Уайнсбърг, Охайо

Майка

Елизабет Уилард, майката на Джордж Уилард, бе висока и суха, с лице, осеяно от белезите на едра шарка. Макар само четиридесет и пет годишна, неведома болест бе изпила жарта от нейното тяло. Бяло и бездушно, тя сновеше из запуснатия стар хотел, гледаше избелелите тапети и оръфани килими, а когато имаше сили, вършеше работата на прислужница и подреждаше леглата, изцапани от преспалите в тях затлъстели пътуващи търговци. Мъжът й, Том Уилард, спретнат, строен, с изопнати рамене и енергична войнишка стъпка, с черни мустаци, приучени да се вият право нагоре, се мъчеше въобще да не мисли за нея. Високата й призрачна сянка, която бавно се плъзгаше из коридорите, той приемаше като укор срещу себе си. Спомнеше ли си за нея, кръвта нахлуваше в главата му и той почваше да ругае. Хотелът не носеше доходи, бе вечно на ръба на разорението и на Том Уилард му се щеше да се махне. Старата сграда и жената, която живееше там с него, той смяташе за нещо пропаднало и загубено. Хотелът, където бе започнал живота си с толкова надежди, сега бе призрачна сянка на онова, което един истински хотел трябва да бъде. И когато се движеше делово и напето из улиците на Уайнсбърг, често-често се извръщаше рязко назад от страх, че призракът на хотела и на жената вътре го преследват дори навън.

— Проклет да е тоя живот, проклет да е! — изломотваше безпомощно той.

Том Уилард имаше слабост към местната политика и от години бе лидер на демократите в това изцяло републиканско градче. Ще дойде ден, казваше си той, когато политиката ще се обърне в моя полза и тогава за всичките тия години на безкористна служба ще получа богата отплата. Мечтаеше да го изберат в Конгреса, дори да стане губернатор. Веднъж на събрание, когато един от по-новите членове на партията взе да се бие в гърдите за преданата си служба, Том Уилард кипна и побеля като платно:

— Я си затваряй устата! — ревна той и изгледа всички наоколо. — Какво разбираш ти от вярна служба? Кой си ти, сополанко такъв? Я се замисли за моето дело! Аз открай време съм демократ, тук, в Уайнсбърг, където това се смяташе за престъпление! В ония години нас с пушки ни гонеха!

Между Елизабет Уилард и единствения й син Джордж съществуваше дълбока и неизказана привързаност и тя почиваше на една моминска мечта, вече отдавна погребана. Пред сина си тя бе сдържана и плаха, ала нявга, додето той шареше из града, отдаден на своите репортерски задачи, тя влизаше в стаята му, затваряше вратата след себе си и се отпускаше на колене край прозореца пред писалището му, приспособено от кухненска маса. В стаята му тя се отдаваше на нещо като обред — полумолитва, полуповеля, — отправен към небесата. В момчешката фигура копнееше да съзре нещо почти забравено, някаква възродена частичка от нейната някогашна същност. И затова молеше бога:

— Даже да си отида от този свят, ще съумея да те предвардя от несполуки — простенваше тя тъй дълбоко убедена, че цялото й тяло се тресеше. Очите й горяха, ръцете се стягаха в юмруци. — Дори да съм покойница, но да видя, че той се превръща в същото жалко и непотребно същество, каквото съм аз, ще се върна — решително заявяваше тя. — Моля те, боже, дай ми това право. Искам го. Ще заплатя за него. Нека господ стовари юмруците си върху мен. Всеки негов удар ще понеса, стига само момчето ми да има възможност да се изяви и заради двама ни. — И като млъкваше в нерешителност, жената оглеждаше стаята. — И не му позволявай да стане преуспяващ и дързък! — добавяше тя боязливо.

