Уайнсбърг, Охайо

Разочарование

Бел Карпентър имаше смугла кожа, сиви очи и плътни устни. Бе висока и снажна. Когато я навестяваха черни мисли, ставаше гневна и мечтаеше да е мъж и да налегне някого с юмруците си. Работеше в шапкарския магазин на мисис Кейт Макхю и по цял ден префасонираше шапки, седнала до един прозорец в задната част на магазина. Бе дъщеря на Хенри Карпентър, счетоводител в Първа национална банка в Уайнсбърг, и живееше с баща си на края на Бъкай Стрийт в мрачна стара къща. Къщата бе обградена от борове, под които не растеше трева. Един ръждив ламаринен улук откъм задната страна се бе отковал и щом задухаше вятър, почваше да се блъска о покрива на малката барачка в двора и да вдига страхотна тупурдия, която понякога продължаваше по цяла нощ.

Когато бе младо момиче, Хенри Карпентър правеше живота й, кажи-речи, непоносим, ала след като Бел излезе от моминството и стана жена, той загуби властта си над нея. Животът на счетоводителя представляваше безкраен низ от дреболии. Щом пристигнеше сутрин в банката, Хенри Карпентър влизаше в малко килерче и надяваше вълнено черно мъхнато сако, вече оръфано от годините. Привечер, щом се върнеше вкъщи, нахлузваше същото такова мъхнато сако. Всяка вечер гладеше дрехите, които носеше по улиците. За тая цел бе пригодил специален уред от дъски. Наместваше панталона от костюма между дъските, а тях затягаше плътно с яки винтове. На заранта отриваше дъските с влажен парцал и ги изправяше зад вратата в трапезарията. Ако през деня някой ги подместеше, той онемяваше от гняв и цяла седмица не можеше да дойде на себе си.

Банковият чиновник падаше малко грубиян, но се боеше от дъщеря си. Разбираше, че тя знае за тираничното му отношение към майка й и затова го ненавижда. Един ден, загребала от пътя шепа лепкава кал, тя се прибра вкъщи по обяд. Наплеска калта по лицевата страна на дъските, между които баща й изопваше панталоните си, и после с чувство на радост и облекчение се върна на работа.

От време на време Бел Карпентър излизаше вечер с Джордж Уилард. Тайничко тя обичаше друг, ала тая любов, за която никой не знаеше, й носеше голяма тревога. Обичаше Ед Хандби, дето работеше на бара в кръчмата на Ед Грифит, ала излизаше с младия репортер ей така — за облекчение на мъката. Не мислеше, че положението и в живота позволява да я виждат в компанията на бармана, и се разхождаше с Джордж Уилард под дърветата, като допущаше сегиз-тогиз да я целуне, за да утоли копнежа, който настойчиво напираше в гърдите й. Сигурна бе, че ще успее да задържи младия момък в рамките на приличието. Но ако Ед Хандби бе на негово място — не би била тъй сигурна в себе си.

Хандби, бюфетчията, бе висок широкоплещест мъжага на трийсет години и живееше в една стаичка над кръчмата. Пестниците му бяха огромни, очите — необикновено малки, а гласът му — сякаш за да прикрие силата, вложена в ръцете — бе кротък и мек.

Когато бе двадесет и пет годишен, той наследи обширна ферма от някакъв свой чичо в щата Индиана. Продажбата й му донесе осем хиляди долара, които Ед профука за шест месеца. Замина за Сандъски, на езерото Ери, и подхвана разсипническа оргия, разказите за която изпълваха съгражданите му със страхопочитание. Скиташе къде ли не, пръскаше наляво и надясно пари, препускаше из улиците с кабриолети, черпеше с вино тълпи от мъже и жени, залагаше големи суми на комар и издържаше любовници, чиито гардероби му струваха цяло състояние. Една вечер в курорта Седар Пойнт се намеси в някакво сбиване и изпадна в умопомрачение като обезумял звяр. Разби с юмрук огромното огледало в тоалетната на хотела, а сетне се втурна да троши стъкла и ломи столове в танцувалния салон, ей тъй — само и само да се наслади на трясъка на строшеното стъкло по пода и да зърне ужаса в очите на чиновниците, пристигнали от Сандъски да прекарат вечерта в курорта заедно с любимите си.

На пръв поглед връзката на Ед Хандби и Бел Карпентър не представляваше нищо. Досега той бе сполучил да прекара с нея само една вечер. Тая вечер нае конче и каручка от конюшнята на Уесли Мойър и я заведе на разходка. У него се всели убеждението, че тя е жената, за която жадува природата му и трябва да я склони да стане негова, затова взе, че й разкри своя копнеж. Бюфетчията бе готов да се ожени, да опита да припечели пари, за да издържа жена си, ала природата му бе толкова примитивна, че му бе трудно да обясни намеренията си. Тялото го болеше от физически копнеж и чрез тялото си той изрази всичко. Прегърна шапкарката, силно я притисна — въпреки протеста й — и взе да я целува, докато целувките му я направиха безпомощна. После я върна в града, остави я да слезе от каручката.

