Уайнсбърг, Охайо

Ръце

По полусрутения чардак на паянтова дървена къщица, кацнала на ръба на клисурата недалеч от градчето Уайнсбърг, щата Охайо, припряно крачеше напред-назад възпълен дребничък човек. Отвъд ширналото се поле, засято уж с детелина, а родило жълти гъсталаци от синапени бурени, той виждаше шосето, по което се търкаляше фургон, натоварен с берачите, дето се завръщаха от нивите. Берачите, все млади мъже и девойки, се кикотеха и шумно крещяха. Момче със синя риза скокна от фургона и се опита да повлече след себе си една от девойките, която писна и кресливо се възпротиви. Нозете на момчето вдигнаха от пътя облак прахоляк, който се понесе нагоре и затули лика на залязващото слънце. Откъм ширното поле долетя остър момински глас.

— Ех и ти, Уинг Бидълбаум, вземи, че се среши, косите ти влизат в очите! — Тия повелителни слова се отнасяха за плешивия човечец, чиито неспокойни малки ръце пъплеха към бялата лисина над челото, сякаш трескаво оправяха кичури от гъсто заплетени къдрици.

Уинг Бидълбаум, вечно наплашен и преследван от призрачните сенки на недоверието, по никой начин не се смяташе за част от живота на градчето, което обитаваше вече цели двайсет години. От всички жители на Уайнсбърг се бе сближил само с един. С Джордж Уилард, сина на Том Уилард, собственик на хотела „Ню Уилард Хаус“, бяха завързали нещо като приятелство. Джордж Уилард бе репортер в „Уайнсбърг Ийгъл“ и някога привечер хващаше шосето и стигаше до къщицата на Уинг Бидълбаум. И сега, докато старият човек крачеше напред-назад по чардака и ръцете му припряно се мятаха из въздуха, той се надяваше Джордж Уилард да намине и постои вечерта при него. Щом се скри фургонът с берачите, той прекоси полето сред избуялите синапени бурени и като се покачи по дъсчената ограда, жадно загледа пътя към града. Постоя малко така, като потъркваше длани и шареше с очи ту нагоре, ту надолу по пътя, но после го налегна някакъв страх, хукна обратно към къщи и пак закрачи по чардака.

Уинг Бидълбаум, който от двайсет години бе загадката на града, в присъствието на Джордж Уилард сякаш се отърсваше от своята боязливост, мъглявата му особа изплуваше над морето от съмнения и поглеждаше на света с нормални очи. Когато младият репортер бе до него, той дори се осмеляваше да мине посред бял ден по Мейн Стрийт, а друг път, крачейки неспирно по разнебитения чардак, възбудено разказваше нещо. Гласът му, иначе плах и треперящ, тогава ставаше остър и звучен. Приведената му фигура се изопваше. Както рибата се изплъзва от ръцете на рибаря и с гъвкава извивка скача обратно в потока, така и Бидълбаум, безмълвният, ставаше разговорлив, мъчейки се да облече в слова всички мисли, трупали се в главата му през дългите години на мълчание.

Уинг Бидълбаум говореше много с ръце. Изразителните, източени пръсти, вечно неспокойни, вечно търсещи убежище в джобовете или зад гърба му, в такива моменти се овладяваха и ставаха лостове на неговия разговорен механизъм.

Историята за Уинг Бидълбаум е история за ръцете му. Техните неуморни движения — като плясък на крилете на затворена в кафез птица — му донесоха това прозвище1. Приумица на някой неразкрит поет от градчето. Тия ръце будеха страх у притежателя им. Все му се щеше да ги скрие и се взираше с почуда в спокойните, неизразителни ръце на другите, които работеха редом с него из полето или караха сънлив впряг из междуселските пътища.

Когато говореше на Джордж Уилард, Уинг Бидълбаум стискаше ръце в пестници и думкаше с тях по масата или по стените на къщичката си. Това действие го караше да се чувства по-освободен. Ако го обземеше желанието да разказва, когато двамата се разхождаха из полето, Уинг изнамираше я някой дънер, я връхната греда на ограда и като блъскаше по тях с юмруци, заговаряше с подновена непринуденост.

Историята на ръцете на Уинг Бидълбаум сама по себе си заслужава цяла книга. Поднесена със съчувствие, тя би отприщила много необичайни и красиви черти у свитите и сковани хора. Ала това е тема за поет. В Уайнсбърг тези ръце правеха впечатление само с неспирната си пъргавост. Уинг понякога набираше с тези ръце повече от сто и четиридесет кварти2 ягоди на ден. Тези ръце го отличаваха от другите, те станаха неговата гордост и слава. Ала същевременно те правеха още по-гротескна и без това гротескната му и неуловима същност. Градчето Уайнсбърг се гордееше с ръцете на Уинг Бидълбаум по същия начин, по който се гордееше с новата къща на банкера Уайт, изградена от масивен камък, и с дорестия жребец на Уесли Мойър — Тони Тип, победител на две мили тръс в есенните надбягвания в Клийвланд.

