Уайнсбърг, Охайо

Смърт

Стълбището, което водеше към кабинета на доктор Рийфи в Хефнъровата сграда над текстилния магазин „Париж“, бе едва-едва осветено. В началото на стълбището висеше лампа с мръсно шише, закрепена със скоба за стената. Лампата имаше тенекиен отражател, покафенял от ръжда и посипан с прах. Хората, които се качваха нагоре, следваха стъпките на мнозината, изкачили се преди тях. Меките дъски на стъпалата се бяха поддали под тежестта на нозете и дълбоки вдлъбнатини отбелязваха пътя.

Горната площадка на стълбището имаше чупка вдясно и оттам се излизаше пред вратата на доктора. Вляво се намираше тъмен коридор, пълен с боклуци. Стари столове, дърводелски магарета, четирикраки стълби и празни кафези лежаха в мрака и чакаха да ожулят нечии крака. Грамадата боклуци принадлежеше на текстилния магазин „Париж“. Хрумнеше ли им да се отърват от някой тезгях или ненужни рафтове, продавачите помъкваха всичко нагоре по стълбището и го изхвърляха върху грамадата.

Кабинетът на доктор Рийфи бе просторен като хамбар. Кръгла като кюмбе печка се мъдреше насред стаята. В краката й бяха посипани стърготини и масивни талпи, заковани в пода, им пречеха да се разнасят наоколо. До вратата стоеше огромна маса — някога тя била част от обзавеждането на Хериковата шивалня, — използвали я да излагат върху нея изработените по поръчка дрехи. Сега масата бе отрупана с книги, шишенца, хирургически инструменти. Съвсем накрая имаше три-четири ябълки, оставени от Джон Спаниард — той се занимаваше с кръстоска на овошки, бе приятел на доктор Рийфи и беше изтърсил ябълките от джобовете си още от вратата.

Доктор Рийфи бе висок и тромав човек на средна възраст. Още я нямаше сивата брада, която по-сетне си пусна, но на горната му устна растяха кестеняви мустаци. Не беше така изискан, както след време, като взе да остарява, и все се чудеше къде да дене ръцете и краката си.

Понякога в летните следобеди — бе женена вече от доста години, а синът й Джордж бе станал дванайсет или четиринайсет годишно момче — Елизабет Уилард изкачваше протритите стъпала към кабинета на доктор Рийфи. Иначе високата й фигура се бе поизгърбила и се влачеше апатично и отпуснато. Привидно посещаваше доктора заради здравето си, ала в пет-шест от случаите, когато отиваше при него, краят на визитата нямаше връзка само със здравето. Разговаряха с доктора и за това, ала най-вече говореха за живота й, за живота на двамата, за мислите, които са им идвали, докато се нижеха дните им в Уайнсбърг.

Седяха мъжът и жената в просторния празен кабинет, гледаха се един друг и сякаш доста си приличаха. Различаваха се както по фигура, така и по цвета на очите, дължината на носа, условията на живот, ала нещо вътре в тях показваше едни и същи стремления, търсеше една и съща изява и би оставило едно и също впечатление у хората отстрани. След време, когато докторът поостаря и се ожени за млада жена, често й говореше за часовете, прекарани с болната, и пред нея изказа много неща, които не намери сили да изкаже пред Елизабет. На стари години той стана едва ли не поет и възгледите му за случилото се приеха поетична окраска.

— Стигнах до тия години в живота си, когато човек се нуждае от молитва, затова си измислях свои божества и им се молех — казваше той. — Молех се не с думи и не на колене, а седнал неподвижно в стола си. Късно подир пладне, когато по Мейн Стрийт е душно и безлюдно, или зиме, когато дните са мрачни, боговете идеха в кабинета ми и си мислех, че за тях никой не знае. Ала открих, че тази жена, Елизабет, ги познава и че се кланя на същите божества. Дори имах усещането, че идва в кабинета, защото се надява, че боговете ще бъдат там, ала все пак се радваше, че не е сама. Това усещане може трудно да се обясни, макар че според мен навсякъде по тоя свят между мъжете и жените стават такива неща.

В ония летни подиробеди, когато Елизабет и докторът седяха в кабинета и разговаряха за своя живот, говореха и за живота на другите. Понякога докторът съчиняваше философски остроумия. После доволно и весело си хихикаше. Сегиз-тогиз, след мигове на мълчание, отронваше се някоя думичка или само загатване, ала те хвърляха странна светлина върху живота на говорещия, желанието прерастваше в копнеж, а някоя почти издъхнала мечта мигом се събуждаше за живот. Повечето от думите идеха от жената, тя ги изричаше, ала не гледаше в мъжа.

