Уайнсбърг, Охайо

„Чудак“

Седнал връз един кафез под грубоватия дървен навес, който стърчеше в задната част на магазина „Каули и син“ в Уайнсбърг, Елмър Каули, по-младият член на фирмата, гледаше през мръсния прозорец право в печатницата на вестник „Уайнсбърг Ийгъл“. Елмър нанизваше нови връзки на обувките си. Те не се надяваха лесно и той се принуди да свали обущата. Взе ги в ръце, седна и се опули срещу грамадната дупка около петата на единия си чорап. После бързо вдигна очи и зърна единствения вестникарски репортер на Уайнсбърг, Джордж Уилард, да стои на задния вход на печатницата и разсеяно да зяпа наоколо.

— Хайде сега, нови двайсет! — възкликна младият човек и без да пуска обувките, скокна и тихомълком се дръпна от прозореца.

Червенина заля лицето на Елмър Каули и ръцете му се разтрепераха. В дюкянчето на „Каули и син“ едни евреин, търговски пътник, стоеше до тезгяха и говореше с баща му. Младежът си въобрази, че репортерът дава ухо на разговора им и тая мисъл го извади от равновесие. С обувка в една ръка, той застана в ъгъла на бараката и както бе по чорапи, запристъпва от крак на крак по дъсчения под.

Магазинът на „Каули и син“ не излизаше на главната улица на Уайнсбърг. Предната му част се падаше на Моми Стрийт, по-нататък бяха работилницата за каруци на Войт и навесът, дето фермерите подслоняваха конете си. Досами магазина бе тясната пресечка, дето минаваше зад дюкяните от главната улица, и товарни каруци и фургони сновяха напред-назад по цял ден или да натоварят, или да стоварят нещо. Самият магазин не подлежеше на описание. Както рече веднъж Уил Хендерсън, в него се продаваше всичко и нищо. На витрината откъм Моми Стрийт се мъдреше буца кюмюр, грамадна колкото каче за ябълки, за да покаже, че тук се приемат поръчки за въглища, а до черната кюмюрена грамада бяха наредени три восъчни пити с мед, прашни и покафенели в дървените си каси.

Този мед стоеше на витрината от шест месеца. И той бе за продан, продаваха се също закачалки за дрехи, лачени копчета за тиранти, тенекиени кутии с боя за покриви, шишета с лек за ревматизъм и заместител на кафе — всичката тая стока правеше компания на медените пити в търпеливата им готовност да бъдат в услуга на обществеността.

Ебенизър Каули, мъжът, който стоеше в магазина и слушаше пламенното плещене от устата на търговския пътник, бе висок, кльощав и изглеждаше неумит. Голяма буца тумор, донякъде закрита от посивяла брада, изпъкваше на мършавия му врат. Носеше дълго палто, двуреден редингот от едно време. Палтото бе купено, за да послужи за венчална дреха. Ебенизър бе фермер, преди да стане търговец, и носеше това палто само в неделя сутрин или събота следобед на църква и когато идваше по работа в града. Щом продаде чифлика, за да стане търговец, палтото не слизаше от гърба му. От носене бе станало кафеникаво, цялото омърляно, с мазни петна, ала в него Ебенизър се чувстваше винаги прилично облечен и стегнат за деня из града.

На Ебенизър не му провървя като търговец, както не му вървеше и като фермер. Ала все някак креташе. Живееше със семейството си, което се състоеше от дъщерята Мейбъл и сина, в стаите над магазина и за всекидневието им не отиваха много пари. Грижите му не бяха финансови. Несретата му на търговец се състоеше в това, че когато някой търговски пътник пристъпеше в дюкянчето със стока за продан, Ебенизър загубваше ума и дума. Стоеше зад тезгяха и клатеше глава. Боеше се първо, че ще се заинати и ще откаже да купи стоката, а после няма да има какво да продава. И второ, боеше се, че в момент на слабост може да не се заинати достатъчно и да купи нещо, дето после не може да продаде.

Оная заран, когато Елмър Каули видя, че Джордж Уилард стои на задния вход на печатницата и очевидно надава ухо, в магазина се разиграваше сцена, която винаги караше сина да кипне от гняв. Пътуващият търговец говореше, Ебенизър слушаше, ала цялата му фигура изразяваше колебание и нерешителност.

