Уайнсбърг, Охайо

Пиянство

Том Фостър дойде в Уайнсбърг от Синсинати, когато бе още младо момче и можеше да натрупа куп нови впечатления. Баба му бе израсла в една ферма недалеч от града и като момиче учела в Уайнсбърг, който по онова време бил същинско село с дванайсетина или петнайсетина къщи, струпани около смесения магазин на шосето Тръниън Пайк.

Ех, какъв живот бе водила старицата, след като напусна забутаното градче, и каква сърцата и оправна излезе тая дребничка инак женица! Бе ходила в Канзас, в Канада, дори в грамадния Ню Йорк, и с мъжа си, механик, пътуваше навред, додето той се помина. След време се премести при дъщеря си, която също бе женена за механик и живееше в Ковингтън, Кентъки, точно срещу Синсинати, отвъд реката.

Оттук започнаха тежки времена за бабата на Том Фостър. Най-напред — полицай застреля зет й по време на стачка, после майката на Том се залежа болна и също почина. Бабата имаше малко спестени парици, ала те се стопиха покрай болестта на дъщерята и разноските по двете погребения. Старата, съсипана жена се хвана да слугува и заживя с внучето си над един вехтошарски магазин, в малка забутана уличка в Синсинати. Цели пет години жулеше дъсчените подове на канторите в една сграда, сетне се хвана като миячка на съдове в ресторант. Ръцете й целите се изкривиха и деформираха. Като хванеше парцал или дръжката на метла, те заприличваха на изсъхналото стебло на стара лоза, вкопчила се в някое дръвче.

Старата жена се завърна в Уайнсбърг веднага щом се откри възможност. Прибирайки се една вечер след работа, намери портмоне, вътре с трийсет и седем долара и това реши проблема й. За момчето пътуването бе страхотно приключение. Минаваше седем вечерта, когато баба му, стиснала здраво портмонето в старите си ръце, се прибра у дома толкова развълнувана, че едва говореше. Настояваше да се махнат от Синсинати още същата нощ, казваше, че ако осъмнат тук, на заранта собственикът на парите непременно ще ги открие и ще имат неприятности.

По целия път до гарата Том — тогава шестнайсетгодишен — се мъкнеше редом със старицата, понесъл на гръб всичкото им имущество на тоя свят, свито на вързоп в старо протрито одеяло. Бабата пристъпяше отстрани, ръчкаше го да върви по-живо. Старата й беззъба уста нервно потръпваше и когато Том капна и на една пресечка понечи да свали вързопа, за да поеме дъх, тя го дръпна от ръцете му и ако не й бе попречил, щеше да го метне на своя гръб. Настаниха се във вагона и щом влакът излезе от чертите на големия град, бабата взе да ликува като младо момиче и весело да бъбри — момчето не я бе чувало досега да бъбри така.

Цяла нощ, докато влакът тракаше по релсите, бабата разказваше на Том спомени от Уайнсбърг, говореше му колко ще е доволен да живее там — да работи по нивите, да стреля по дивите зверчета из горите. Не можеше да повярва, че онова мъничко селце, което напусна преди петдесет години, в нейно отсъствие се е превърнало в цъфтящ град, и когато сутринта влакът спря в Уайнсбърг, тя не искаше да слезе.

— Аз едно мислех, то друго излезе. Май няма да ти е леко тука — рече тя, после влакът замина по пътя си, а двамата стояха стъписани пред Албърт Лонгуърт, гаровия носач, и не знаеха накъде да хванат.

Ала Том Фостър се оправи добре. Бе от тия, дето навсякъде се оправят. Мисис Уайт, жената на банкера, взе баба му да помага в кухнята, а момчето стана коняр в новия тухлен обор на банкера.

В Уайнсбърг прислуга трудно се намираше. Жената, която искаше помощ в домакинската работа, наемаше „слугинчета“, ала те настояваха да се хранят на масата заедно със семейството. На мисис Уайт й бе дошло до гуша от тия слугинчета и веднага използва удобния случай да пипне старицата, дълго живяла в голям град. За момчето Том приготви една стаичка над обора.

— Ще коси тревата, ще го пращам по поръчки, когато около конете не е нужен човек — обясни тя на мъжа си.

Том Фостър бе доста дребничък за годините ся, имаше грамадна глава и твърда черна коса, която вечно стърчеше нагоре. Четинестата коса правеше главата му още по-грамадна. Ала гласът му бе мек — по-мек глас човек не може да си представи — и самият Том бе толкова кротък и благ, че се вля в живота на града, без да привлече нечие внимание.