При всяко ново посещение при доктора жената на съдържателя на хотела говореше някак по-свободно и след час или два в негово присъствие тя се спускаше по стълбите и излизаше на Мейн Стрийт, чувствайки се освежена и заредена със сили срещу сивотата на своите дни. В походката й се появяваше едно почти моминско полюшване, ала щом се върнеше в малката си стаичка на стола до прозореца, щом се стъмнеше и слугинчето от столовата на хотела й качеше подноса с вечерята, тя я побутваше и я оставяше да изстине. Мислите й побягваха към моминството, към пламенния копнеж за авантюри, спомняше си ръцете на мъжете, които я бяха прегръщали навремето, когато можеше да си позволи приключения. Особено живо си спомняше един, който за кратко й бе изгора и в страстта си крещеше, повтаряйки й стотици пъти едни и същи думи: „О, скъпа! Скъпа моя! Обич моя!“ Тия думи, мислеше си тя, изразяваха нещо, дето толкова би желала да постигне в живота.

В стаичката си в мизерния стар хотел болната жена на съдържателя избухваше в ридания и скрила лице в ръцете си, се залюляваше напред-назад. Словата на едничкия й приятел, доктор Рийфи, кънтяха в ушите й:

— Любовта е като повей на вятъра, той погалва тревичките под дърветата в черна нощ — казваше той. — Не се опитвай да разбереш що е любовта. Тя е божествена случайност в живота. Ако се опитваш да си изясниш любовта, да си сигурна в нея, да живееш под дърветата, където полъхва нежният нощен ветрец, твърде скоро ще настъпи безкрайният жарък ден на разочарованието и по устните, горящи и разнежени от целувки, ще полепне песъчливият прахоляк от минаващите каруци.

Елизабет Уилард не помнеше майка си, бе на пет годинки, когато тя се помина. Младостта й мина по най-объркания начин, който може да си представи човек. Баща й бе от хората, дето не обичат много-много да ги безпокоят, ала хотелските дела не го оставяха на мира. А той през целия си живот бе болнав и такъв си отиде. Всяка заран ставаше с ведро настроение, ала към десет часа радостта от сърцето му се изцеждаше докрай. Я някой от гостите ще възроптае от цените в столовата, я някое от момичетата, дето оправят леглата, ще се омъжи и ще си замине — тогава той почваше да тропа с крака и да ругае. Нощем си лягаше с мисълта за щерка си — тя растеше сред неспираната превървица от хора в хотела — и го затискаше мъка. А когато девойката поотрасна и взе вечер да излиза с мъже, той все искаше да й говори, но опиташе ли — не излизаше нищо. Забравяше какво бе намислил да й каже, затова почваше да се вайка за собствените си грижи.

Елизабет — като девойка и млада жена — опита да бъде истинска авантюристка. На осемнайсет години животът я впримчи така, че тя загуби своята непорочност, но макар да имаше пет-шестина любовника, преди да се омъжи за Том Уилард, тя ни веднъж не се впусна в приключение, тласкана само от страстта. Като всички жени на тоя свят, тя мечтаеше за истински любим. Слепешката, но с жар, вечно диреше нещо, диреше някакво скрито чудо на живота. Красивото високо момиче с полюшващата се походка, което се разхождаше с мъже под дърветата, вечно пристъпваше с протегната напред ръка, търсейки да улови друга нечия ръка в тъмата. Сред пороя от думи, дето сипеха мъжете на нейните преживявания, тя се мъчеше да отбере думата, която би приела за себе си като истинска.

Елизабет се омъжи за Том Уилард, чиновник в хотела на баща й, защото когато й хрумна да се венчае, той й бе подръка и готов да се жени. Както повече млади момичета, известно време и тя вярваше, че женитбата преобразява живота. Дори да се прокрадваха съмнения за бъдещето на живота й с Том Уилард, тя ги отпъждаше настрана. Баща й бе болен, береше душа, а тя самата — разстроена от безсмисленото развитие на една любовна история, в която току-що се бе забъркала. Връстничките й от Уайнсбърг се изпожениха все за мъже, които тя открай време знаеше, бакали или млади фермери. Вечер се разхождаха с мъжете си по Мейн Стрийт и като се разминаваха, щастливо й се усмихваха. Тя взе да вярва, че самият факт на бракосъчетанието таи някакъв незнаен смисъл. Младите съпруги, с които бъбреше, отвръщаха тихо и срамливо:

— Все друго си е да имаш мъж до себе си — казваха те.