Привързаността между Джордж Уилард и неговата майка външно не личеше, бе нещо обикновено, без значение. Ако бе болна и седеше край прозореца в стаята си, привечер той се отбиваше при нея. Седяха заедно до прозореца, който гледаше към покрива на малка дървена постройка по Мейн Стрийт. Като извърнеха глави, през другия прозорец виждаха тясната уличка, дето минаваше зад магазините по главната улица и стигаше задния вход на фурната на Абнър Гроф. Някой път, както си седяха, пред очите им изникваше картинка от живота на градчето. Абнър Гроф се появяваше на задния вход на фурната, с бастун в ръка или с празна бутилка от мляко. Години наред непримирима вражда съществуваше между пекаря и сивия котак на аптекаря Силвестър Уест. Момчето и майката виждаха как котаракът се вмъква крадешком през вратата на фурната и миг след това изскача, подгонен от пекаря, който ругае и широко размахва ръце. Фурнаджията имаше ситни зачервени очи, а брадата и тъмните му коси бяха вечно посипани с брашно. Понякога не смогваше да укроти яростта си и макар котаракът да бе отдавна избягал, той продължаваше да мята прътове, отломки стъкло и дори някои от инструментите, с които работеше във фурната. Един път взе, че строши задния прозорец на железарския магазин на Сининг. А сивият котак се спотулваше в тясната уличка зад варели, пълни с хартии и счупени шишета, над които кръжеше черен рояк мухи. Веднъж Елизабет Уилард бе сама и стана свидетел на лютото озлобление на пекаря — нескончаемо и безрезултатно, — след което склони глава връз дългите си бели ръце и заплака. Оттогава не поглеждаше към тясната уличка и се опита да забрави препирнята между котарака и брадатия фурнаджия. Тяхната битка със своята чудовищна живост й се струваше като повторение на собствения й живот.

Вечер, когато синът седеше в стаята с майка си, тишината караше и двамата да се чувстват неловко. Нощта се спускаше, на гарата пристигаше вечерният влак. Долу на улицата стъпките на минувачите кънтяха по дървения тротоар. Вечерният влак си заминаваше и над гарата падаше тягостна тишина. Понякога Скинър Лийсън, гаровият чиновник, тътрузеше багажна количка по целия перон. Откъм Мейн Стрийт долиташе говор и смях. Вратата на железопътната агенция се хлопваше. Джордж Уилард се надигаше, прекосяваше стаята и опипом намираше дръжката на вратата. Понякога се спъваше в някой стол и той се хързулваше по пода. Болната жена седеше до прозореца, неподвижна и безучастна. Дългите й ръце, бели и безкръвни, висяха отпуснато от облегалките на стола.

— Май е по-добре да излезеш навън, с момчетата. Прекалено много стоиш затворен — казваше тя, за да облекчи неудобството му, че я оставя сама.

— И аз мислех да се поразходя — отвръщаше Джордж Уилард някак гузно и неловко.

Една юлска вечер, когато бяха понамалели случайните гости, за които „Ню Уилард Хаус“ се превръщаше в мимолетен дом, и коридорите, осветявани само от снижения пламък на газовите лампи, тънеха в дрезгав мрак, на Елизабет Уилард й се случи нещо необичайно. От няколко дни бе прикована на легло, а синът й не бе идвал да я види. Това я обезпокои. Мъждукащата искрица живот, дето едва тлееше в тялото й, от тревогата лумна в огън и тя се измъкна от постелята, набързо се облече и разтресена от неимоверно раздути опасения, се понесе по коридора към стаята на сина си. Тътреше се край облепените с тапети стени, подпираше се с ръка и дишаше с мъчително усилие. Въздухът свистеше, през зъбите й. Бързаше напред и си мислеше колко е глупава.

„Та той си има своите момчешки занимания — казваше си тя. — Дори може вече да излиза привечер с момичета.“

Елизабет Уилард се ужасяваше да не я видят гостите на хотела, който нявга принадлежеше на баща й и все още се водеше на нейно име в регистрите на областната община. Хотелът бе запуснат и губеше все повече клиентите си, запуснат като самата нея, мислеше си тя. Стаята й бе свряна в едно мрачно ъгълче и когато чувстваше, че има сили, тя драговолно шеташе, оправяше леглата, ала предпочиташе това да става, когато гостите са навън и уреждат сделки с градските търговци.

Майката коленичи на пода пред вратата на своя син и се ослуша за някакъв звук. Щом чу, че момчето вътре пристъпва и тихо приказва, усмивка грейна на устните й. Джордж Уилард имаше навика да си говори на глас, от което майка му винаги изпитваше странно удоволствие. Имаше чувството, че този негов навик укрепва тайната връзка помежду им. Хиляди пъти разсъждаваше тихомълком за това:

— Той налучква пътя си, мъчи се да намери себе си — шепнеше си тя. — Не е някой тъпак, само да бръщолеви и да се гизди. Има някакво скрито зрънце в него и то се мъчи да покълне. Същото зрънце, което позволих да задушат у мене.

В тъмния коридор болната жена се надигна, откъсна се от вратата и се затътри обратно към своята стая. Опасяваше се, че ще се отвори вратата и синът й ще я свари там. Когато се отдалечи на безопасно разстояние — тъкмо преди да свърне в другия коридор, — тя спря, хвана се с ръце и зачака, мъчейки се да преодолее пристъпа на слабост, който я връхлетя и я накара цяла да потрепери. Момчето бе в стаята си и това я правеше щастлива. През дългите самотни часове в постелята малките опасения, които й минаваха през ума, нарастваха в гиганти. Сега до едно се разсеяха.