На Джордж Уилард неведнъж му се искаше да го разпита за тия ръце. Понякога го завладяваше непреодолимо любопитство. Усещаше, че трябва да има причина за неестествената им подвижност, както и за непонятната склонност на притежателя им да ги крие, но само растящото уважение към Уинг Бидълбаум го възпираше да не изтърси някой от въпросите, които напираха в съзнанието му.

Веднъж дори едва не го запита. Бе летен следобед, двамата се разхождаха из полето и спряха да поседнат на затревената рътлина. През целия следобед Уинг Бидълбаум бе говорил с необичайно въодушевление. По едно време бе спрял край една ограда и удряйки по нея като огромен кълвач, разпалено взе да упреква Джордж Уилард, задето твърде много се влияе от хората наоколо.

— Ти се съсипваш така — викаше той. — По̀ ти приляга да си сам и да мечтаеш, а се боиш от мечтите. Искаш да си досущ като останалите в градчето. Слушаш ги, че дърдорят, и ти по техния акъл.

На затревената рътлина Уинг Бидълбаум отново се опита да му втълпи идеята си. Гласът му стана мек, отдаден на спомени, и като отрони доволна въздишка, Уинг се впусна в безконечен, несвързан монолог, сякаш бе потънал в дълбок сън.

От тоя сън Уинг Бидълбаум нарисува пред Джордж Уилард картина. В нея хората живееха в някакъв пасторален златен век. Откъм безбрежните зелени нивя идеха стройни млади мъже, някои пешком, други — яхнали коне. Прииждаха на тълпи тия млади мъже и се сбираха в нозете на стареца, който седеше под едно дърво в малка градина, и слушаха приказките му.

Уинг Бидълбаум съвсем се прехласна в разказа. По едно време дори забрави ръцете си. Бавно те се прокраднаха напред и легнаха кротко връз раменете на Джордж Уилард. Някаква нова и дръзка нотка зазвуча в гласа му.

— Помъчи се да забравиш всичко, което знаеш — говореше старият човек. — Научи се да мечтаеш. И от този момент нататък ще затвориш уши за хорските врясъци наоколо.

Уинг Бидълбаум замлъкна и се вгледа продължително и настойчиво в Джордж Уилард. Очите му горяха. Повдигна отново ръце да погали момчето и мигом сянка на ужас пробяга по лицето му.

Тялото му конвулсивно се сгърчи, Уинг Бидълбаум скокна на крака и напъха ръце дълбоко в джобовете. Сълзи овлажниха очите му.

— Трябва да се прибирам. Не мога повече да си приказвам с тебе — разстроено рече той.

Без да извърне назад глава, старецът заслиза бързешком по склона и прекоси ливадата, оставяйки на зеления рид Джордж Уилард в недоумение и уплаха. Тръпки полазиха по тялото му, после се надигна и пое сам пътя към града.

— Няма да го питам за ръцете му — мислеше си той, потресен от спомена за ужаса в очите на стария човечец. — Нещо не е в ред, но не ми трябва да знам какво е. Все пак има някаква връзка между ръцете му и тоя страх от мен и от другите.

И Джордж Уилард беше прав. Нека хвърлим бегъл поглед към историята на тия ръце. Ще ми се да вярвам, че разказът за тях ще събуди у някого поета и ще го накара да възпее неведомото чудо на въздействието им, защото тия ръце бяха не друго, а развени знамена на надеждата.

На младини Уинг Бидълбаум бил учител в някакъв град из Пенсилвания. Тогава го познавали не като Уинг Бидълбаум, а с по-малко звучното име Адолф Майърс. Всички момчета в училището обичали Адолф Майърс.

Адолф Майърс бил предопределен от природата за учител на младите. Бил от ония толкова рядко срещани, недоразбрани люде, дето умеят да владеят с кротка властност, която в очите на другите минава за симпатична слабост. Отношението на тия хора към поверените им ученици не се отличава от любовта, на която са способни най-изтънчените жени.

