Уайнсбърг, Охайо

Човек с идеи

Живееше с майка си — посивяла мълчалива женица с особен пепеляв цвят на лицето. Къщата им се намираше в малка дъбрава отвъд мястото, дето главната улица на Уайнсбърг пресичаше рекичката Уайн Крийк. Името му бе Джо Уелинг и навремето баща му бе един от издигнатите хора в градчето, адвокат и член на щатската законодателна комисия в Колъмбъс. Самият Джо бе дребен на ръст, а нрав като неговия нямаше никой в града. Беше като малък вулкан, който дреме кротко дни наред и изведнъж почва да бълва огън. Не, не бе точно такъв — по-скоро приличаше на човек, склонен към припадъци, такъв, дето постоянно всява страх у другите, защото припадъкът всеки миг може да го връхлети и отвее в тайнствено и обезпокоително физическо състояние, когато очите се обръщат, а краката и ръцете бурно се тресат. Ето какъв беше Джо Уелинг, само че онуй нещо, дето се вселяваше у него, го променяше не физически, а духовно. Обсебваха го разни идеи и впримчеше ли го някоя от тях, той ставаше неудържим. Думи се търкаляха и сипеха от устата му. На лицето му кацваше чудата усмивка. Ръбчетата на зъбите му, обточени в злато, блещукаха на слънцето. Спускаше се ненадейно връз случаен минувач и го заливаше с порой от слова. За човечеца вече нямаше спасение. Възбуден, Джо дишаше право в лицето му, надничаше в очите му, почукваше го по гърдите със заканващ се показалец, изискваше, принуждаваше да му се обърне внимание.

В ония дни „Стандард Ойл Къмпани“ не доставяше направо на клиентите си петролни продукти в цистерни или камиони както днес, а отнасяше горивото по бакалници, железарски магазини и тем подобни. Джо бе агент на фирмата „Стандард Ойл“ за Уайнсбърг и още няколко градчета по протежение на железопътната линия, която минаваше през Уайнсбърг. Събираше пари, приемаше заявки и какво ли още не. Баща му, законодателят, бе му намерил тази работа.

Шареше из уайнсбъргските магазини Джо Уелинг — мълчалив, прекомерно вежлив, отдаден на работата си. Хората го наблюдаваха с очи, в които се таеше любопитство, примесено с тревога. Очакваха го всеки момент да превърти и бяха готови да побягнат. Вярно е, че пристъпите, дето го връхлитаха, бяха съвсем безобидни, но не можеха да се отминат със смях. Те го завладяваха напълно, без остатък. Вкопчеше ли се за някоя идея, Джо ставаше всесилен и непобедим. Превръщаше се в титанична личност. Прегазваше човека, с когото говореше, помиташе го, помиташе всички наоколо, всички, които бяха на разстояние да чуват гласа му.

Четирима мъже стояха в магазина на Силвестър Уест и разговаряха за конни надбягвания. Тони Тип, жребецът на Уесли Мойър, през юни трябваше да участва на състезания в Тифин, Охайо, и слуховете твърдяха, че го очаквала най-оспорваната битка в състезателния му път. Мълвеше се, че самият Попи Джиърс, славният ездач, щял да бъде там. Из града витаеха тягостни опасения около победата на Тони Тип.

Джо Уелинг влезе в магазина, като раздразнено бутна покритата с решетки врата. С чудноват приглушен плам в очите той скокна право върху Ед Томас, този, който лично познаваше Попи Джиърс и чието мнение за шансовете на Тони Тип заслужаваше внимание.

— Покачила се е водата в Уайн Крийк — викна Джо Уелинг с вида на Фидипид, донесъл вестта за победата на гърците в битката при Маратон. Пръстът му забарабани по едрите гърди на Ед Томас. — При моста на Тръниън стига до единайсет и половина инча — продължа той, като изстрелваше скоростно думите, а въздухът между зъбите му тихо просвирваше. Безсилие и досада се изписа на лицата на четиримата. — Данните ми са точни. Бъдете сигурни! Притичах до железарския магазин на Сининг и взех линия. Върнах се и измерих. Едва повярвах на собствените си очи. Не е валяло, знаете, от десетина дни. Отначало се чудех какво значи това. Какви ли не мисли се заблъскаха в главата ми. Сетих се за подпочвени води и за извори. Умът ми взе да рови под речното корито и задълба наоколо. Седнах на моста и затърках глава. На небето никакъв облак, никакъв! Излезте навън и ще видите! Без облаче! И сега няма! Не, тогава имаше едно. Няма да скривам никакви факти. Имаше едно облаче, далеч на запад върху хоризонта, облаче колкото човешка ръка, не повече. Не мисля, че то има нещо общо със случая. Но ето на̀. Разбирате колко бях озадачен. И тогава се сетих. Досмеша ме. И на вас ще ви стане смешно. Разбира се, че валеше в областта Медина. Интересно, а? Дори да нямахме влакове, поща, телеграф, пак щяхме да знаем, че вали над Медина. Нали оттам извира Уайн Крийк! Това всеки го знае. Старата рекичка Уайн Крийк ни донесе вестта. Интересно! Досмеша ме. И реших — ще ви го разкажа. Интересно, нали?