— Ето на̀, вижте колко бърже става — говореше търговецът, който предлагаше за продан малки плоски метални заместители на копчета за яки. С една ръка пъргаво свали яката на ризата си, после отново я прикачи. Гласът му стана ласкаещ, прикоткващ. — Казвам ви, настъпва краят на тия залъгалки с копчетата и вие сте човекът, който ще натрупа пари от настъпващата промяна. Предлагам ви изключителните права на агент във вашия град. Вземете двайсет дузини и няма да вляза в друг магазин. Цялото поле оставям на вас.

Търговският пътник се надвеси над тезгяха и чукна с пръст Ебенизър по гърдите.

— Това е рядък шанс, не го изпускайте! — настояваше той. — Един приятел ми говори за вас. „Виж тоя човек, Каули — рече ми той. — Него го бива!“

Той млъкна и зачака. Извади от джоба си тефтер и взе да пише поръчката. Все още с обувката в ръка, Елмър Каули мина край двамата улисани мъже и спря до стъклената витрина, недалеч от входа. Измъкна от калъфа евтин револвер и го размаха във въздуха.

— Я се измитайте оттука! — кресна той. — Не ни трябват щипки за яки. — Тутакси нещо му хрумна. — И внимавайте, съвсем не заплашвам — добави той. — Не съм казал, че ще стрелям. Просто измъкнах револвера от витрината ей така, да го разгледам. Но вие най-добре се измитайте! Да, сър, казах вече! Грабвайте дрънкулките си и да ви няма!

Гласът на младежа се извиси до писък и като мина зад тезгяха, започна да настъпва към двамата мъже:

— Стига сме били глупаци! — крещеше той. — Няма да купуваме никаква стока, докато не почнем да продаваме. Повече няма да се държим като чудаци, хората да ни зяпат и подслушват. Махайте се оттук!

Търговският пътник излезе. Събра от тезгяха мострите на щипките за яки, наблъска ги в черна кожена чанта и побягна навън. Бе дребен човечец, доста кривокрак и тичаше тромаво. Черната чанта се закачи на вратата, той се препъна и падна.

— Шантав човек! Съвсем шантав! — изломоти той, като се надигна от тротоара и бързо се отдалечи.

В магазина Елмър Каули и баща му се загледаха вторачено. Когато непосредственият причинител на гнева му излезе, младият Каули се обърка.

— Ама точно така е! Стига вече сме били чудаци! — заяви той, пристъпи към стъклената витрина и върна револвера на място. Седна на едно буре, нахлузи и завърза обувката, която държеше в ръка. Чакаше от баща си поне една дума в знак на съгласие, ала когато Ебенизър заговори, приказките му отново разбудиха гнева у Елмър и той побягна навън, без да отговори. Като зачеса посивялата си брада с дълги мръсни пръсти, старият изгледа сина си със същия колеблив, несигурен поглед, с който бе посрещнал търговския пътник.

— Да ме колосат! — тихо рече той. — Да, да, да ме операт, изгладят, колосат!

Елмър Каули излезе от Уайнсбърг и пое по селския път, който вървеше успоредно на железопътната линия. Не знаеше къде отива, нито какво ще прави. Подслони се в дълбокия валог — там, където пътят рязко извиваше надясно и се гмурваше под самите релси — и гневът, който го бе накарал да избухне, отново потърси изблик:

— Няма повече да бъда чудак — да ме зяпат и сочат с пръст! — обяви той на глас. — Ще стана като другите хора. Ще му дам да разбере на Джордж Уилард! Ще види той! Ще му го докажа!

Обезумял, младият човек застана насред пътя и загледа кръвнишки към града. Не се познаваше с репортера Джордж Уилард и нямаше особено отношение към високото момче, дето търчеше из Уайнсбърг, събирайки новини за вестника. Репортерът само с присъствието си в канцеларията и печатницата на „Уайнсбърг Ийгъл“ бе почнал да значи нещо в съзнанието на младия търговец. Той реши, че момчето, което минава по няколко пъти на ден пред магазина на „Каули и син“ и се спира да разговаря с хора из улиците, сигурно мисли за него и му се надсмива. Той чувстваше, че Джордж Уилард е част от тоя град, представя града, олицетворява духа на града. Елмър Каули не можеше да си представи, че Джордж Уилард също има злочести дни, че смътни копнежи или потайни неназовими желания навестяват съзнанието му. Нима той не е представител на общественото мнение и нима общественото мнение в Уайнсбърг не е заклеймило фамилията Каули като чудаци? Нима Джордж не се разхожда засмян и не си свирка по Мейн Стрийт? И нима ако нанесе удар по неговата персона, няма да удари и по-големия враг — онова, дето ухилено си върви по пътя — мнението на Уайнсбърг?

