Уайнсбърг, Охайо

Част първа

По всяко време из фермата на Бентли можеха да се видят трима-четирима стари хора — те или седяха на чардака пред къщата, или чоплеха нещо лениво из градината. Трите възрастни жени бяха сестрите на Джеси — безцветни същества с глухи гласове. А мълчаливият старец с оредели бели коси бе чичото на Джеси.

Къщата във фермата бе от дърво, с дъсчена обшивка върху скелет от греди. В интерес на истината къщата не бе една, а купчина от постройки, свързани помежду си по доста чудноват начин. Вътрешността криеше ред изненади. Стълбички водеха от дневната в трапезарията, стълбички имаше навсякъде — едни нагоре, други надолу — и по тях се минаваше от една стая в друга. Дойдеше ли време за храна, къщата се оживяваше като кошер. Всичко тънеше в покой до един момент, после изведнъж се разхлопваха врати, нозе затрополваха по стъпалата, долиташе шепот на глухи гласове и от десетки потулени кътчета изникваха хора.

Освен старците, за които вече споменахме, още много народ живееше в дома на Бентли. Четиримата ратаи, прислужницата, наречена леля Кали Бийб, която се занимаваше с домакинството, тъпоумното девойче Илайза Стаутън, което оправяше леглата и помагаше в доенето на кравите, момчето, което работеше в конюшнята, и самият Джеси Бентли, собственик и повелител на всичко.

Около двайсетина години след Американската гражданска война северните области на Охайо, където се намираха фермите на фамилията Бентли, почнаха да изоставят пионерския начин на живот. Джеси вече притежаваше машини за вършеене на зърното. Бе издигнал модерни хамбари, земите му се отводняваха чрез грижливо изграден кирпичен канал, ала за да вникнем в душата на човека, трябва да се върнем назад, в по-ранни времена.

Няколко поколения от рода Бентли живеели преди Джеси в Северно Охайо. Дошли като преселници от щата Ню Йорк, закупили земи, когато тия земи били все още неусвоени и земята струвала евтино. Дълги години, както всички заселници по Средния Запад, живеели страшно бедно. Гъсти гори, непроходими от нападали трупи и шубраци, покривали земите, по които се настанили. Изсичането на горите и нарязването на оголените трупи изисквало тежък, продължителен труд и все още оставали дънери, които да им бъркат сметките. Плуговете порели почвата и удряли на скрити коренища, навсякъде имало камънаци, по ниските места се събирала вода, младата царевица пожълтявала, побелявала се и загивала.

Когато бащата и братята на Джеси Бентли станали собственици на тия земи, част от непосилната работа по изсичането на горите била свършена, ала верни на отколешната традиция, те работели като впрегатен добитък. Живеели досущ като всички фермери от онова време. Напролет и почти през цялата зима пътищата за градчето Уайнсбърг представлявали море от кал. Четиримата млади мъже в семейството по цял ден се бъхтели на полето, хранели се здравата, все с проста и мазна храна, а вечер, претрепани от умора, се тръшвали върху сламениците и заспивали. В живота им малко неща не били груби и сурови и външният им вид бил груб и суров. Събота подиробед впрягали конете в триместните каруци и потегляли за града. Там се скупчвали около печките в дюкяните и разменяли по някоя дума с други фермери или е дюкянджията. Носели работни комбинезони, а зиме надявали тежки палта, целите опръскани в кал. Ръцете, които протягали да посгреят над печката, били напукани и зачервени. Трудно им било да водят разговор и повечето време мълчали. След като накупели месо, брашно, захар и сол, отбивали се в някоя от уайнсбъргските кръчми и се наливали с бира. Под въздействието на алкохола се отприщвали вродените им буйни страсти, дълго смазвани от героичните им усилия да покорят новите земи. Обладавал ги някакъв суров, почти неистов поетичен жар. На път за вкъщи се изправяли върху седалките на каруцата и крещели към звездите. Понякога се сбивали — люто и упорито, а друг път се отваряли на песни. Веднъж Инок Бентли, най-големият син, ударил баща си, Том Бентли, с дръжката на камшика и старецът май взел да бере душа. Дни наред Инок се криел в сламата над конюшнята, готов завинаги да забегне от тия места, ако се окаже, че избликът на мимолетната му страст го е довел до убийство. Майка му тайно го навестявала, носела му храна, осведомявала го за състоянието на болника. Щом най-лошото се разминало, той се измъкнал от скривалището, върнал се на работа и продължил да изсича горите, все едно нищо не било се случило.