— Когато отново те пипна, вече няма да те пусна. Няма какво да си играеш с мене — заяви той, като си извърна каручката, за да потегли. Ала тутакси скокна долу и сграбчи раменете й със силните си ръце. — Следващия път ще те задържа при себе си завинаги. Можеш да размислиш и да решиш. Аз и ти сме един за друг и ще те взема, преди да се усетиш.

Една януарска вечер, когато на небето се бе показала нова месечина, Джордж Уилард, който в мислите на Ед Хандби бе единствената му пречка да се вземе с Бел Карпентър, излезе да се поразходи. Рано същата вечер Джордж се отби в игралния дом на Рансъм Сърбек заедно със Сет Ричмънд и Арт Уилсън, сина на тукашния касапин. Сет Ричмънд подпря гръб в стената и не продума, но Джордж Уилард се разбъбра. Уайнсбъргските момчета, изпълнили игралния дом, си говореха за жени. Младият репортер се включи в темата. Каза, че жените сами трябва да се пазят, че когато едно момче ходи с някое момиче, не носи отговорност за онова, което може да се случи. Говореше и се оглеждаше наоколо, жаден за внимание. Държа петминутна тирада, а после Арт Уилсън взе думата. Арт изучаваше бръснарския занаят в бръснарницата на Кал Прауз и вече се мислеше за вещ по въпроси, като бейзбол, конни надбягвания, пиене и ходене по жени. Разказа един случай, как заедно с други двама уайнсбъргчани посетили публичен дом в областния град. Синът на касапина стискаше пура в ъгълчето на устата си и докато говореше, плюеше по пода.

— Та жените в оня дом не можаха да ме стреснат, макар че здраво се опитаха — изперчи се той. — Едната се показа нахакана, ама аз я сложих на място. Щом като заговори, аз отидох и седнах в скута й. Когато я целунах, всички в стаята се разсмяха. Дадох й урок и тя ме остави на мира.

Джордж Уилард излезе от игралния дом на Мейн Стрийт. От няколко дни върлуваше лют студ и откъм езерото Ери, на осемнайсет мили оттук, силен вятър духаше над града. Тъкмо тая вечер вятърът бе утихнал и новата луна придаваше дивна прелест на нощта. Без да се замисли накъде да тръгне или какво да прави, Джордж Уилард кривна от Мейн Стрийт и пое по мъждиво осветените улички, застроени с редица паянтови дървени къщи.

Навън, под черното небе, осеяно с множество звезди, той забрави събеседниците си от игралния дом. Тъй като бе тъмно и нямаше никой наоколо, той заговори на глас. Бе в игриво настроение, почна да се клатушка насред улицата като пиян, сетне си въобрази, че е войник в лъскави ботуши, високи до колене, и със сабя, която подрънква, като ходи. Представи си, че инспектира военен строй, дълга редица войници, застанали мирно пред него. Започна да проверява личното им снаряжение. Спря пред едно дърво и взе да порицава:

— Раницата ти не е изправна — остро скастри той. — Колко пъти ще трябва да напомням все за това? Тук във всичко трябва да има ред. Предстои ни трудна задача, а никоя трудна задача не може да се свърши, ако няма ред.

Захласнат от собствените си приказки, младежът се препъваше по дъсчения тротоар и лееше още приказки:

— Войската има свои закони, хората — също — мърмореше той, унесен в размисъл. — Законите почват от дребните неща, разпростират се, докато обхванат всичко. И в най-дребното нещо трябва да има ред, на мястото, където работи човек, в дрехите му, в мислите му. Самият аз трябва да съм прибран човек. Да спазвам тия закони. Трябва да се прикрепя към нещо подредено и голямо, което напредва бързо в нощта като звезда. В своя скромен път трябва да изуча някои неща, да създавам, да напредвам, да се съобразявам с живота, с неговия закон.

Джордж Уилард застана до една ограда от колове недалеч от уличния фенер и се разтрепера. Такива мисли досега не бяха му хрумвали, зачуди се отде се пръкнаха в главата му. Стори му се за миг, че говори някакъв глас вън от него. Бе и слисан, и възхитен от себе си и като продължи напред, още по-пламенно заговори:

— Да изляза от игралния дом на Рансъм Сърбек, а да мисля за такива неща! — шептеше учудено той. — По-добре е да съм сам. Ако говорех като Арт Уилсън, момчетата щяха да ме разберат, но ако чуят това, дето сега си мисля, няма да ме разберат.

