Уайнсбърг, Охайо

Самота

Син бе на мисис Ал Робинсън — едно време тя държеше ферма на страничния път, дето почваше от разклона на Тръниън Пайк, източно от Уайнсбърг, на две мили отвъд чертите на града. Къщата във фермата бе боядисана в кафяво и щорите на прозорците откъм шосето стояха вечно спуснати. На пътя пред къщата орляк пилци, предвождани от две токачки, се валяха в прахта. Инок живееше тогава с майка си, а като порасна, тръгна в уайнсбъргската гимназия. Старите жители на градчето го помнеха като кротък, усмихнат момък, вечно мълчалив. Когато отиваше в града, крачеше все насред пътя и четеше понякога книга. Каруцарите му крещяха, хокаха го, та да го сепнат и накарат да се дръпне от утъпкания коловоз, за да минат.

Двайсет и една годишен, Инок замина в Ню Йорк и живя в големия град цели петнайсет години. Изучаваше френски и постъпи в рисувално училище с надеждата да развие дарбата си за рисуване. Мислено кроеше планове да замине за Париж и довърши художественото си образование сред тамошните майстори, но за това не му провървя.

В нищо не му провървя на Инок Робинсън. Рисуваше добре и в съзнанието си таеше рояк изтънчени и чудати идеи, които можеха да намерят израз посредством четката на художник, ала той завинаги си остана дете и това страшно спъваше светското му развитие. Така и не порасна, затова естествено не разбираше хората, нито им помагаше те да го разберат. Детето у него се сблъскваше непрестанно с какви ли не неща, все от всекидневието, като пари, секс, чужди мнения. Веднъж го блъсна трамвай, отхвърли го чак върху един железен стълб. Оттогава окуця. Това бе едно от многото неща, които пречеха на Инок Робинсън да му потръгне.

Още в началото, като отиде да живее в Ню Йорк, преди да се смути и обърка от житейските истини, Инок доста се движеше сред млади хора. Влезе в кръга на други млади художници, младежи и девойки, и понякога вечер те му гостуваха в неговата стая. Веднъж той се напи, откараха го в полицейския участък и там полицейският следовател го изплаши до смърт, друг път опита да завърже приключение с някаква лека жена, която случайно срещна на улицата пред къщата, дето живееше под наем. Жената и Инок повървяха три пресечки заедно, после момъкът се побоя и побягна. Жената бе пийнала и този инцидент страшно я развесели. Облегна се на стената на някаква къща и така сърдечно се разсмя, че друг някакъв мъж се приближи и се разсмя заедно с нея. После двамата тръгнаха, като още се кикотеха, а Инок се промъкна тихомълком в стаята си, раздразнен и разтреперан.

Стаята в Ню Йорк, където живееше младият Робинсън, се намираше срещу Уошингтън Скуеър и бе тясна и дълга, досущ коридор. Важно е да запаметите тази подробност. Историята на Инок Робинсън е всъщност историята на една стая, а не историята на един човек.

И така, вечер в стаята му се събираха младите приятели на Инок. В тях нямаше нищо забележително, освен че бяха от художниците, дето приказват. Всеки знае приказливите художници. В цялата история на човечеството, позната ни до днес, те все са се събирали в стаи и са приказвали. Приказват за изкуство и са му страстно, направо ревностно отдадени. За тях стойността му изглежда по-голяма, отколкото е всъщност.

И така, събираха се тия хора, пушеха и разговаряха, а Инок Робинсън, момчето от чифлика край Уайнсбърг — и той сред тях. Седеше сврян в ъгълчето и през повечето време не обелваше дума. Само как жадно гледаха сините му големи детски очи! По стените висяха негови картини, сурови работи, недовършени. Приятелите му говореха и за тях. Изтегнали се назад в столовете, те говореха ли, говореха и поклащаха глава ту на една, ту на друга страна. Сипеха думи за линията, за съотношенията, за композицията, порой от думи, каквито винаги сипеха.

