Уайнсбърг, Охайо

Неизречената лъжа

Рей Пиърсън и Хол Уинтърс бяха ратаи и работеха в една ферма на три мили северно от Уайнсбърг. Събота следобед отиваха в града и се шляеха из улиците с други познати от околността.

Рей бе кротък, доста жилав човек към петдесетте, с тъмна брада и рамене, превити от непрекъснат тежък труд. По характер хич не приличаше на Хол Уинтърс, така както двама души един с друг не си приличат.

Рей бе в общи линии сериозен човек, а жена му бе дребничка, с остри черти и също такъв остър глас. Двамата заедно с тънкокраката си челяд — половин дузина дечурлига — живееха в порутена дървена къщурка край потока в края на Уилсовата ферма, където работеше Рей.

Хол Уинтърс, другият ратай, бе млад човек. Нямаше нищо общо с фамилията на Нед Уинтърс — които бяха твърде уважавани хора в Уайнсбърг, а бе един от тримата сина на стареца Уиндпитър Уинтърс, дето държеше дъскорезница край Юниънвил, на шест мили оттук, и когото всички в Уайнсбърг смятаха за стар и закоравял нехранимайко.

Жителите на северната част на Охайо, където се падаше Уайнсбърг, ще си спомнят стария Уиндпитър и неговата необикновена и трагична смърт. Напил се една вечер в града и подкарал каручката за Юниънвил по железопътните релси. Хенри Братънбърг, касапинът, който живееше в тая посока, го спрял още в края на града и му казал, че сто на сто ще се натъкне на влака за града, но Уиндпитър изплющял към него с камшика и отминал. Един фермер и жена му, които карали по близкия път, станали свидетели на злополуката — видели как влакът го блъснал и премазал него и двата му коня. Разправяха, че старият Уиндпитър се бил изправил върху седалката на каручката, пенел се и ругаел летящия насреща локомотив и направо изпищял от възторг, когато конете, подивели от неспирните удари на камшика, се втурнали право напред към сигурната смърт. А момчетата на годините на Джордж Уилард и Сет Ричмънд си спомнят събитието съвсем ясно, защото — макар всички в нашия град да твърдяха, че старецът ще отиде направо в ада и градчето ще поминува по-добре без него — те тайно бяха убедени, че Уиндпитър е знаел какво върши и се възхищаваха от безумната му смелост. При момчетата има периоди, когато мнозина от тях мечтаят славно да загинат, вместо да станат продавачи в някоя бакалница и да живеят изтъркано и банално.

Ала това не е разказ за Уиндпитър, нито пък за сина му Хол, който работеше във фермата на Уилс заедно с Рей Пиърсън. Това е разказ за Рей. Разбира се, ще кажем някоя дума и за младия Хол, за да навлезете в същността на събитията.

Хол беше лошав човек. Така казваха всички. Трима бяха синовете на Уинтърс, Джон, Хол и Едуард, и тримата широкоплещести, яки мъже като самия Уиндпитър, всичките побойници, женкари и общо взето, калпави хора.

Хол бе най-опак от тримата и вечно готов за някоя щуротия. Веднъж отмъкна цял товар дъски от бащината си дъскорезница и го продаде в Уайнсбърг. С парите си купи евтин, страшно шарен костюм. После се напи, а когато баща му връхлетя като хала в града да го дири, засякоха се на Мейн Стрийт и се сбиха с юмруци, арестуваха ги и ги хвърлиха заедно в затвора.

Хол почна работа във фермата на Уилс само защото в оная посока живееше една селска учителка, която му бе завъртяла ума. Тогава бе едва двайсет и две годишен, ала бе имал работа с две-три „фусти“, както им викаха едно време в Уайнсбърг. Чуеше ли някой за увлечението му по учителката, веднага предсказваше, че нещата ще свършат зле.

— Само ще я вкара в беля, ще видите — тия думи се чуваха навсякъде.

