги намираше в училище, пъхнати в учебниците; веднъж някакво хлапе го пресрещна на улицата и му връчи записка, а няколко други бяха доставени по пощата.

Бележките бяха изписани със закръглен момчешки почерк и говореха за съзнание, подпалено от четене на романи. Сет не й отвръщаше, макар да бе трогнат и поласкан от някои фрази, надраскани с молив връз специалните листове за писма на банкершата. Натъпкал бележките в джоба на палтото си, той тръгваше по улицата или заставаше до оградата на училищния двор и усещаше как нещо го пари отстрани. Бе му драго, че е избран за любимец на най-богатото и най-обаятелното момиче в града.

Хелън и Сет спряха край оградата на една ниска тъмна постройка с лице към улицата. Някога си това бе фабричка за обръчи на бъчви, ала сега пустееше. Отвъд улицата, на чардака пред къщата, мъж и жена си спомняха за младежките си години, гласовете им ясно долитаха до някак обърканите младеж и девойка. Сетне изскърцаха столове, мъжът и жената тръгнаха по застланата с чакъл пътечка към дървената порта. Когато излезе от портата, мъжът леко се наклони и целуна жената.

— Заради едно време — рече той и бързо се отдалечи по тротоара.

— Това е Бел Търнър — прошушна Хелън и смело пъхна ръката си в тая на Сет. — Не знаех, че си има приятел. Мислех я стара за такива работи. — Сет неловко се засмя. Ръката на момичето бе топла и непозната, замайващо чувство пропълзя по снагата му. Обзе го желание да й каже нещо, дето се бе зарекъл да премълчи.

— Джордж Уилард е влюбен в тебе — промълви той и въпреки вълнението, гласът му бе равен и тих. — Пише разкази и иска да е влюбен. Иска да почувства кое как е. Каза ми да ти кажа и да видя ти какво ще отвърнеш.

После продължиха в мълчание. Стигнаха до градината, която опасваше стария дом на Ричмъндови и като се промушиха през една пролука в плета, седнаха на дървената пейка под един храст.

Докато крачеше по улицата редом с момичето, нови и безстрашни мисли взеха да напират в главата му. Съжали за решението си да се махне от града.

— Би било чудно, необикновено, ако остана и често-често се разхождам из улиците с Хелън — мислеше си той. Във въображението си виждаше как я прегръща през кръста, чувстваше как нейните ръце здраво се обвиват около шията му. Съзнанието му по странен начин свърза места и събития, и мислейки за любовни ласки с това момиче, сети се за едно място, където бе минал преди ден-два. Трябваше да свърши някаква работа в дома на един фермер, който живееше нагоре по хребета отвъд панаирната площадка, и на връщане мина по пътечка през полето. Спря под един чинар в подножието на ската и се огледа. Посрещна го нежно жужене. За миг момчето реши, че дървото е убежище за рояк пчели.

Ала щом погледна надолу, зърна пчелички по високите треви наоколо. По цялото поле, което се спускаше от ската, растяха високи до кръста плевели. Бяха нацъфтели в ситни лилави цветчета, които излъчваха омайващо ухание. Пчеличките се трупаха връз плевелите на цели армии и пееха, докато работеха.

Сет си представи как лежи под чинара в лятна привечер, потънал сред тревите. До него — в картината, нарисувана от фантазията му — лежи Хелън Уайт, скрила ръка в неговата. Необяснимо желание го възпира да целуне устните й, ала чувства, че ако пожелае, може да го стори. И така, той лежи неподвижно, гледа я и слуша как армията от пчелички пее над главата му песен във възхвала на труда.

Сет непохватно промърда върху дървената пейка. Пусна ръката на момичето и пъхна шепи в джобовете си. Обзе го някакво желание с неотдавнашното си решение да направи силно впечатление на събеседницата си и кимна по посока на къщата:

— Майка ми ще се защура, ще вдигне шум — прошепна той. — Тя въобще не се е замисляла над бъдещето ми. Смята, че завинаги ще остана край нея и все ще си бъда момче.

Гласът му прозвуча с момчешка искреност.

— Ето на̀ — ти виждаш, длъжен съм да се преборя. Трябва да работя. За това ме бива.

Хелен Уайт бе поразена. Кимна с глава, заля я чувство на възхита.

— Ей това се казва човек — помисли си. — Той не е никакво момче, а силен, разумен мъж!

Опия смътни желания, дето бяха нахлули в плътта й, изведнъж отлетяха и тя вдървено изопна снага на пейката. Гръмотевици продължаваха да боботят, светкавици прорязаха небето на изток. Градината, дето й се струваше толкова загадъчна и необятна и можеше да се превърне в място на дивни, непознати приключения, ако останеше до Сет, сега й се стори като най-обикновен заден уайнсбъргски двор, с нищожни и безинтересни очертания.

— Какво ще правиш там? — прошепна тя.

Сет се извърна леко на пейката, мъчейки се да види лицето й. Смяташе я за далеч по-разумна и по-откровена от Джордж Уилард и сякаш се зарадва, че се откъсна от приятеля си. Онова раздразнение, което градчето предизвикваше в мислите му, се завърна и му се дощя да го опише на Хелън.

— Тука всеки бъбри ли, бъбри — поде той. — До гуша ми е дошло от приказки. Аз искам да правя нещо, да си намеря работа, където приказките не се ценят. Може да стана механик в някой цех. Не знам. Пък и все ми е едно. Просто искам да работя и да си мълча. Това са плановете ми.

Сет се надигна от пейката и протегна ръка. Не искаше да сложи край на срещата, ала не се сещаше какво още да каже.

— Сега се виждаме за последен път — прошепна той.

Тъга някаква задави Хелън. Сложи ръка връз рамото му и взе да притегля главата му към устременото си нагоре лице. Това бе израз на чиста привързаност и на пареща жалост, задето онова едва загатнато изживяване, което вещаеше омаята на нощта, не можа да се сбъдне.

— Май е време да си тръгвам — рече тя, ръката й се свлече от рамото му и тежко падна отстрани. Ненадейно реши нещо. — Не ме изпращай. Искам да бъда сама. Ти върви и поговори с майка си. Най-добре го направи сега.

Сет се поколеба, помая се, а в това време момичето се бе обърнало и изнизало през плета. Дощя му се да хукне подире й, ала не помръдна, зяпаше, озадачен и стъписан от постъпката й, както впрочем бе озадачен и стъписан от цялостния живот на градчето, в което живееше. Тръгна бавно към къщата, спря под сянката на грамадно дърво и видя майка си, седнала край осветения прозорец, да кърпи усърдно нещо. Чувството на самота, дето го бе връхлетяло рано тая вечер, се завърна и придаде друг отсенък на мислите му за току-що изживените вълнения.

— Хм! — възкликна Сет, извърна глава и погледна по посоката, в която изчезна Хелън Уайт. — Ясно как ще се обърнат нещата. И тя ще стане като другите. Нищо чудно да почне да ме гледа по странен начин. — Сведе очи към земята и потъна в размисъл. — Ще бъде объркана, ще й е неловко, когато съм наоколо — шептеше той. — Така ще стане. Така ще се развият нещата. А когато реши да обикне някого, няма да съм аз. А някой друг — някой глупак, който много приказва — като Джордж Уилард например.