— Като се прибера в стаята си, ще поспя! — с признателност отрони тя.

Ала на Елизабет Уилард не й бе съдено да се върне в леглото и да поспи. Докато стоеше в мрака и трепереше, вратата на сина й се отвори и оттам излезе баща му, Том Уилард. Сложил ръка на дръжката, той стоеше на светлината, която се сипеше отвътре, и говореше. Думите му накараха жената да побеснее.

Том Уилард имаше големи амбиции за сина си. Себе си той смяташе за преуспял в живота, макар че каквото бе захванал, нищо не бе завършил с успех. Дори още нещо — беше ли по-далеч от „Ню Уилард Хаус“ и не се ли боеше, че жена му ще го свари, той започваше да се перчи и да фантазира, че е един от най-изтъкнатите люде на градчето. Искаше синът му да успее. Той осигури на момчето работа във вестник „Уайнсбърг Ийгъл“. В момента с нотка на загриженост в гласа си той напътстваше момчето как да се държи:

— Слушай, Джордж, трябва да се посъживиш! — остро заговори той. — Уил Хендерсън вече три пъти ми обърна внимание по този въпрос. Казва, че се шляеш с часове, че не чуваш, когато тя се говори, държиш се като непохватно момиче. Какво те мъчи? — И Том Уилард добродушно се разсмя: — Е, знам, че ще се оправиш! — добави той. — Така рекох и на Уил. Нито си глупак, нито си някоя баба. Ти си синът на Том Уилард и ще се оправиш. Не се страхувам. Това, което ми казваш, изяснява нещата. Ако от вестникарството ти е влязла муха в главата да ставаш писател, добре. Само че и за тая работа се иска да се посъживиш, нали?

Том Уилард енергично премина по коридора и се спусна по стъпалата към своята канцелария. Жената в мрака го чу как се смее и бъбри с един от гостите, който се мъчеше да убие скучната вечер, дремейки в креслото пред канцеларията. Тя се върна отново до вратата на сина си. Като по чудо слабостта я бе напуснала и тя стъпваше решително. Хиляди мисли препускаха бясно в главата й. Долови изскърцването на стол, скрибуцането на перодръжка върху хартия, отново се извърна и пое по коридора към своята стая.

Съпругата на уайнсбъргския хотелиер, чийто личен живот бе пълен провал, стигна до непоколебимо решение. То бе резултат от дългите години на смирени и безплодни размишления.

— Сега вече — шепнеше си тя — ще действам. Нещо застрашава моя син и аз трябва да го предвардя.

Разговорът между Том Уилард и сина му, който бе протекъл доста спокойно и естествено, сякаш помежду им съществуваше разбиране, направо я влуди от гняв. Макар от години да ненавиждаше мъжа си, ненавистта й досега бе доста безлична. Просто той бе част от нещо друго, което тя мразеше. Но сега, заради няколкото думи пред вратата на сина й, той събра всичката й омраза. Тя стисна юмруци в мрачината на стаята и се огледа яростно наоколо. Приближи се до платнената торба, която висеше на пирон на стената, измъкна отвътре големи шивашки ножици и ги хвана като кама:

— Ще го промуша! — високо рече тя. — Щом е решил да бъде гласът на злото, ще го убия. Убия ли го, нещо в мен ще се прекърши и аз ще умра. Това ще бъде избавление за всички.

В моминството си, преди да се омъжи за Том Уилард, в Уайнсбърг Елизабет се ползваше с доста незавидна слава. Години наред тя бе — както се казва — „лапнала по театъра“, обличаше се във фрапантни тоалети, разхождаше се предизвикателно из улиците с пътуващите търговци, отседнали в бащиния й хотел, и настояваше да й разказват за градовете, от които идеха. А веднъж накара градчето да ахне — обу панталони и премина на велосипед по цялата главна улица.

Тогава съзнанието на високото мургаво момиче бе доста объркано. Терзаеше я силен смут и той се проявяваше по два начина. Първо — отвътре й напираше тревожен копнеж за промяна, за някакъв дълбок, коренен прелом в живота й. Тъкмо този копнеж я тласна към театъра. Мечтаеше да влезе в театрална трупа, да обикаля света, да среща все нови лица, да раздава по нещичко от себе си на хората. Понякога нощем тая мисъл я докарваше до полуда, но опиташе ли да отвори дума за това пред пътуващите актьори, чиито трупи гостуваха в Уайнсбърг и отсядаха в хотела на баща й, нищо не излизаше. Те сякаш не разбираха какво им казва, а дори да успееше да им покаже пламенното си влечение към театъра, те просто се смееха.