И така, в един късен октомврийски ден тия двамата мъже, Рей и Хол, работеха из полето. Белеха царевица, сегиз-тогиз си подхвърляха по нещо, разсмиваха се. После отново настъпваше мълчание. Рей, който бе по-чувствителният и приемаше нещата по-навътре, си бе ожулил ръцете и го боляха. Мушна ги в джобовете на дрехата си и зарея поглед над полето. Бе печален, разстроен и красотата на гледката го трогна. Ако знаете какво представляват околностите на Уайнсбърг през есента, когато ниските хребети са окъпани в жълто и червено, бихте разбрали настроението му. Неволно той си спомни времето, когато бе млад момък и живееше с баща си, тогава фурнаджия, в Уайнсбърг. Спомни си как в дни като днешния хукваше да броди из горите, да събира орехи, да лови зайци или просто да се шляе и пуши лулата си. Едно от тия скитания по гората му докара сватбата. Бе придумал момичето, което помагаше във фурната на баща му, да дойде с него и стана тя, каквато стана. Мислеше си сега за оня следобед, който промени целия му живот, и изведнъж духът на негодуванието се надигна в гърдите му. Забравил присъствието на Хол, той тихичко промълви:

— Подлъга ме, дявол да го вземе, ей това стана с мен! Изигра ме животът, подигра се с мене!

Като че отгатнал мислите му, Хол Уинтърс подхвърли:

— Е, поне струваше ли си? Кажи си сега, а? Какво ще кажеш за женитбата и там другото? — запита той, а после се засмя. Опита пак да се засмее, ала и той бе кисел. Заговори на сериозно. — Трябва ли да го направи човек? — запита той. — Струва ли си да му наложат хомота и да тегли цял живот като впрегатен кон?

Не дочака отговор, а скокна и взе да крачи напред-назад между кукурузените кръстци. Ставаше все по-възбуден и по-възбуден. Наведе се ненадейно, сграбчи един кочан жълта царевица и го запрати по оградата.

— И аз вкарах Нел Гънтър в беля — рече той. — Казвам ти, ама си дръж езика пред хората.

Рей Пиърсън се надигна и застана като втрещен. Май беше с цяла глава по-нисък от Хол и когато младият се приближи и сложи ръце на раменете му, представляваха необикновена картинка. Стояха така сред необхватното пусто поле, зад тях — безмълвните редици царевични кръстци, а в далечината — жълтите и червени хребети и от чужди, безразлични един към друг ратаи, изведнъж някаква близост се пробуди помежду им. Хол го почувства и понеже такъв бе навикът му, се изсмя.

— Хайде, дядка — някак неловко поде той, — кажи какво да правя? Вкарах Нел в беда. Сигурно и ти си изпадал някога на същия хал. Знам какво ще кажат хората, знам, че имат право, но ми кажи ти какво мислиш? Да се оженя ли, да се задомя ли? Да си надяна ли хомота, за да се съсипя един ден като стар кон? Ти ме познаваш, Рей. Никой не може да ме превие, само аз мога да го сторя. Да го направя ли или да река на Нел да върви по дяволите? Хайде, ти ми кажи! Каквото ти ми кажеш, Рей, това ще направя.

Рей не можа нищо да отвърне. Отърси се от ръцете на Хол, обърна се и тръгна право към хамбара. Той бе чувствителен човек и сълзи овлажниха очите му. Знаеше, че само едно нещо може да отговори на Хол Уинтърс, сина на стария Уиндпитър Уинтърс, само едно нещо, което целият му опит и възгледите на познатите хора биха одобрили, ала да го убиеш не можеше да каже това, което знаеше, че трябва да каже.

Към четири и половина същия следобед Рей се мотаеше около плевника, когато жена му се зададе по пътеката откъм потока и го повика. След разговора с Хол Рей повече не се върна на царевичната нива, а работеше около плевника. Бе попривършил вече работата за вечерта и видя, че Хол, пременен и натъкмен за гуляйджийска нощ в града, излезе от къщата и пое към пътя. Рей се затътри след жена си по пътечката за вкъщи, забил очи в земята и потънал в мисли. Не можеше да прецени кое е право и кое — не. Ала всеки път, щом вдигнеше очи и видеше приказната хубост на полята в бледнеещата светлина, искаше му се да стори нещо, което досега не бе дръзвал — да викне, да кресне, да стовари пестник по жена си, или нещо друго — ала пак така ужасяващо и неочаквано. Тътреше се по пътечката, чешеше се по главата, мъчейки се да намери отговор. Изгледа сурово гърба на жена си, но на нея нищо й нямаше.

Викаше го да слезе до града за някои покупки и щом му съобщи какво иска, веднага взе да нарежда:

— Все се мотаеш — рече тя. — Хайде един път поне побързай! Вкъщи няма нищо за вечеря, върви до града и бързо се връщай!

Рей влезе у дома, откачи едно връхно палто от куката зад вратата. То бе разпрано около джобовете и яката се бе излъскала. Жена му хлътна в спалнята и скоро се върна с омърляна бохча в една ръка и три сребърни долара в другата. Нейде из къщата горчиво проплака дете и кучето, задрямало край печката, се надигна и се прозя. Жена му пак взе да натяква.