Джо Уелинг се обърна и излезе. Извади от джоба си тефтер, спря и прокара пръст по една от страниците. Отново потъна в задълженията си на агент на „Стандард Ойл“.

— Газта в бакалницата на Хърн е на привършване. Трябва да намина към него — измърмори Джо и забърза по улицата, като поздравяваше с учтив поклон минувачите и отляво, и отдясно.

Когато Джордж Уилард постъпи във вестник „Уайнсбърг Ийгъл“, Джо Уелинг взе да го обсажда. Джо му завиждаше. Смяташе, че той самият е предопределен от Природата да стане репортер.

— Тая работа аз трябваше да я върша, и съмнение няма — заяви той, като спря Джордж пред магазина за продукти на Дохърти. Очите му засвяткаха, а показалецът затрепери.

— Естествено в „Стандард Ойл Къмпани“ вадя повече пари, но само ти казвам — добави той. — Не че имам нещо срещу тебе, но аз трябваше да съм на твоето място. Щях да си върша работата в свободното време. Ще се разтичам тук-таме и ще открия неща, които ти никога няма да забележиш.

Джо Уелинг се разпали още повече и притисна младия репортер пред входа на магазина. После мислите му го отвяха нанякъде, взе да върти очи на всички страни и да прокарва нервно пръсти през редките си коси. Усмивка се разля по лицето му, а златните ръбчета на зъбите му бляскаха.

— Извади си тефтера — изкомандва той. — Носиш тефтерче в джоба си, нали? Знам си аз! Сега записвай! Хрумна ми оня ден. Да вземем гниенето например. Какво представлява гниенето? Огън! Прогаря дървото и какво ли още не. Това не ти е хрумвало, нали? Разбира се, че не. Ето на̀ — тоя тротоар и тоя магазин, и дърветата по улицата — всички са в пожар. Горят! Гниенето все си върви. Няма спиране. Водата и боята не могат да го спрат. Даже нещо да е от желязо, какво от това? И то ръждясва. Разбираш ли? И ръждата е пожар също. Светът е пламнал. Започни дописката си във вестника по тоя начин. Просто започни с главни букви: СВЕТЪТ ГОРИ В ПОЖАР. Това ще ги накара да я прочетат. Ще кажат, че си кадърно момче. На мене ми е все тая. Не ти завиждам. Просто изтръгнах тая идея от въздуха. Бих направил вестникарска сензация. Това поне си длъжен да признаеш.

И като обърна рязко гръб, Джо Уелинг бързо се отдалечи. След няколко крачки спря и погледна назад:

— Ще се навъртам около тебе. Ще те направя сензационен вестникар. Аз сам ще почна да издавам вестник, така мисля. Ще бъде бомба. Това всеки го знае.

Година вече Джордж Уилард работеше в „Уайнсбърг Ийгъл“ и в тая година на Джо Уелинг се случиха четири неща. Помина се майка му, той се прехвърли да живее в хотел „Ню Уилард Хаус“, забърка се в любовна история и основа уайнсбъргския бейзболен клуб.

Джо създаде бейзболния клуб, защото искаше да стане треньор и в качеството си на треньор взе да печели уважението на своите съграждани.

— Той е истинско чудо — заговориха те, след като отборът на Джо помете отбора на областта Медина. — Успял е да сплоти всички. Само да го види човек!

Джо Уелинг заставаше пред първата врата на бейзболното игрище и целият се тресеше от вълнение. Пряко волята си всички играчи внимателно го наблюдаваха. Забиващият от противниковия тим не издържаше и се смущаваше.