Вечерта преди сватбата младото объркано момиче разговаря с баща си. По-късно се чудеше дали часовете, прекарани насаме с болния старец, не я тласнаха към решението да се омъжи. Припомняйки й своя живот, бащата съветваше дъщеря си да внимава, да не се въвлича в друга подобна бъркотия. Той обиждаше Том Уилард, а това накара Елизабет да защити младия чиновник. Болният се разгорещи, опита да се измъкне от леглото. Тя не му позволи да се надигне и тогава старецът почна да се жалва:

— Цял живот нямам мира — проплака той. — Толкова се трудих, а хотелът нищо не ми донесе. Още дължа пари на банката. Като си отида, сама ще разбереш.

Гласът на болния старец стана напрегнат и тревожен. Нямаше сили да се изправи, затова протегна ръка и притегли главата на момичето до своята:

— Има изход — прошепна той. — Не се жени за Том Уилард, не се жени за никой от Уайнсбърг. В куфара ми, в една тенекиена кутия има осемстотин долара. Вземи ги и се махай! — После гласът на болния отново стана свадлив. — Трябва да ми обещаеш — настоя той. — Ако не обещаеш, че няма да се жениш, тогава дай ми дума, че на Том няма никога да кажеш за тия пари. Те са мои и щом ти ги давам, имам право на това условие. Скрий ги. Те ще изкупят провала ми като баща. А по някое време могат да се окажат врата, широко отворена врата пред тебе. Смъртта ще ме грабне всеки момент, обещай ми. Хайде!

Елизабет — изпита, съсипана, вече четиридесет и една годишна стара жена, седеше на стол до печката в кабинета на доктор Рийфи и гледаше в пода. На малко писалище до прозореца седеше докторът. Ръцете му си играеха с молива, който се търкаляше по писалището. Елизабет разказваше за живота си като омъжена. Ставаше хладна, забравяше мъжа си, говореше за него като за дървена играчка само за да подсили разказа си.

— И после се омъжих, но хич не ми провървя — рече тя с горчивина. — Щом като се венчахме, взех да се боя. Може би знаех много неща отпреди, може би много неща открих през първата нощ с него. Вече не си спомням.

Ама че глупачка излязох! Когато татко ми даваше ония пари и ме придумваше да се откажа от женитбата, не исках да го чуя. Вярвах на онова, дето ми говореха омъжените момичета, пък исках и аз да се венчая. Не че исках Том, исках да съм омъжена. Когато татко заспа, аз се наведох на прозореца и се размислих за живота, който водех. Не исках да бъда порочна жена. А в града се носеха какви ли не приказки за мен. Дори се побоях Том да не се изметне от решението си.

Гласът на жената се разтрепера от вълнение. Доктор Рийфи — без да си дава сметка какво става — я бе обикнал и сега потъна в странен блян. Стори му се, че докато говори, жената се преобразява, тялото й се подмладява, тя става свежа и стройна. И понеже не можеше да се отърси от тоя мираж, разсъдъкът му веднага му придаде професионален нюанс:

— Полезно нещо са тия приказки, и за тялото, и за душата й — промълви той.

Жената отвори дума за някаква случка, станала един подиробед, месец-два след сватбата. Заговори с по-твърд глас.

— Късно след пладне излязох да се разходя сама с каручката — казваше тя. — Имах си двуколка и малко сиво пони, което давах в конюшнята на Мойър. Том боядисваше стаите в хотела, слагаше нови тапети. Имаше нужда от пари и се чудех дали да му дам тия осемстотин долара, дето ми остави татко. Някак не можех да се реша. Не ми бе по сърце тоя човек. В ония дни ръцете и лицето му бяха оплескани с боя, целият миришеше на боя. Мъчеше се да постегне стария хотел, да го лъсне като нов.

Разчувстваната жена изопна гръб на стола и махна с ръка отривисто, по момичешки, припомняйки си самотното препускане в пролетния ден.

— Беше облачно, грозеше буря. От черните надвиснали облаци зеленината на дърветата и тревата така страшно изпъкваше, че очите ме заболяха. Карах миля или повече по Тръниън Пайк, после кривнах в един черен път. Малкото конче пъргаво катереше хълмовете и се спускаше надолу. Ставах неспокойна. Разни мисли почнаха да напират в главата ми, исках да се отърва от тях. Зашибах кончето. Черните облаци се снишиха, закапа дъжд. Исках да литна с шеметна бързина, да препускам напред, да не спирам. Исках да се отърва от града, да се отърва от дрехите си, от венчилото си, от тялото си, от всичко. Едва не уморих кончето, така го карах да препуска и когато то съвсем остана без сили, скокнах от каручката и хукнах в мрачината, додето паднах и се нараних. Исках да избягам от всичко, ала в същото време исках да бягам към нещо. Разбираш ли, драги, какво ми е било?