Както из всички градчета на щата Охайо отпреди двадесетина години, и в Уайнсбърг имаше квартали, дето живееха надничари. Ала тъй като времето на фабриките не бе още настъпило, надничарите работеха по полето или по поддържането на железниците. Блъскаха се по дванайсет часа и получаваха едва долар за тоя дълготраен, изнурителен труд. Живееха в малки, набързо сковани дървени къщурки, отзад с градинка. По-замогналите се сред ратаите държаха крави или пък прасе, свряно в порутена кочина в дъното на градинката.

Джордж Уилард, чиято глава гъмжеше от разни мисли, тръгна по една такава уличка в ясната януарска нощ. Уличката бе полуосветена, тук-таме тротоарът липсваше. Като че нещо от гледката, която го обграждаше, още повече разпали възбуденото му въображение. От година насам всеки свободен миг посвещаваше на четене и сега някакъв разказ, дето бе прехвърлил наскоро, за живота в старите средновековни градчета, изби властно в съзнанието му и той продължи напред със странното чувство, че е попаднал в селище, което е частица от предидущ живот. Воден от някакъв импулс, той хлътна в тъмна мъничка пресечка зад навесите, дето държаха кравите и прасетата.

Около половин час постоя в тая пресечка и вдъхвайки силната миризма от прекалената близост с добитъка, даде воля на въображението си да поиграе с нови чудати мисли. Зловонието на загниващата тор в сладкия свеж въздух разбуди нещо мъгляво в главата му. Жалките бедняшки къщурки, осветени от газените лампи, пушекът от комините, който се виеше право нагоре в ясната нощ, грухтенето на прасетата, жените в евтини басмени рокли, които миеха съдове в кухнята, стъпките на мъжете, забързани към дюкяните или кръчмите по главната улица, лаят на кучетата, плачът на децата — всичко това караше момъка, спотаил се в мрака, да се чувства странно откъснат и отдалечен от целия живот.

Възбуден, безсилен да понесе товара на мислите си, младежът предпазливо се запромъква напред в тясната пресечка. Куче се спусна подпре му, той го замери с камък, за да го отпъди. На прага на една от къщичките се показа човек и завика по кучето. Джордж стигна до някакво празно място, отхвърли глава назад и погледна небето. Почувства се неизречимо голям, променен от простото изживяване, през което бе преминал, и с трепетно вълнение протегна в нощната тъма ръце високо над главата си и промълви нещо. Завладя го желание да говори, изрече няколко несвързани думи — те просто се изтърколиха от устните му, — каза ги, защото бяха смели думи, пълни със смисъл:

— Смърт — рече той, — нощ, море, страх, красота!

Джордж Уилард остави незастроеното място, стъпи отново на тротоара и погледна към къщиците. Имаше чувството, че всички обитатели на малката уличка биха могли да му бъдат братя и сестри, прииска му се да събере смелост, да ги повика навън и всекиму да стисне ръката.

— Ех, да имаше една жена тука, да я хвана за ръката и да се затичаме, докато и двамата останем без дъх — помисли си той. — Тогава бих се почувствал по-добре.

С мисъл за жена той излезе от малката уличка и тръгна към дома на Бел Карпентър. Реши, че тя би разбрала настроението му и че най-накрая ще се издигне в очите й, ще постигне положение, което отдавна мечтаеше да постигне. Когато преди време излизаше с нея и целуваше устните й, връщаше се, преизпълнен от гняв към себе си. Имаше чувството, че го използват с някаква неясна цел и близостта не му доставяше наслада. А сега реши, че изведнъж е станал твърде голям, за да го използва който и да е.

Преди Джордж да стигне дома на Бел, тук бе идвал друг посетител. Ед Хандби бе приближил до портата и беше извикал Бел навън, за да се опита да й говори. Гласеше се да я помоли да тръгне с него и да му стане жена, но когато тя се показа и застана край вратата, самоувереността му го напусна и той се начумери.

— Стой настрана от оня хлапак — беше изръмжал Ед, имайки предвид Джордж Уилард, и после, без да знае какво друго да й каже, обърна гръб да си върви. — Ако ви пипна двамата, ще ти премажа костите, и неговите също — добави той. Бюфетчията бе дошъл да ухажва, а не да заплашва и се вбеси от собствения си провал.

Когато любимият й замина, Бел влезе вътре и бързо хукна нагоре по стълбите. През прозореца на горния кат на къщата видя как Ед Хандби прекоси улицата и седна пред къщата на съседите връз един камък, на който стъпваха, за да яхнат коня. Седеше неподвижно в мрачината, хванал главата си с две ръце. Приятно й стана от тази гледка и когато Джордж Уилард се изправи пред портите й, тя го посрещна възбудено и бързо наложи шапката си. Мислеше си, че ако се разходи с младия Уилард из улицата, Ед Хандби ще ги последва. Искаше й се да го поизмъчи.