Елмър Каули бе извънредно висок, ръцете му бяха дълги и силни. Косата, веждите и пухкавата брада, дето поникваше по страните му, бяха светли, почти бели. Зъбите му стърчаха напред, очите му бяха сини, ала с оная прозрачна, избеляла синева на стъклените топчета, наречени „гуди“, които уайнсбъргските хлапета носеха по джобовете си. Елмър живееше в Уайнсбърг едва от година и не бе се сприятелил с никого. Смяташе, че е обречен цял живот да живее без приятели и тази мисъл го угнетяваше.

Високият младеж закрачи навъсено по пътя, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Денят бе студен, духаше пронизващ вятър, ала скоро слънцето се показа и пътят се размекна и разкаля. Заледената коричка по браздите от кал, които правеха пътя, се стопи и калта полепна по обувките му. Краката му замръзнаха. Измина няколко мили, после кривна от пътя, прекоси едно поле и влезе в горичка. Събра съчки, стъкна огън и седна край него, за да се стопли, окаян и тялом, и духом.

Цели два часа остана на дънера край огъня, после се надигна, промуши се предпазливо през гъсталак от ниски храсти, стигна до някаква ограда и загледа към малка къщица насред чифлик отвъд полята, заобиколена от ниски бараки. Усмивка се плъзна по устните му и размаха дългите си ръце към един човек, който белеше царевица насред нивите.

В тоя час на зла участ младият търговец се бе върнал към фермата, дето бе минало детството му и дето имаше една близка душа, пред която да се изплаче. Човекът в чифлика бе малоумният ратай, наречен Мук. Някога работеше при Ебенизър Каули и остана във фермата, след като я продадоха. Старецът живееше в небоядисана барака зад къщата и по цял ден се мотаеше из нивите.

Мук, малоумният, си живееше честито. С детинска доверчивост той вярваше в разума у животните, които живееха в оборите с него, и когато бе самотен, водеше дълги разговори с кравите, прасетата и дори с пилците, които се щураха по двора. Тъкмо от него предишният му стопанин бе усвоил израза „изпран“. Когато бе развълнуван или удивен от нещо, Мук се хилеше неопределено и мотолевеше:

— Да ме операт и изгладят. Да, да, да ме операт, изгладят и колосат.

Смахнатият старец заряза беленето на царевиците и отиде в гората да се срещне с Елмър Каули, ала не бе нито изненадан, нито пък особено заинтригуван от внезапната поява на младежа. Неговите крака бяха също премръзнали и той приседна на дънера край огъня, признателен за топлинката и видимо безразличен към онова, което Елмър имаше да каже.

Елмър заговори разпалено, с голяма свобода, като крачеше наоколо и размахваше ръце.

— Ти не разбираш каква е грижата ми, затова естествено ти е все едно — заяви той. — Ама с мен не е така. Виж как винаги са стояли нещата при мен. Татко е чудак и майка бе такава. Та дори дрехите, дето майка носеше, не бяха като тия на другите хора. Погледни онова палто, с което татко върви из града, мисли си, че е добре облечен. Защо не си вземе ново? Няма да му струва кой знае колко. Ще ти кажа защо. Той сам не знае, и майка, докато бе жива — и тя не знаеше. Мейбъл е друга. Тя знае, по никога не продумва. Аз обаче не мога да мълча. Не мога да търпя повече да ме зяпат така. Виж, Мук, татко не знае, че дюкянът му в града е една смахната неразбория и че никога няма да продаде боклуците, които купува. Няма си и понятие. Понякога леко се загрижва, че търговията не върви и тогава отива и купува още някой боклук. Вечер седи горе край огнището и твърди, че след време търговийката му ще потръгне. Хич не се тревожи. Чудак е той. Малко знае, затова не се тревожи.

Възбуденият младеж още повече се възпламени.