Инок също искаше да говори, но не знаеше как. Прекалено се вълнуваше, за да говори свързано. Опиташе ли се, почваше да заеква, да пелтечи, а гласът му — струваше му се — излиза един такъв чужд и писклив. Това го караше да млъкне. Знаеше какво иска да каже, но знаеше също, че при никакви обстоятелства не би могъл да го издума. Когато обсъждаха някоя негова картина, искаше да избухне, да се намеси с нещо от рода:

— Не схващате смисъла! — искаше да поясни той. — Картината, която гледате, не се състои от това, което виждате, за което говорите! Друго нещо има в нея, нещо, което въобще не забелязвате, което не ви е отредено да откриете. Ето на̀, погледнете тая картина тук до вратата, точно където пада светлината. Тъмното петно край пътя — нищо чудно вие въобще да не го забелязвате — то е, казвам ви, началото на всичко. Това е гъсталак от бъзови храсти, каквито едно време растяха край пътя пред къщата ни в Уайнсбърг, Охайо, и сред тоя бъз има нещо скрито. Жена, там е скрита жена. Кон един я хвърлил от гърба си и избягал, та се не видял. Не ви ли прави впечатление как боязливо се оглежда старецът, дето кара каручката, а? Това е Тад Грейбек, той има чифлик нагоре по шосето. Кара царевично зърно в Уайнсбърг, да го мелят на брашно в Комстоковата мелница. И много добре се досеща, че в бъза има нещо, нещо скрито, и все пак не е много сигурен.

Жена има там, разбрахте ли, това е то! Жена, ехе, и хубавица при това! Ранена е, мъчи се, но звук не издава. Не виждате ли сами? Лежи неподвижна, бяла и смълчана, а красотата й блика от нея и се разпръсва по всичко. Ето я по небето, там отзад, и навсякъде наоколо! Разбира се, не опитах да нарисувам жената. Тя е толкова приказна, че не може да бъде нарисувана. Колко е нелепо да се говори за композиция и тем подобни! Защо не погледнете небето и после да побегнете, както правех аз, когато бях хлапе там, в Уайнсбърг, Охайо!

Ей такова нещо младият Инок Робинсън гореше от желание да каже на гостите, дето се събираха в стаята му в Ню Йорк, когато бе още млад, ала както винаги, всичко свършваше, без той да отрони дума. Тогава взе да се съмнява в разсъдъка си. Безпокоеше се, че нещата, така както ги чувства, не намират израз в картините, които рисува. Изпадна в особено угнетено състояние и престана да кани гости в стаята си, а скоро навикна да удря ключ на вратата. Реши, че достатъчно хора са му гостували и повече няма нужда от никого около себе си. Въображението му трескаво заработи и той взе да си измисля свои хора, на които наистина можеше да говори, да обяснява онова, дето не бе в състояние да обясни на живите хора. Стаята му се насели с фантоми на мъже и жени, сред тях той се разхождаше и на свой ред им говореше. Сякаш всички, с които Инок Робинсън бе някога общувал, му бяха оставили частичка от своята същност, нещо, което той можеше да моделира и преобразява, докато напасне на собственото му въображение, нещо, което да проумява ония чудатости, като например ранената жена сред бъзовите храсти в картините.

Благото синеоко момче от Охайо бе абсолютен егоцентрик, каквито впрочем са всички деца. Не искаше приятели по същата проста причина, поради която и децата не искат другарчета. От всичко най му бяха нужни хората, дето си бе сътворил, хората, с които можеше истински да разговаря, пред които можеше да държи речи или да гълчи с часове, просто казано — слуги на фантазията му, както сами разбирате. Сред тия измислени човечета той бе неизменно самоуверен и смел. Те можеха да си говорят, естествено да изказват дори мнение, ала последен и категоричен бе винаги той. Беше като писател, зает с образите на своята фантазия, някакъв мъничък синеок принц в стаичката под наем за шест долара с изглед към Уошингтън Скуеър в бездънния Ню Йорк.

После Инок Робинсън се ожени. Самота го налегна, дощя му се да докосне с ръка истински хора, от плът и кръв. Дни минаваха, когато стаята му изглеждаше опустяла. Сласт напираше в тялото му, желание разяждаше душата му. Нощем неведома треска го изгаряше отвътре, не му даваше да мигне. Ожени се за момичето, дето в рисувалното училище седеше на съседния стол до него, и се преместиха да живеят в Бруклин в апартамент. Жената, която взе, му роди две деца и Инок си намери работа — правеше илюстрации в една рекламна агенция.