— Не стават така тия работи — казваха те. — Безинтересно е и скучно като живота тук. Нищо няма да излезе.

А когато излизаше с пътуващите търговци, по-късно и с Том Уилард, нещата бяха съвсем различни. Сякаш те винаги я разбираха, съчувстваха й. В тъмното, под дърветата, из страничните градски улички, те я улавяха за ръка и Елизабет имаше чувството, че нещо неизразимо напира да излезе от нея и стане част от нещо неизразимо вътре в тях.

А ето и второто проявление на нейния душевен смут. Когато това настъпи, известно време тя се чувстваше свободна и щастлива. Не винеше мъжете, с които излизаше на разходка, не винеше и Том Уилард. Всеки път бе едно и също — започваше с целувки, след дивната, влудяваща възбуда настъпваше покой, а после — покаяние, задавено от сълзи. Хлипаше неистово, закрила с длан лицето на мъжа до себе си, винаги с една и съща мисъл. Дори да бе снажен и с брада, струваше й се, че мъжът се е смалил до мъничко момче. И недоумяваше защо и той не хлипа.

В своята стая, свряна чак в един далечен ъгъл на стария Уилардов хотел, Елизабет Уилард запали лампа и я постави на тоалетката до вратата. Беше й хрумнала някаква мисъл, пристъпи към шкафа, извади неголяма четвъртита кутия и я сложи на масата. В кутията имаше гримове и други дреболии — забравени от една актьорска трупа, дето навремето се бе задържала за кратко в Уайнсбърг. Елизабет Уилард реши да се разкраси. Косите й, все още черни и гъсти, бяха сплетени и вдигнати над главата. Въображението й вече рисуваше сцената, която щеше да се разиграе в канцеларията на долния етаж. Не призрачна, изнемощяла сянка ще се изправи пред Том Уилард, а нещо друго — неочаквано и поразяващо. Стройна жена с мургави страни и гъсти коси, буйно разпилени по раменете, ще полети към канцеларията на хотела пред удивените погледи на гостите. Ще бъде безмълвна — светкавична и смразяваща. Ще изникне ненадейно от дрезгавия мрак като тигрица, чието малко е в опасност, ще пропълзи безшумно, стиснала дългите, зловещи ножици в ръка.

С къс сподавен вопъл Елизабет Уилард духна лампата върху тоалетката и безсилна и трепереща, се притаи в тъмнината. Силата, която по чудо се бе вселила в нейното тяло, я напусна, Елизабет се олюля и се хвана за облегалката на стола, където бе прекарала дълги дни, вторачила взор над тенекиените покриви към главната улица на Уайнсбърг. Откъм коридора се чуха стъпки и Джордж Уилард застана на вратата. Седна на стола до майка си и заговори.

— Ще се махна оттук. Не знам къде ще отида, нито какво ще правя, но ще се махна оттук.

Жената в стола чакаше и трепереше. Изведнъж я облада някакъв импулс:

— Струва ми се, че е време да се посъживиш — рече тя. — Ти как мислиш? Ще отидеш в големия град и ще почнеш да трупаш пари, така ли? Смяташ, че е по-добре да си търговец, енергичен, делови и хитър, а? — Тя чакаше и трепереше.

Синът поклати глава.

— Аз май няма да те накарам да ме разбереш, но, о, боже, как бих искал! — разпалено рече той. — Дори на татко не мога да говоря за това. Не се и опитвам. Просто няма смисъл. Не ми е ясно какво ще правя. Просто искам да се махна, да гледам хората и да размишлявам.

Мълчание легна в стаята, където седяха жената и момчето. И сега, както толкова вечери преди, те бяха смутени. След малко момчето опита да продума отново.

— Май няма да стане до година или две, но вече го обмислям — добави той, надигна се от стола и се запъти към вратата. — Татко каза нещо, което решително говори, че трябва да се махна.

Взе да си играе с дръжката на вратата. Тишината в стаята стана непоносима, жената не издържаше. Искаше й се да се разкрещи от радост, така я трогнаха думите на сина й, но тя вече не умееше да се радва.

— Мисля, че е по-добре да излезеш навън, с момчетата. Прекалено много стоиш затворен — издума тя.

— Ще взема да се поразходя — отвърна момчето, изниза се неловко от стаята и затвори вратата след себе си.