— Децата плачат ли, плачат. Не знам защо вечно се мотаеш?

Рей излезе от къщата, прескочи оградата на полето и тръгна направо през него. Свечеряваше се и гледката пред очите му бе дивно хубава. Ниските ридове бяха окъпани в багри, дори малките храсталаци в ъглите край оградите бяха оживели от хубост. На Рей Пиърсън се стори, че целият свят се е пробудил за нещо, както оная близост се пробуди у него и Хол, докато стояха насред царевичната нива и се гледаха един друг в очите.

Красотата на уайнсбъргския пейзаж в тая есенна привечер бе непосилна за Рей. И чашата преля. Рей не можа да устои. Мигом забрави, че е кротък стар ратай и като захвърли прокъсаното палто, хукна напряко през полето. Тичаше и крещеше, роптаеше срещу своя живот, срещу целия живот, срещу всичко, което прави живота грозен.

— Нямаше никакви обещания — крещеше той в празните простори, които го обгръщаха. — Не съм обещавал нищо на Мини и Хол не е обещавал нищо на Нел. Сигурен съм, че не й е обещавал. Отишла е с него в гората, защото е искала. Каквото е търсил той, търсила е и тя. Защо трябва аз да плащам? Защо трябва Хол да плаща? Защо въобще трябва някой да плаща? Не искам Хол да се съсипе и състари. Ще му кажа. Няма да оставя така да продължи. Ще го спра, преди да е отишъл в града, и ще му кажа.

Рей тичаше тромаво, на едно място се спъна и просна на земята.

— Трябва да пипна Хол и да му кажа — тая мисъл не му излизаше от главата и макар да се задъхваше, продължи още по-силно да тича.

Тичаше напред, а в главата му нахлуха едни мисли, дето не го бяха навестявали от години — как навремето, когато се ожени, кроеше планове да замине на Запад при чичо си в Портланд, щата Орегон, как не му беше по мерак да става ратай, ала си мислеше, че като отиде на Запад, ще стане моряк, ще обикаля моретата или ще си намери работа в някое ранчо, ще язди кон из градовете на Запада, ще крещи и ще се смее, ще буди хората с дивите си викове. Ала тичайки, спомни си и за своите дечурлига и му се стори, че ръчичките им го стискат отвсякъде. Всички мисли за него самия бяха преплетени с мисли за Хол и си представи, че дечицата са впили ръчички и в младежа.

— Те са случайни препятствия в живота, Хол — викаше той. — Те не са нито мои, нито твои. Нямам с тях нищо общо.

Тъма се разсипа над полята, а Рей все още тичаше ли, тичаше. Взе да си поема дъх на пресекулки. Когато стигна до оградата в края на пътя и застана срещу Хол Уинтърс — който, наконтен, с лула в устата, стъпваше наперено, — Рей не можа да изрече онова, което мислеше и искаше да му каже.

Рей Пиърсън загуби кураж и всъщност това е краят на историята, която се случи с него. Вече бе почти тъмно, когато се добра до оградата, опря ръце на връхната греда и застана като халосан. Хол Уинтърс прескокна един ров, приближи до Рей, пъхна ръце в джобовете и се засмя. Сякаш бе забравил онова, дето бе станало на царевичната нива, и като протегна силната си ръка, хвана Рей за ревера и разтърси стария човек така, както би разтърсил куче, което не слуша господаря си.

— Идваш да ме съветваш, а? — рече той. — Няма смисъл да ми казваш каквото и да е. Аз не съм страхливец и вече реших. — Пак се разсмя и се прехвърли обратно през рова. — Нел не е глупачка. Тя не ме кара да се женя за нея. Аз сам искам да я взема. Ще се задомя, ще си имаме деца, искам го.

Рей Пиърсън също се засмя. Прииска му се да се надсмее на себе си и на целия свят.

Когато силуетът на Хол Уинтърс се загуби в здрачината, легнала над шосето за Уайнсбърг, Рей се обърна и бавничко закрачи през нивите до мястото, дето бе захвърлил съдраното си палто. Докато крачеше, в главата му трябва да са плъзнали спомени за приятни вечери, прекарани заедно с тънконогите му дечица в порутената къщурка край потока, защото и той отрони на глас няколко думи.

— И тъй, и инак — все тая. Каквото и да му бях казал, щеше да е лъжа — продума той примирено, а после и неговите очертания се стопиха в мрака на полята.