Да се чуди човек отде се взе тая благост у Том Фостър. В Синсинати живееше в квартал, където из улиците вилнееха апашки банди, и още от ранното си детство — когато се формираше характерът му — той скитосваше с разюзданите момчетии. За кратко работеше като куриер на една телеграфна компания и разнасяше телеграми из квартал, осеян с публични домове. Жените от тия домове познаваха и обичаха Том Фостър, обичаха го и момчетата от апашките банди.

Том никога не се изтъкваше. Може би това му помагаше да се изплъзва. По странен начин седеше в сянката на ръба на живота и му бе писано да остане в сянка. Гледаше мъжете и жените в домовете на сладострастието, долавяше несигурните им, отвратителни любовни игри, виждаше стълкновенията между апашите, слушаше разказите им за кражби и пиянства и оставаше невъзмутим и поразително безучастен.

Веднъж Том наистина открадна. Още докато живееше в големия град. Баба му бе болна, а той бе останал без работа. Вкъщи нямаха нищичко за ядене; той влезе в един сарашки дюкян на една затънтена уличка и измъкна долар и седемдесет цента от чекмеджето на касата.

Сарачницата държеше възрастен човек с дълги мустаци. Той забеляза, че момчето се спотайва наоколо, но не му обърна внимание. Когато той излезе на улицата да размени някоя дума с един кочияш, Том отвори чекмеджето, измъкна парите и офейка. Спипаха го след време и баба му оправи нещата, като се уговори да идва два пъти седмично в продължение на месец и да жули пода на сарачницата. Момчето се засрами, но му беше и драго.

— Не е лошо да се позасрами човек, сега взех да проумявам някои нови неща — рече той на баба си, която така и не разбра за какво й говори, но толкова го обичаше, че нямаше значение разбира ли го или не.

Почти година Том Фостър живя в конюшнята на банкера, а после загуби мястото си. Не се грижеше много-много за конете и все намираше с какво да раздразни жената на банкера. Тя му нареждаше да окоси тревата, а той забравяше. Пращаше го за нещо до магазина или до пощата, а него никакъв го нямаше — заплесваше се край някоя групичка мъже и момчета и по цял следобед висеше при тях, слушаше ги, а от време на време, ако го попитаха, казваше по някоя думичка. Винаги — както едно време в големия град, сред публичните домове или сред хъшлаците, дето цели нощи кръстосваха улиците, така и тук, сред хората на Уайнсбърг — Том умееше да стане частица от живота и същевременно — видимо непричастен към него.

След като загуби работата си при банкера Уайт, Том не живееше вече с баба си, макар че вечер тя често го навестяваше. Нае си стая в дъното на малка дървена къщичка, собственост на стария Руфъс Уайтинг. Къщичката се намираше на Дуейн Стрийт, първата от Мейн Стрийт, и от години служеше за адвокатска кантора на стареца, вече прекалено немощен и завеян, за да практикува професията си, ала неспособен да осъзнае собствената си непригодност. Той хареса Том и му отпусна стаичката за долар на месец. Късно подиробед адвокатът се прибираше у дома си, момчето оставаше само в цялата къща, по цели часове се излежаваше на пода край печката и си мислеше за разни неща. Вечер идваше баба му, сядаше в креслото на адвоката да изпуши лулата си, а Том стоеше и мълчеше, както винаги в нечие присъствие.

Старицата честичко говореше разпалено. Подразнена от някоя случка в дома на банкера, тя роптаеше понякога с часове. От собствените си пари купи бърсалка и редовно лъскаше кантората на адвоката. И когато стаята станеше безукорно чиста и замиришеше на чистичко, тя запалваше пръстената си лула и я изпушваше заедно с Том.

— Когато ти се приготвиш за оня свят, тогава и аз ще си отида — обичаше да казва на момчето, изтегнало се на пода край стола й.

На Том Фостър животът в Уайнсбърг му харесваше. Работеше каквото му падне, например цепеше дърва за кухненски печки или косеше тревата пред къщите. В края на май и началото на юни се хващаше да бере ягоди по полето. Имаше време да се скита из околността и обичаше да се скита. Банкерът Уайт му бе дал едно захвърлено сако, доста голямо за него, но баба му го скъси. Пак от същото място имаше и връхно палто, подплатено с кожа. Тук-таме кожата се беше проскубала, но иначе палтото бе топло и зиме Том спеше с него. Харесваше му как поминува, бе честит и доволен от начина, по който му потръгна животът в Уайнсбърг.