— Хайде сега! Веднага! Веднага! — крещеше превъзбуденият треньор. — Гледайте ме! Гледайте ме! Гледайте пръстите ми! Гледайте ръцете ми. Гледайте краката ми! Очите ми! Хайде всички заедно! Наблюдавайте ме! В мен виждате всички движения в играта. Хайде заедно с мен! Заедно с мен! Гледай ме! Гледай ме! Гледай ме!

За подавачите от уайнсбъргския бейзболен отбор Джо бе като вдъхновение от бога. Преди да усетят какво става с тях, подавачите впиваха очи в дребния човечец, който заобикаляше вратите, напредваше, отстъпваше, сякаш теглен от невидимо въже. Противниковите играчи също го наблюдаваха. Зяпаха като прехласнати. После, сякаш за да пропъдят магията, която ги е обладала, започваха яростно да запращат топката и след серия свирепи полудивашки викове от страна на треньора подавачите на Уайнсбърг се разбягваха по местата си.

Любовната история на Джо Уелинг накара целия град да настръхне. Още от самото начало всички взеха да шушукат и поклащат глави. Понечеха ли да се разсмеят, смехът им излизаше неестествен и насилен. Джо се влюби в Сара Кинг, кльощава девойка с печално изражение, която живееше с баща си и брат си в тухлена къща точно срещу входа на уайнсбъргското гробище. Двамата Кинг — бащата Едуард и синът Том — не се ползваха с добро име в градчето. Смятаха ги за високомерни и опасни. Бяха пришълци в Уайнсбърг, идеха откъм Юга и държаха работилница за сайдер на Тръниън Пайк. Мълвеше се, че Том Кинг убил човек, преди да пристигне в Уайнсбърг. Бе двайсет и седем годишен и обикаляше града на сиво пони. Имаше дълги жълтеникави мустаци, увиснали над зъбите му, и вечно носеше тежък, зловещ бастун. Веднъж преби едно куче с бастуна. Кучето бе на обущаря Уин Поси, стоеше си на тротоара и махаше с опашка. Том Кинг го очисти с един удар. Арестуваха го и плати глоба от десет долара.

Старият Ед Кинг бе дребен на бой и като се разминаваше с хората на улицата, се подхилваше с неприятен, безрадостен смях. А засмееше ли се, веднага почваше да чеше левия си лакът с дясната ръка. От тоя навик левият ръкав на палтото му бе направо протрит. Шляеше се из улиците, като се подхилкваше и оглеждаше неспокойно. На вид бе дори по-опасен от свирепия си син.

Щом Сара Кинг взе да излиза вечер с Джо Уелинг, хората заклатиха тревожно глави. Тя бе дълга и бледа, с мрачни кръгове под очите си. Представляваха комична двойка. Разхождаха се под дърветата и Джо не спираше да бръщолеви. Неговите огнени и бурни любовни обяснения, които кънтяха в тъмното откъм стената на гробищата или откъм плътните сенки на дърветата по целия хребет от панаирната площадка до водоема на помнената станция, се преповтаряха вечер из дюкянчетата. Скупчени около бара в „Ню Уилард Хаус“, мъжете се смееха и коментираха любовното увлечение на Джо. Ала след смеха настъпваше мълчание. Уайнсбъргският бейзболен отбор под негово ръководство печелеше победа след победа и градчето го гледаше с преклонение. Предусещайки трагична развръзка, хората чакаха и нервно се смееха.

От дълго време цялото градче стоеше настръхнало в очакване на сблъсък между Джо и двамата Кинг и късно в един съботен подиробед те се срещнаха в стаята на Джо в „Ню Уилард Хаус“. Свидетел на срещата бе Джордж Уилард. Нещата се развиха горе-долу така:

Когато младият репортер се прибра в стаята си след вечеря, в здрачината той забеляза Том Кинг и баща му в стаята на Джо. Синът държеше тежкия бастун и седеше досами вратата. Старият Едуард Кинг неспокойно крачеше напред-назад и чешеше левия лакът с дясната си ръка. Коридорите бяха тихи и безлюдни.

Джордж Уилард влезе в стаята си и седна зад писалището. Опита да пише, ала ръката му така страхотно трепереше, че не можеше да стиска перодръжката. И той закрачи неспокойно насам-натам. Както всички хора в градчето, той бе също смутен и сбъркан и не знаеше какво да предприеме.