Ала това е грубо казано. Поетическа дарба е нужна тук. Адолф Майърс се разхождал със своите ученици или пък седели на училищните стъпала и разговаряли до здрач, потънали в някакъв сън. От време на време ръцете му се протягали, докосвали ласкаво раменете на момчетата или прокарвали пръсти през разрешените им коси. Когато говорел, гласът му ставал мелодичен и мек. И в него се долавяла ласка. С глас и с ръце, с потупване по рамото или погалване на нечия коса учителят се мъчел да вдъхне в младите души на своите ученици любовта към мечтанието. А чрез гальовността на своите пръсти той давал израз на своята душа. Бил от хората, чиято съзидателна сила е някак разлята, несъсредоточена. А при нежния допир на ръцете му несигурността и недоверието се изпарявали от главите на момчетата и те също се отдавали на приказно мечтание.

Ала дошла и трагедията. Едно малоумно момче от училището се увлякло по младия учител. Нощем в леглото му се привиждали невъобразими неща, а на заранта то предавало съновиденията си за истина. Грозни, злонамерени хули се сипели от хлевоустия хлапак. Пенсилванското градче потръпнало в погнуса. Сега мъглявите, скрити опасения относно личността на учителя Адолф Майърс в съзнанието на гражданите прераснали в убеденост.

Трагичната развръзка не закъсняла. Измъквали треперящите хлапаци от леглото и ги подлагали на разпит. „Той слагаше ръка на рамото ми“ — казвал един. „Той често си играеше с косите ми“ — прибавял друг. Един следобед Хенри Брадфорд, съдържателят на градската пивница, се изправил пред вратата на училището. Повикал учителя на двора и взел да го налага с юмруци. Колкото по-необуздано грубите му ръце се стоварвали върху недоумяващото лице на изплашения учител, толкова по-невъздържана ставала яростта му. Ужасени и стъписани, децата се разпищели и разбягали като подплашени буболечки.

— Ще те науча аз тебе, да пускаш ръце на сина ми, звяр мръсен! — боботел кръчмарят и уморен да удря, взел да рита учителя по двора.

Същата нощ Адолф Майърс бил прогонен от пенсилванското градче. Десетина души с фенери в ръка застанали пред вратата на къщата, дето живеел самотният учител, и му наредили да се облече и излезе навън. Валяло дъжд, един от мъжете държал въже. Били тръгнали да го бесят, ала нещо във фигурата му, толкова дребна, крехка и жалостива, трогнало сърцата им и го пуснали да избяга. Когато се втурнал напред в мрака, те съжалили за проявената слабост и хукнали да го догонят, като ругаели и запращали тояги и буци хал по дребния човечец, който виел и бягал все по-бързо в нощта.

Двадесет години вече Адолф Майърс живееше самотно в Уайнсбърг. Бе едва на четиридесет, а имаше вид на шестдесет и пет годишен старец. Името Бидълбаум си присвоил — прочел го върху някакви сандъци на товарна гара, когато прекосявал бързешком едно охайско градче. Имаше леля в Уайнсбърг, старица с почернели зъби, която отглеждаше пилци, и живя с нея, додето тя се помина. Боледува цяла година след случката в Пенсилвания и когато се възстанови, стана надничар по нивите, вървеше плахо и все се мъчеше да скрие някъде ръцете си. И макар да не съзнаваше точно какво се бе случило, някакво чувство му подсказваше, че причината за всичко е в ръцете. Бащите на учениците му все ръцете му споменаваха.

— С тия ръце пипай себе си! — бе изревал кръчмарят, побеснял от гняв из училищния двор.

Уинг Бидълбаум продължаваше да крачи по чардака на къщичката край клисурата, докато слънцето се скри и пътят отвъд полето се изгуби в сивкавия сумрак на сенките. После влезе вътре, отряза си филийки хляб и ги намаза с мед. А когато заглъхна грохотът на вечерния влак, който откарваше вагоните с набраните през деня ягоди, и отново над лятната нощ се възцари тишина, той излезе и пак закрачи по чардака. Не виждаше в тъмното ръцете си и постепенно те се успокоиха. И макар още да му бе мъчно за изчезналата близост с младежа, посредника, чрез когото той даваше израз на своята любов към хората, тази мъка стана част от неговата самота и вечно очакване. Запали лампата, изми няколкото чинии, останали след оскъдната вечеря, и като разпъна походното легло пред стъклената врата, която водеше към чардака, взе да се съблича за сън. Две-три трохички хляб бяха попадали по чисто измития под около масата. Уинг Бидълбаум сложи лампата върху ниско столче, наведе се да събере трохичките и ги пъхна в устата си с невероятна пъргавина. В яркото светлинно петно под масата коленичилата фигура приличаше на духовник, сведен в молитва. Нервно потръпващите изразителни пръсти, които ту се мярваха, ту се скриваха от примигващия пламък, можеха лесно да се сбъркат с пръстите на фанатичен набожник, който десетилетия наред прехвърля сръчно своята броеница.