Най-дребни и смешни нещица можеха да направят Том Фостър щастлив. Изглежда, затова го обичаха хората. В бакалничката на Хърн винаги печаха в петък следобед кафе — стягаха се за съботния наплив от купувачи — и ароматният му дъх стигаше чак до долната част на Мейн Стрийт. Том Фостър пристигаше и сядаше на някой кафез зад магазина. Цял час можеше да не мръдне, седеше кротко и неподвижно, изпълваше цялото си същество с дъхавия аромат и бе като опиянен от щастие.

— Толкова ми харесва — мило казваше той. — Кара ме да мечтая за далечни неща, за далечни земи и какво ли още не.

Една вечер Том Фостър се напи. Всичко стана по любопитен начин. Досега не се беше напивал, въобще не бе вкусвал нещо упояващо, ала почувства, че тъкмо сега има нужда да се напие и го направи.

Още докато живееше в Синсинати, Том бе опознал доста неща, бе открил грозотата, престъпността, покварата. И наистина знаеше за тия неща повече от кой да е друг в Уайнсбърг. Същността на плътската любов например му се бе разкрила по най-отблъскващ начин, оставяйки дълбок отпечатък в съзнанието му. След всичко, което знаеше за жените, застанали в студените нощи пред свърталищата на порока, след израза, който бе виждал в очите на мъжете, дето ги задиряха, той смяташе, че ще зачеркне завинаги любовта от ума си. Веднъж една жена от квартала го съблазни и той отиде с нея в стаята й. Не можеше да забрави зловонието в стаята, нито похотливия поглед в очите на жената. Това го отврати и по някакъв чудовищен начин остави белег в душата му. Дотогава смяташе жените за съвършено невинни създания, нещо като баба му, ала след онова преживяване в стаята пропъди напълно жените от мислите си. Толкова деликатна бе природата му, че не можеше нищо да намрази, а понеже не можеше да си обясни някои неща, реши да ги забрави.

И наистина бе забравил, додето дойде в Уайнсбърг. Живееше тук вече две години и нещо почна да се събужда в него. Навсякъде наоколо виждаше младежи, които се любеха, а самият той бе също млад. И преди да усети какво става, влюби се и той. Влюби се в Хелън Уайт, дъщерята на банкера, при когото бе работил. Том се хвана, че нощем мисли за нея.

За него това бе проблем и той го реши по свой си начин. Позволяваше си да мисли за Хелън Уайт винаги когато образът й идеше в съзнанието му и се тревожеше само от насоката на мислите си. Почна борба, безмълвна, решителна вътрешна борба да задържи копнежите си в онова корито, където според него им бе мястото — и в общи линии сполучи.

И тогава настъпи пролетната вечер, когато се напи. Том бе направо подивял тази нощ. Приличаше на млад елен-самец, вкусил някакво лудо биле. Всичко започна, разви се и завърши в една-едничка нощ и — бъдете сигурни — никой в Уайнсбърг не престана да го обича заради тази му невъздържаност.

Преди всичко нощта бе такава, че караше една чувствителна душа да се опие. Дърветата по градските улици бяха току-що навлекли нова премяна от крехки зелени листа, в дворчетата зад къщите мъже чоплеха зеленчуковите лехички, във въздуха се чувстваше едно затишие, една тишина, която криеше очакване и караше кръвта ти да закипи.

Когато Том излезе от стаята си на Дуейн Стрийт, тъкмо се спущаше ранният вечерен здрач. Той се поразходи най-напред из улиците, вървеше тихо и спокойно, размишляваше, опитваше се да облече мислите си в думи. Казваше си, че Хелън Уайт е като танцуващ из въздуха пламък, а той е малко голо дръвче, протегнало клони към небесата. После си казваше, че тя е вятър, бръснещ и пронизващ, който иде от тъмната паст на стихиен океан, а той е малка лодка на брега, в нозете на рибаря.

Тия мисли се нравеха на момчето и играейки си с тях, той се шляеше бавно наоколо. Излезе на главната улица и седна на бордюра пред Уакъровия магазин за тютюн. Помота се тук час, заслушан в приказките на мъжете, ала не му беше интересно и той се изниза. Тогава реши да се напие, влезе в кръчмата на Уили и купи бутилка уиски. Пусна шишето в джоба си и тръгна извън града, искаше му се да е сам, да даде воля на мислите и да си пийне.