Минаваше седем и половина и навън бързо се стъмваше, когато Джо Уелинг се появи откъм перона на гарата и се запъти към хотела. Държеше в ръце снопче треви и бурени. Въпреки безпокойството, от което целият трепереше, Джордж Уилард неволно се усмихна при вида на дребното пъргаво човече, което стиснало разни треви, подтичваше по перона.

Разтрисан от страх и тревога, младият репортер се притаи в коридора край стаята, където Джо Уелинг разговаряше с двамата Кинг. Чу се ругатня, нервният кикот на стария Едуард Кинг и после настъпи мълчание. Тогава гласът на Джо Уелинг, ясен и звучен, проряза тишината. Джордж Уилард се разсмя. Стана му ясно. Както досега бе помитал всички, така и в момента Джо Уелинг се готвеше да повали в стаята си двамата Кинг със зашеметяващ порой от думи. Подслушвачът в коридора пак закрачи напред-назад, този път прехласнат от изумление.

Влизайки в стаята, Джо Уелинг не обърна никакво внимание на заплахите, които избоботи Том Кинг. Погълнат от някаква идея, той затвори вратата, запали лампата и разстла снопчето плевели и треви по пода.

— Хрумна ми нещо — тържествено оповести той. — Тъкмо се готвех да го споделя с Джордж Уилард, та да го опише в някоя статия за вестника си. Радвам се, че сте дошли. Щеше ми се и Сара да е тук. Канех се да ви посетя у вас и да ви разкажа за някои от идеите си. Те са толкова интересни. Но Сара ме възпря. Страх я е, че ще се скараме. Ама че глупаво!

И като подтичваше нагоре-надолу пред двамата сбъркани от удивление мъже, Джо Уелинг заобяснява:

— Никак не се заблуждавайте! — провикна се Джо. — Става дума за нещо велико. — Гласът му бе станал писклив от възбуда. — Само следете мисълта ми, ще ви стане интересно. Сигурен съм. Сега представете си — представете си, че всичкото жито, царевица, овес, грах, картофи бъдат унищожени от някакво чудо. А ние сме тук, в нашата околия. Наоколо ни са издигнати високи огради. Това си представяме. Никой не може да се прехвърли през оградата и всички плодове на земята са унищожени, нищо не ни е останало освен тия дивораслеци, тия треволяци. Свършено ли е с нас? Вас питам. Свършено ли е с нас? — Том Кинг проръмжа. За миг в стаята настъпи мълчание. После Джо отново се спусна да обяснява своята идея. — За известно време всичко ще върви трудно. Признавам. Длъжен съм да го призная. Няма какво да заобикаляме истината. Да се изправим пред трудностите на реалността. Не един издут тумбак ще се вдлъбне като пещера. Ала няма да успеят да ни сломят. Няма, казвам ви.

Том Кинг се засмя добродушно, а треперливият нервен смях на Едуард Кинг екна в стаята. Джо Уелинг нетърпеливо продължи:

— И така, ние ще почнем да отглеждаме нови плодове и зеленчуци. Скоро ще си възвърнем всичко загубено. Обърнете внимание, не казвам, че новите неща ще са същите като старите. Няма да бъдат. Може да са по-свестни, може да не са. Интересно, а? Помислете върху това. Вече почва да човърка мозъка ви, нали?

Отново тишина в стаята и после пак трескавият кикот на стария Кинг.

— Как ми се щеше Сара да е тук! — извика Джо Уелинг. — Хайде да вървим у вас. Искам да разкажа и на нея.

Столовете заскърцаха по пода. В тоя миг Джордж Уилард реши да се оттегли в стаята си. После се надвеси от прозореца и видя как Джо Уелинг крачи по улицата заедно с двамата Кинг. Том Кинг бе принуден да прави несъразмерно големи крачки, та да върви редом с дребосъчето. Дори леко се бе наклонил към него — прехласнат, омагьосан. Джо Уелинг пак говореше разпалено:

— Ето на̀ — да вземем млечката. Колко нещо може да се направи с тоя плевел — млечката, а? Просто невероятно. Искам да помислите върху това. И двамата. Така ще се създаде цяло ново растително царство, нали? Интересно, а? Само каква идея! Чакайте да видите само как Сара ще я възприеме! Ще й стане интересно. Сара винаги проявява интерес към идеите. Нея не можете да я надминете, да ви е ясно! Не можете я! Знам си го.