Така започна нов етап в живота на Инок Робинсън. Заигра вече на нова игра. Известно време бе особено горд от себе си в ролята на съзидателен гражданин на планетата. Престана да търси същността на нещата, а се заигра с реални неща. Есента гласува в някакви избори и всяка заран вестник оставяха пред вратата му. Привечер, когато се прибираше от работа, слизаше от трамвая, тръгваше невъзмутимо зад някой делови мъж, като се мъчеше да си даде вид на важен и състоятелен човек. Като данъкоплатец смяташе, че е длъжен да се информира точно как стоят нещата.

— Започвам да ставам човек със значимост, реална частичка от нещата, от държавата, от града и тъй нататък — казваше си той доволен, с неуловим израз на достойнство. Веднъж, връщайки се от Филаделфия, заспори с някакъв човек въз влака. Инок заговори за целесъобразността правителството да държи и управлява железниците и човекът му предложи пура. Инок вярваше, че такъв един ход от страна на правителството ще бъде полезен, страхотно се разгорещи, докато говореше. След време си спомняше собствените си слова със задоволство.

— Подхвърлих му храна за мислене на оня човек — промълви той, качвайки се по стъпалата към бруклинския си апартамент.

Не ще и дума, че на Инок и в брака не му провървя. И той сам го докара до край. Усещаше, че се задушава, че е като зазидан в тоя апартамент и взе да изпитва към жена си, дори към децата си същите чувства, които изпитваше към приятелите, дето едно време му идваха на гости. Взе да подхвърля дребни лъжи за служебна заетост, така си извоюва свободата нощем да броди из улиците, а когато му падна възможност, тайничко нае отново оная стаичка срещу Уошингтън Скуеър. После мисис Робинсън се помина във фермата край Уайнсбърг и той получи осем хиляди долара от банката, която попечителстваше имението. Това окончателно изтръгна Инок от света на хората. Всичките пари даде на жена си, каза й, че той повече не може да живее в апартамента. Тя се разплака, разфуча се, заплаши го, но той я гледаше втренчено и направи, каквото бе намислил. Всъщност жена му не страдаше кой знае колко. И без това смяташе Инок за леко смахнат и май се боеше от него. Когато стана ясно, че той вече няма да се върне, тя грабна двете си деца и замина за някакво селце в Кънектикът, дето бе израсла като момиче. Накрая се омъжи за един търговец на недвижими имоти и бе напълно доволна.

И така Инок Робинсън остана в нюйоркската си стаичка сред човечетата на своята фантазия, забавляваше се с тях, говореше им, щастлив както само едно дете може да бъде. Странна сбирщина бяха те, хората на Инок. Бяха произлезли — така аз допускам — от истински хора, които той познаваше и които по някаква непонятна причина му бяха допаднали. Имаше например жена със сабя в ръка, старец с дълга бяла брада, който се скиташе, сподирен неизменно от кучето си, младо момиче, чиито чорапи вечно се свличаха и увисваха над носовете на обувките. Трябва да бяха около двайсетина тия странни фантоми, сътворени от детинския ум на Инок Робинсън, и с тях той живееше в стаичката си.

Ала Инок бе щастлив. Влизаше в стаичката и заключваше вратата. Придавайки си глупава важност, той започваше да говори на глас, да дава нареждания, да обсъжда живота. Бе щастлив и доволен да изкарва хляба си в рекламната агенция, ала ето че нещо се случи. Наистина нещо се случи. Затова се върна да живее в Уайнсбърг и така узнахме за съдбата му. Случи се това — появи се една жена. Така и трябваше да бъде. Той бе безмерно щастлив. Нещо трябваше да влезе в неговия свят. Нещо трябваше да го прогони от нюйоркската стаичка, за да доживее остатъка от дните си като невзрачна, треперяща мижитурка, която подрипва из уличките на едно провинциално градче в Охайо привечер, след като слънцето превали зад конюшнята на Уесли Мойър.

А сега — ето какво се бе случило. Една вечер Инок всичко сподели с Джордж Уилард. Беше му потребно да поговори с някого и избра младия репортер, тъй като по една случайност се сбраха, когато момъкът бе с настроение да го разбере.