Елизабет скокна от стола и заснова из кабинета. Тя крачеше, а доктор Рийфи си мислеше, че не е виждал досега човек да стъпва така. Цялото й тяло се полюшваше в някакъв ритъм, който го опияняваше. Когато тя приближи и коленичи на пода до стола му, той я взе в прегръдките си и пламенно я зацелува.

— Плаках по целия път към къщи — рече тя, опитвайки да продължи разказа за своето лудешко препускане, но той не я слушаше.

— О, скъпа! Скъпа моя! Обич моя! — шептеше той, сякаш притискаше в прегръдките си не сломената четиридесет и една годишна жена, а хубава невинна девойка, откъснала се по някакво чудо от тялото на грохналата жена.

Доктор Рийф видя жената, която държа в прегръдките си, едва след нейната смърт. В оня летен следобед в кабинета, когато бе готов да й стане любовник, една гротескна, незначителна случка сложи край на любовното му увлечение. Както стояха силно притиснати един към друг, тежки стъпки затрополиха по стъпалата към кабинета. Двамата рипнаха уплашено и разтреперани се заслушаха. Тупурдията по стълбището бе вдигнал един от продавачите на текстилния магазин „Париж“. Стовари с гръмовен трясък една празна кутия върху камарата от боклуци и заслиза тежко надолу. Елизабет си тръгна почти незабавно. Онова, което се събуди в душата й, докато говореше на едничкия си приятел, тутакси замря. Бе лудо възбудена, възбуден бе и доктор Рийфи, и не искаше повече да говорят. Тръгна по улицата, а кръвта в жилите й още пееше, но щом зави от Мейн Стрийт и видя пред себе си светлините на „Ню Уилард Хаус“, тя изтръпна, коленете й се разтрепераха — имаше чувството, че всеки миг ще се свлече на земята. Последните месеци от живота си болната жена прекара, жаждайки за смъртта. Тръгна по пътя за отвъдното, търсеща, бленуваща. Смъртта за нея добиваше човешки образ, тя си я представяше ту като снажен чернокос юноша, завтекъл се по билото на хълма, ту като корав, сдържан мъж, белязан от бремето на живота. Протягаше тя ръка в мрачината на своята стая, измъкваше я изпод завивките и мислеше за смъртта като за живо същество, протегнало към нея своята ръка.

— Потърпи, любими — казваше тя. — Бъди все така млад, красив, ала потърпи!

Вечерта, когато болестта положи тежката си ръка върху нея и провали намерението й да каже на сина си Джордж за скритите осемстотин долара, тя се измъкна от постелята, пропълзя досред стаята, молейки смъртта за още час живот.

— Почакай, скъпи! Момчето! Момчето! Момчето! — просеше тя и се мъчеше с все сили да се отскубне от прегръдките на любимия, за когото тъй страстно бе жадувала.

Елизабет се помина в един мартенски ден, в годината, когато синът й Джордж навърши осемнайсет, ала момъкът все още нямаше ясна представа какво означава нейната смърт. На това само времето можеше да го научи. От месец насам я гледаше бледа, безмълвна и неподвижна в постелята, докато настъпи оня ден, когато докторът го спря в коридора и му рече няколко думи.

Младежът влезе в стаята си и затвори вратата. Усети някаква странна, непозната празнота в стомаха си. Седна за миг, заби очи в пода, после рипна и изфуча навън. Тръгна по перона на гарата, по улиците из центъра, мина край гимназията и почти непрестанно мислеше за своите си неща. Усещането за смъртта още не бе го завладяло, дори изпитваше нещо като досада, че майка му се помина тъкмо тоя ден. Бе получил току-що записчица от Хелън Уайт, дъщерята на тукашния банкер, в отговор на негова бележка.

— Тая вечер можехме да се срещнем, а сега ще трябва да отложим — ядно си мислеше той.