Бел Карпентър и младият репортер цял час се разхождаха под дърветата в сладкия нощен въздух. Джордж Уилард бе зареден с големи слова. Чувството за мощ, което го завладя, докато стоя в тъмната малка пресечка, все още не го напускаше и той говореше дръзновено, перчеше се, ръкомахаше смело. Щеше му се Бел Карпентър да разбере, че той осъзнава някогашната си слабост, но вече се е променил.

— Ще видиш, че не съм същият — пъхнал ръце в джобовете, заяви той и се вгледа дръзко в очите й. — Не знам причината, но е така. Ти или ще ме приемеш за мъж, или ще ме оставиш на мира. Това е положението.

Жената и момчето се скитаха нагоре-надолу из стихналите улици под новия сърп на луната. Когато Джордж престана да дърдори, кривнаха по една странична уличка, пресякоха по малко мостче към пътечката, дето минаваше по билото на хълма. Тоя хълм почваше от водоема при помпената станция и се издигаше нагоре до панаирната площадка. Билото бе обрасло в гъсти шубраци и ниски дръвчета, а сред гъсталаците имаше тук-таме полянка, застлана с висока трева, сега корава и замръзнала.

Джордж Уилард следваше жената нагоре по ската, изведнъж сърцето му лудо заби, раменете му се изопнаха. Тутакси реши, че Бел Карпентър се готви да му се отдаде. Новата сила, дето бе почувствал — мислеше си той, — сигурно някак е въздействала и на нея и е улеснила завоеванието му. Тая мисъл го зашемети, опияни се от чувство за мъжка мощ. Макар да се подразни, че докато вървяха, тя много-много не го слушаше, фактът, че дойдоха заедно чак дотук, разпръсна всичките му съмнения.

— Ето на̀, различно е, всичко е различно — мислеше си той и като я хвана за рамото, обърна я към себе си и я загледа с очи, искрящи от гордост.

Бел Карпентър не се възпротиви. Когато я целуна по устните, тя се отпусна тежко към него, но през рамото му се взираше в мрака. Цялото й поведение сякаш подсказваше, че нещо чака. Съзнанието на Джордж Уилард както одеве, в тъмната пресечка, отново се отплесна в думи и притискайки силно жената, зашепна й в смълчаната нощ.

— Сласт — мълвеше той, — сласт, нощ и жени.

Джордж Уилард така и не разбра какво стана с него в оная нощ на рида. По-късно, когато се намери в стаята си, искаше да заплаче, но вместо това обезумя от ярост и омраза. Мразеше Бел Карпентър и бе сигурен, че цял живот ще я мрази. Там горе на хребета бе повел жената сред шубраците към малка затревена полянка и бе паднал на колене край нея. И както преди на празното място край ратайските къщурки, издигнал бе ръце в благодарност за новата сила, бликнала в него, и чакаше жената да проговори, когато изневиделица изникна Ед Хандби.

Бюфетчията не искаше да ступа момчето, което — според него — се мъчеше да му отнеме любимата. Той знаеше, че от побой няма смисъл, че има в себе си сили да се справи и без помощта на юмруците си. Сграбчи Джордж за рамото, изправи го на крака и като го държеше с една ръка, погледна седналата на тревата Бел Карпентър. После с един замах запрати младежа в храсталака и взе да ругае жената, която се надигна от земята.

— Лоша жена си ти — грубо изруга той. — Почти съм решил повече да не се ядосвам с тебе. Да съм те зарязал досега, ако не те исках толкова.

Проснат по корем в храстите, Джордж Уилард следеше тая сцена с очи и се мъчеше трескаво да мисли. Приготви се да скокне връз човека, който го бе унижил. Хиляди пъти по-добре да го натупат, отколкото да го запратят така позорно в храсталака.

На три пъти младият репортер дръзва да нападне Ед Хандби и трите пъти онзи го улавяше за рамото и го запокитваше в шубрака. Бюфетчията сякаш бе готов да повтаря това упражнение до безконечност, но главата на Джордж се фрасна в дънера на едно дърво и той остана неподвижно на земята. Ед Хандби хвана Бел Карпентър за лакътя и двамата се отдалечиха.

Джордж чуваше как си проправят път сред шубраците. Когато се запромъква надолу по хребета, сърцето му се свиваше. Ненавиждаше се, ненавиждаше съдбата, дето му навлече това унижение. Спомни си оня час, когато стоеше самотен в малката тъмна пресечка и се стъписа, спря, ослуша се в тъмното с надежда отново да чуе оня глас извън себе си, който малко преди това бе влял нови сили в сърцето му. На път за дома отново мина по пресечката със схлупените къщурки, ала не можа да понесе гледката и хукна да бяга, час по-скоро да се измъкне от това място, където сега му се струваше мръсно, противно и безинтересно.