Тъгата на младостта, тъгата на младия мъж, тъгата на едно пораснало вече момче в сбутано градче в тая късна есен развързаха езика на стария човек. Тъга сковаваше сърцето на Джордж Уилард, това бе тъга без причина, ала тя трогна Инок Робинсън.

Вечерта, когато двамата се срещнаха и заприказваха, валеше дъжд — ситен, прогизващ октомврийски дъжд. Настъпил бе краят на благодатната година, нощта трябваше да е приказна, с месечина на небето, а въздухът — резлив и свеж, с обещание за скорошен мраз. Ала не бе така. Валеше и малки локвички блестяха под фенерите на Мейн Стрийт. В мрака черни води се стичаха от дърветата в горичката отвъд панаирната площадка. Около корените им, които тук-таме изпъкваха над земята, се бяха сплъстили мокри листа. В градините зад уайнсбъргските къщи сухи и сгърчени картофени стебла лежаха прекършени по земята. Свършили вече вечерята си, мъжете, които мислеха да наминат привечер към центъра, да разменят някоя приказка с други мъже в дъното на някой дюкян, се отказаха от намерението си. Джордж Уилард цапаше в дъжда и се радваше, че вали. Тоя дъжд пасваше на настроението му. И той бе като Инок Робинсън, старецът се измъкваше нощем от стаичката си и блуждаеше самотен из улиците. Бе досущ като него, само дето бе израснал висок момък и не смяташе, че върви на мъж да циври и хленчи. От месец майка му бе тежко болна и ето отчасти причината за неговата тъга, но само донякъде. Той мислеше за себе си, а това винаги навява у младите печал.

Инок Робинсън и Джордж Уилард се срещнаха под дървения навес, дето се простираше над тротоара пред работилничката за каруци на Войт, на Моми Стрийт, току до главната улица на Уайнсбърг. Оттам по окъпаните от дъжда улици поеха заедно към стаичката на стареца — на третия етаж в Хефнъровата сграда. Младият репортер тръгна с желание. Покани го Инок Робинсън, след като бяха побъбрили десетина минути. Младежът изпита лека боязън, но досега никога в живота си не беше толкова заинтригуван. Стотици пъти бе чувал да говорят, че на стареца нещо му хлопа, но себе си смяташе за мъжествен и безстрашен, тогава защо да не отиде. Още от самото начало, на улицата под дъжда, старецът заговори по странен начин, мъчейки се да разкаже историята на стаичката си на Уошингтън Скуеър и своя живот в нея.

— Ако се понапънеш, ще разбереш всичко — заключи той. — Заглеждах те, когато минаваше край мен по улиците и мислех, че ти тъкмо ще ме разбереш. Не е трудно. Трябва само да повярваш на онова, което казвам, просто слушай и вярвай, това е всичко. Инок Робинсън разказваше на Джордж Уилард в стаичката си в Хефнъровата сграда и минаваше единайсет вечерта, когато стигна до същественото — до разказа за жената и за онова, дето го прокудило от големия град да се върне в Уайнсбърг самотен и смазан. Седеше на походното легло край прозореца, подпрял глава на ръката си, а Джордж се бе наместил на стола до масата. На масата стоеше газена лампа и стаичката, макар и почти гола, бе извънредно чиста. Докато старецът разправяше, на Джордж Уилард му се дощя да стане от стола и да се смести на походното легло до него. Искаше да обгърне с ръка дребничкия старик. Той говореше в мрачевината, а момчето слушаше, преизпълнено с печал.

— Тя взе да ме посещава там, след като от години в стаичката не бе стъпвал никой — говореше Инок Робинсън. — Видя ме в преддверието на къщата и се запознахме. Не разбрах какво точно правеше в собствената си стая. Така и не влязох там. Май че бе музикантка, свиреше на цигулка. Идваше сегиз-тогиз, почукваше на вратата, аз й отварях. Влизаше и сядаше до мен, просто седеше, гледаше наоколо и нищичко не казваше. Искам да кажа — не казваше нищо съществено.

Старикът се надигна от походното легло и се разтъпка из стаята. Палтото, което носеше, бе прогизнало от дъжда и капчици вода се стичаха и тупваха глухо на пода. Щом седна пак на походното легло, Джордж Уилард стана от стола и се смести до него.