— Може той да не знае, но аз знам — развика се той, спря и се втренчи в безстрастното, неоткликващо лице на тъпоумния. — Аз знам твърде добре. И не мога повече да издържам. Друго беше, като живеехме тук. Цял ден бъхтех, вечер лягах и заспивах. Рядко виждах хора, не размишлявах непрекъснато както сега. Там, в града, отивам вечер в пощата или на гарата да гледам как пристига влакът и никой не ми продумва. Хора стоят наоколо, смеят се, приказват, а на мен никой нищо не ми казва. Това ме кара да се чувствам такъв особняк, че не мога дума да изрека. И си тръгвам. Нищо не казвам. Не мога.

Неукротима стана яростта на младежа.

— Няма повече да търпя — ревеше той и се взираше в голите клони на дърветата. — Не съм така направен, та да търпя.

Безучастното лице на стареца край огъня го озвери до немай-къде, той се обърна и го загледа така свирепо, както бе гледал от пътя към градчето Уайнсбърг.

— Хайде, бягай да работиш — кресна му. — Каква полза да ти говоря? — После му хрумна нещо и снижи глас. — И съм страхливец, нали? — промълви той. — Знаеш ли защо дойдох чак дотука, и то пеша? Трябваше пред някого да излея всичко, а ти си едничкият, комуто мога да кажа. Търся друг особняк като мен, разбираш ли? Избягах, това направих. Не мога да се изтъпаня пред някой като Джордж Уилард например. Затова дойдох при тебе. Но на него трябва да му кажа и ще го направя.

Гласът му отново се извиси до крясък и ръцете му се разлетяха из въздуха.

— Ще му кажа, на всяка цена. Не ща да бъда чудак. Пет пари не давам какво мислят. Няма да търпя повече.

Елмър Каули побягна от гората и остави малоумния старец на пъна край огъня. След малко и старецът се надигна, прехвърли се през оградата и се върна сред царевицата.

— Да ме операт, изгладят и колосат! — обяви той. — Да, да, да ме операт и изгладят! — Интерес някакъв се събуди у Мук. Закрачи по тясна пътека и излезе на мерата, където две крави зобеха от копа слама.

— Елмър идва тука — рече той на кравите. — Елмър се е смахнал. По-добре се скрийте зад копата, та да не ви види. Ще си изпати някой, Елмър някого ще подреди!

Към осем часа същата вечер Елмър Каули подаде глава откъм главния вход на канцеларията на вестника, където Джордж Уилард седеше и пишеше. Каули бе нахлупил ниско шапката над очите си и лицето му имаше навъсен, решителен вид.

— Я излез малко навън — каза той, като пристъпи вътре и затвори вратата. Не пускаше дръжката на бравата, сякаш готов да се опълчи, ако друг някой опита да влезе. — Излез малко навън. Искам да те видя.

Джордж Уилард и Елмър Каули тръгнаха по главната улица на Уайнсбърг. Нощта бе студена и Джордж Уилард бе с ново връхно палто, в него изглеждаше гиздав и наконтен. Пъхна ръце в джобовете на палтото и погледна въпросително събеседника си. От дълго време му се искаше да се сприятели с младия търговец, да открие какви мисли се таят в главата му. Сега се откриваше такава възможност и бе доволен.

— Чудя се за какво съм му? Може би има да ми съобщи новина за вестника. Надали ще е за пожар, не съм чул камбаната да бие, нито виждам някой да бяга — мислеше си той. В мразовитата ноемврийска вечер по главната улица на Уайнсбърг се мяркаха само неколцина души, забързани да се доберат до печката в дъното на някой магазин. Витрините бяха покрити със скреж, а вятърът дрънчеше в тенекиената табела, окачена над входа за стълбището към кабинета на доктор Уелинг. На тротоара пред бакалницата на Хърн бяха зарязани кошница с ябълки и стойка, пълна с нови метли. Елмър Каули спря, обърна се с лице към Джордж Уилард. Опита да заговори и ръцете му заудряха по въздуха. Лицето му се разкриви от гърч. Всеки миг бе готов да се развика.

— Я се върни обратно — крясна той. — Не стой навън с мене. Нямам какво да ти кажа. Въобще не искам да те виждам.

Съкрушеният млад търговец броди цели три часа из улиците на Уайнсбърг, сляп от ярост, задето опитът да покаже решимостта си да не бъде повече чудак се провали напълно. В душата му се настани горчилката от поражението и му се прииска да заплаче. След безплодното бръщолевене на вятъра цял следобед и сега, след провала му пред младия репортер, бъдна надежда Елмър не виждаше за себе си.