Елизабет издъхна в петък следобед в три часа. Сутринта бе дъждовна и студена, ала подиробед се показа слънце. Преди да склопи очи, тя лежа напълно скована цели шест дни — не можеше ни да продума, ни да помръдне, само мисълта и очите й бяха живи. Три от тия шест дни тя се бори, мислеше за момчето си, мъчеше се да издума нещо за бъдещето му, а в очите й се четеше толкова трогателна просба, че който я видя, години наред не можеше да заличи спомена за умирающата. Та дори Том Уилард, който все нещо роптаеше срещу жена си, забрави огорчението си, от очите му закапаха сълзи и потънаха в мустаците му. Мустаците му вече сивееха и той ги боядисваше. Боята разтваряше с някакво масло и когато отри с длан сълзите, запрели в мустаците, те се разнесоха като облак от мъгляви пръски. В скръбта си Том Уилард в лице бе заприличал на куче, скитало се дълго в лютия студ навън.

Джордж се прибра откъм Мейн Стрийт по тъмно в деня на майчината си смърт и след като влезе в спалнята си да се среши и изчетка дрехите си, мина по коридора и отиде в стаята, дето лежаха мощите й. Свещица гореше на тоалетната масичка до вратата и доктор Рийфи седеше на стол край леглото. Докторът се изправи и понечи да си тръгне. Протегна ръка, сякаш да поздрави младежа, после си я прибра непохватно. Въздухът в стаята тегнеше от присъствието на двете смутени човешки души и мъжът побърза да си иде. Синът на покойната седна на стола и забоде очи в земята. Замисли се отново за свои неща и окончателно реши да промени живота си, да се махне от Уайнсбърг.

— Ще отида в някой голям град. Може да си намеря работа във вестник — рече си той, после мислите му се отплеснаха към момичето, с което трябваше да бъде тая вечер, и отново се подразни от този развой на събитията, дето попречи на срещата му.

В мъждиво осветената стая, където лежеше покойната, младият мъж се умисли. Умът му заигра с мисли за живота, както умът на майка му си бе играл с мисли за смъртта. Затвори очи и си представи как младите розови устни на Хелън Уайт се сливат с неговите. По тялото му премина тръпка, пръстите му се разтрепераха. И тогава му стана нещо. Момчето скокна на крака, изопна се вцепенено. Загледа тялото на покойницата под чаршафите, задави го срам от собствените му помисли и избухна в плач. После нова идея се роди в съзнанието му и той се огледа виновно наоколо, сякаш се боеше да не го наблюдават. Лудост обзе Джордж Уилард да повдигне чаршафа от тялото и зърне лицето на майка си. Тази мисъл се загнезди упорито в главата му. Взе да вярва, че не майка му, а друга някоя лежи на постелята пред него. Тази вероятност му се струваше тъй реална, че стана направо непоносима. Тялото под чаршафите бе източено и в смъртта изглеждаше младо и грациозно. За момчето, обладано от чудатия мираж, то бе неизречимо красиво. Чувството, че тялото пред него е живо, че всеки миг дивна хубавица ще се надигне от постелята и ще застане очи в очи с него, бе тъй завладяващо и всемогъщо, че сили не му стигаха да издържи на напрежението. Протегна ръка на няколко пъти. Веднъж досегна и попривдигна бялото платно, дето я покриваше, ала куражът го напусна и той, като доктор Рийфи, се обърна и излезе от стаята. В коридора пред вратата се олюля и разтрепера, та трябваше да се подпре с ръка в стената да не падне.

— Това не е моята майка. Моята майка не е там — прошепна си той и отново го разтърсиха страх и съмнения.

Когато леля Елизабет Суифт — която идваше да бди край мъртвата — се подаде от една съседна стая, той мушна ръка в нейната, зарида и заблъска глава, обезумял от скръб.

— Мама умря — изрече той и като забрави за жената до себе си, обърна глава и загледа вратата, откъдето току-що бе излязъл.

— О, скъпа! Скъпа моя! Обич моя! — на глас мълчеше момчето, тласкано от неведома сила.

А осемстотинте долара, които покойната толкова дълго бе крила и които трябваше да подпомогнат Джордж Уилард в големия град, лежаха в тенекиената кутия зад мазилката до крака на майчиния му креват. Елизабет ги бе скрила така седмица след сватбата си, като разкърти стената с пръчка. После повика един от работниците, дето по онова време мъжът й бе наел, и той замаза дупката.

— Изкъртих я с ръба на леглото — поясни тя на мъжа си, безсилна да се откаже от мечтата си за избавление, онова избавление, което все пак на два пъти постигна в живота си, и двата пъти в моментите, когато нейните любовници — Смъртта и доктор Рийфи — я държаха в обятията си.