— Чувство някакво хранех към нея. Седеше тя с мене в стаята и бе някак прекалено голяма за тая стая. Имах усещането, че избутва всичко друго настрани. Ние си приказвахме за дреболии, но мен не ме свърташе. Щеше ми се да я докосна с ръка, да я целуна. Ръцете й бяха такива здрави, лицето й — толкова добро и тя все ме гледаше в очите.

Треперящият глас на старчето секна, тялото му се разтресе сякаш от студ.

— Страх ме беше — прошепна той. — Ужасно ме беше страх. Исках да не я пускам вътре, когато почука, но не изтрайвах кротко на място. „Недей, недей!“ — виках си, ала пак ставах и пак отварях вратата. Тя бе толкова зряла, разбираш ли? Тя беше жена. Мислех, че изглежда по-голяма от мене там, в оная стая.

Инок Робинсън се взираше в Джордж Уилард, сините му детски очи блестяха в светлината на лампата. Отново тръпка премина по тялото му.

— През цялото време хем я исках, хем не я исках — поясни той. — И тогава почнах да й разказвам за своите хора, разказах й всичко онова, дето имаше смисъл за мене. Мъчех се да мълча, да запазя своето аз за себе си, ала на — не успях. Изпитвах същото, което изпитвах, като й отварях вратата. Някой път до болка ми се щеше да се махне и никога вече да не стъпи при мене.

Старикът скокна на крака, гласът му се тресеше от вълнение.

— Една нощ се случи нещо. Направо обезумях, исках да я накарам да ме разбере, да проумее какво велико нещо бях аз в оная стаичка. Исках да види колко важен бях. Повтарях й го един път, втори път. А когато понечи да си тръгне, скокнах и заключих вратата. Обикалях стаята подир нея. Говорех ли, говорех и сетне изневиделица всичко се сгромоляса. Съзрях нещо в очите й и проумях, че ме е разбрала. А може би през цялото време е разбирала. Разбеснях се като хала. Не можех да го понеса. Исках да го знае, а виждаш ли, не можех да й позволя да го знае. Почувствах, че сега тя всичко ще научи, че аз ще затъна, ще бъда погълнат, разбираш ли? Ето какво стана. Сам не знам защо.

Старчето се отпусна на един стол до лампата, а момчето слушаше с благоговение.

— Тръгни си, момче — рече старият. — Не стой повече тука, при мен. Мислех си, че ще е по-добре да ти разкажа, ама не излезе така. Не ща повече да говоря. Върви си!

Джордж Уилард поклати глава и повелителна нотка се прокрадна в гласа му:

— Не спирай сега. Разкажи всичко докрай! — настоя остро той. — Какво стана? Разкажи ми историята докрай.

Инок Робинсън скокна, хвърли се към прозореца, който гледаше към опустялата главна улица на градчето. Джордж Уилард застана до него. Стояха двамата до прозореца, избуялото, непохватно момче-мъж, и дребничкият, съсухрен мъж-момче. Детинският, възбуден глас продължи разказа си:

— Аз я нахоках. Обсипах я с отвратителни слова. Наредих й да си върви и никога да не се връща. О, какви чудовищни приказки изтърсих! Правеше се отначало, че не разбира, а аз ругаех ли, ругаех. Крещях и тропах с крака. Цялата къща закънтя от ругатните ми. Не исках повече да я видя и знаех, че след всичко, дето изприказвах, няма никога да я видя.

Гласът му секна, старецът разтърси глава.

— Съдено било да се сгромоляса всичко — рече той смирено и тъжно. — Излезе си тя през вратата и всичкият живот, дето го имаше в стаята, тръгна след нея. Отведе със себе си всичките мои създания. До едно всички се изнизаха по петите й. Ето какво стана.

Джордж Уилард се обърна и напусна стаята на Инок Робинсън. Когато прекрачваше прага, в тъмното откъм прозореца долетя пискливото старческо гласче, което хленчеше и се вайкаше:

— Сам съм аз, сам-саменичък — викаше гласът. — Каква топлота и приятелство имаше в стаята ми, а сега — пак съвсем сам!