Ала в тоя миг го озари нова идея. В обгърналата го тъма съзря светлинка. Запъти се към смълчания магазин, където година и отгоре „Каули и син“ напусто чакаха да завържат клиентела, промъкна се крадешком и зарови в бурето, което стоеше в дъното до печката. В бурето под купчина стърготини лежеше тенекиена кутия с наличните пари на „Каули и син“. Всяка вечер, след като затвореше магазина, Ебенизър Каули мушваше кутията в бъчвата и се качваше да спи.

— За такова нехайно скривалище никой не би се сетил — казваше си той, мислейки за крадци.

Елмър измъкна двайсет долара — две банкноти от по десет, — парите бяха навити на руло, трябва да имаше около четиристотин, всичкото останало от продажбата на фермата. После върна кутията под стърготините, излезе тихомълком от предната врата и отново пое по улиците.

Идеята, която според него можеше да сложи край на всичките му злочестини, бе доста проста.

— Ще се махна оттука, ще избягам от къщи — говореше си той. Знаеше, че един местен товарен влак минава през Уайнсбърг в полунощ на път за Клийвланд и стига там призори. Ще се промъкне незабелязано във влака, а добере ли се веднъж в Клийвланд, ще се изгуби сред тамошната навалица. Ще почне работа в някоя работилница, ще се сдружи с други работници и ще се промени до неузнаваемост. Тогава ще почне да говори и да се смее. Вече няма да е особняк, ще завърже приятелства. И в неговия живот ще има смисъл и топлинка, както в живота на другите.

Дългият непохватен младеж, който вървеше с широка крачка из уайнсбъргските улици, се изсмя на себе си, задето се бе ядосал, пък и малко се бе побоял от Джордж Уилард. Реши да проведе разговора си с младия репортер, преди да напусне града, да му каже някои неща, може би дори да го предизвика, а чрез него да предизвика целия град.

Пламнал от нова самонадеяност, Елмър се качи до канцеларията на хотел „Ню Уилард Хаус“ и почука на вратата. Момче със сънливи очи лежеше на походно легло. То не получаваше заплата, но се хранеше в хотелската столова и с гордост носеше званието „нощен служител“. Пред момчето Елмър бе смел, настъпателен.

— Върви го събуди! — изкомандва той. — Кажи му да дойде на гарата. Трябва да го видя, а заминавам с товарния. Кажи му да се облече и да дойде. Нямам много време.

Среднощният влак бе свършил работата си в Уайнсбърг и железничарите скачваха вагони, размахваха фенери, готвеха се за своя път на изток. Търкайки очи, Джордж Уилард, пак с новото си палто, дотича на перона, горящ от любопитство.

— Ей ме на̀! Какво искаш? Нещо да ми кажеш, така ли?

Елмър се помъчи да обясни. Облиза устни, погледна към влака, който почваше да пъшка и набира тяга.

— Ами… виждаш ли — поде той, после загуби контрол над езика си. — Да ме операт и изгладят. Да ме операт, изгладят и колосат! — изломоти той несвързано.

Побеснял от яд, Елмър Каули се развилня по перона край пухтящия влак. Светлини заиграха високо в тъмата, заподскачаха пред очите му. Той измъкна двете десетдоларови банкноти от джоба си и ги натика в ръката на Джордж Уилард.

— Вземи ги — изкрещя той. — Не ги искам. Дай ги на татко. Аз ги откраднах.

Извърна се, озъби се от гняв и дългите му ръце запориха въздуха. Като човек, който се бори да се отскубне от нечии лапи, той заудря, сипейки юмрук след юмрук по гърдите, по врата и лицето на Джордж Уилард. Почти в несвяст младият репортер се изтърколи на перона, зашеметен от чудовищната сила на ударите. Като се метна на потеглящия влак и затича отгоре по вагоните, Елмър скочи на една платформа, легна по очи и обърна глава, мъчейки се да зърне поваления в тъмното човек. Гордост се надигна в гърдите му.

— Дадох му да разбере — викна той. — Май наистина му дадох да разбере. Не съм особняк. Струва ми се, най-накрая му дадох да види, че не съм такъв чудак.