Том се напи, както седеше върху свежозелената трева по крайпътния вал, на около миля северно от града. Пред него се белееше шосето, а зад гърба му се ширеше градина с ябълкови дръвчета, отрупани в цвят. Отпи глътка от бутилката и се изтегна на тревата. Мислеше си за утрините в Уайнсбърг, виждаше как камъчетата по чакълестата настилка на алеята пред дома на банкера Уайт мокреят от росата и блещукат в зарите на утрото. Мислеше си за нощите в яхъра, когато навън се сипеше дъжд, а той лежеше буден, слушаше ромоленето на капките и вдъхваше топлата миризма на коне и сено. После си спомни за бурята, която преди няколко дни с грохот се стовари над Уайнсбърг, спомените му се плъзнаха още по-назад до нощта във влака, когато двамата с баба му пътуваха от Синсинати, оживя отново пред очите му. Ясно си припомни колко необикновено бе усещането да седи мирно в купето и да чувства мощта на машината, която теглеше влака цялата нощ.

Том бързо се напи. Все си смукваше по глътчица, заплеснат в мислите си, а когато главата му се замота, той се надигна и пое по шосето, надалеч от Уайнсбърг. На това шосе, което излизаше от градчето и водеше на север към езерото Ери, имаше мост и пийналото момче тръгна право към моста. Там приседна. Понечи отново да отпие, но щом извади тапата от шишето, му се повдигна и веднага го запуши. Главата му се люшкаше напред-назад, той седеше на каменния подстъп към моста и въздишаше. Главата му сякаш кръжеше като книжна въртележка, изведнъж се килна нанейде в пространството и разперил ръце и крака, той шльопна безпомощно на земята.

В единайсет часа Том се върна в града. Джордж Уилард го видя как плете крака из улиците и го отведе в печатницата на вестника. Ала тутакси се изплаши, че пияното момче може да омърси пода и му помогна да се облекчи навън, в тъмната пресечка.

Репортерът се притесни от Том Фостър. Пияното момче говореше за Хелън Уайт, казваше, че заедно ходили на морския бряг, че се любили. Джордж бе зърнал Хелън и баща й по улицата същата вечер и реши, че Том не е с всичкия си. Чувството към Хелън Уайт, което се таеше в сърцето му, лумна и той се разлюти:

— Стига с тия приказки! — рече той. — Няма да позволя да месиш името на Хелън Уайт в разни врели-некипели. Няма да допусна! — Разтърси раменете на Том, мъчейки се да го накара да проумее. — Млъкни, ти казвам! — повтори той.

Двамата младежи, събрани по такъв странен начин, останаха в печатницата три часа. Когато Том се пооправи, Джордж го изведе да се поразтъпчат. Излязоха извън града, седнаха на един дънер в края на гората. Нещо в смълчаната нощ ги сближаваше и когато главата на пияното момче се избистри, подхванаха разговор:

— Добре че се напих — рече Том Фостър. — Беше ми за урок. Повече няма да го правя. Ама след пиенето по-трезво ще мисля за някои неща. Разбираш каква е ползата.

Джордж Уилард не разбра, ала раздразнението от честото споменаване на Хелън Уайт отмина и той усети привързаност към това бледо, развълнувано момче, привързаност, каквато не бе изпитвал към друг. Настояваше с майчинска загриженост Том да не седи на едно място, да се раздвижат. Върнаха се отново в печатницата и умълчани постояха на тъмното.

Репортерът не можа да си изясни причината за постъпката на Том Фостър. Когато Том отново отвори дума за Хелън Уайт. Джордж кипна и почна да ругае:

— Стига е тия приказки! — скастри го той. — Не си бил с нея. Кое те кара да го казваш? Кое те кара да дрънкаш тия неща? Млъквай вече, чуваш ли?

Том се наскърби. Не можеше да се скара с Джордж Уилард, защото бе неспособен за караници, затова стана да си върви. Но понеже Джордж Уилард упорстваше, той протегна ръка, сложи я върху рамото на по-голямото момче и се опита да обясни:

— Е — смирено каза той, — не знам кое ме накара. Знам само, че бях щастлив. Сега ще разбереш. Хелън Уайт ме направи щастлив, нощта също. Исках да страдам, да ме боли. Мислех, че това ми е нужно. Исках да страдам, защото всеки страда и всеки греши. Много нещо мислех да направя, но нямаше смисъл. Само щях да нараня другиго.

Том Фостър повиши глас, за първи път в живота си се развълнува:

— Това бе все едно че се любих — обясни той. — Не ме ли разбираш? Това чувство ме нараняваше, караше всичко да ми изглежда чудато. Затова го направих. Доволен съм. Научи ме на нещо, а от това имах нужда. Не разбираш ли? Исках да проумея някои неща. Затова го направих.