Гражданската война внесе дълбок прелом в съдбата на семейството и спомогна за издигането на най-малкия син, Джеси. Инок, Едуард, Хари и Уил Бентли ги взеха във войската и всички загинаха далеч преди края на дългата бран. Те заминаха към Юг, старият Том се помъчи сам да движи работата във фермата, но не успя. Когато узна, че и четвъртият му син е убит, той прати на Джеси вест, че трябва да се върне вкъщи.

После майката, болнава вече от година, изведнъж се помина и старият съвсем се отчая. Отвори дума, че ще продаде фермата и ще се пресели в града. По цял ден ходеше напред-назад, клатеше глава и мърмореше. Запусна кърската работа. Сред царевицата избуяха плевели. Старият Том наемаше ратаи, ала не ги използваше разумно. Изпращаше ги заран в полето, а той се запиляваше из гората и присядаше на някой пън. Понякога забравяше да се върне вечер и някоя от дъщерите тръгваше да го дири.

Когато Джеси Бентли се върна у дома и пое грижата за фермата в свои ръце, той бе слабичък и чувствителен на вид момък на двайсет и две години. На осемнайсет бе заминал от къщи да се изучи — ако го бива — за презвитериански свещеник. Като момче беше особен, на такива по нашия край им викат „шута коза“, и не се погаждаше с братята си. Единствена майката го разбираше, а сега тя си бе отишла. Когато се върна да поеме фермата — а тя вече бе стигнала до шестстотин акра, че и повече, — хората от околните ферми и от близкото градче Уайнсбърг погледнаха с насмешка на намерението му да се справи с работа, която преди се вършеше от четиримата му яки братя.

Пък имаше и за какво да се подсмихват. Според едновремешните разбирания Джеси въобще не приличаше на мъж. Дребничък, крехък и малко женствен във фигурата, той носеше — както подобава за млади свещеници — дълго черно палто и тясно черно ширитче за връзка. Съседите се разсмиваха, като го виждаха след толкова години, но ги досмешаваше дваж повече, като видеха жената, за която се бе венчал в града.

Всъщност жената на Джеси скоро се помина. Може би Джеси имаше за това вина. Една ферма в северните провинции на Охайо, и то в трудните години след Гражданската война, не бе място за такава нежна жена. А Катрин Бентли бе наистина нежна. Джеси се държеше с нея грубо, както с всички наоколо. Тя се трепеше да върши всичката работа, която вършеха съседските жени, и той ни веднъж не я възпря. Помагаше в доенето на кравите, поемаше част от домакинството — оправяше леглата за ратаите, приготвяше храната им. Цяла година упорито работи от изгрев-слънце до късна нощ и след като даде живот на детенцето им, се помина.

А що се отнася до Джеси Бентли — макар и крехко сложен, у него имаше нещо, дето не можеше лесно да се смаже. Имаше кестенява къдрава коса и сиви очи, които понякога бяха сурови и прями, друг път — колебливи и несигурни. Не само бе слабичък, но и дребен на ръст. Устата му бе като устата на чувствително и страшно упорито дете. Джеси Бентли бе фанатик. Човек, роден не за това време и това място, затова страдаше, но караше и другите да страдат. Така и не успя да получи от живота това, което искаше, пък и не знаеше какво иска. Твърде скоро след завръщането му във фермата всички взеха да се плашат от него, а жена му, дето трябваше да му е най-близка, както бе майка му, също се боеше от него. За две седмици старият Том Бентли му прехвърли цялата собственост и се оттегли на заден план. Всички се оттеглиха на заден план. Въпреки своята младост и неопитност, Джеси познаваше изкуството да владее душите на хората. Задълбаваше се така всеотдайно във всичко, което казваше или правеше, че никой не го разбираше. Накара всички във фермата да работят, както никога преди, и все пак нямаше радост в труда им. Нещата потръгнаха, но те потръгнаха за Джеси, а не за хората, които зависеха от него. Ала и Джеси, като хилядите юначни мъже, дошли на тоя свят тука, в Америка, в тези по-късни времена, и той не бе изцяло силен. Можеше да владее другите, но не можеше да владее себе си. За него ръководенето на фермата бе лесна работа, хем я ръководеше така, както никой преди. Щом се завърна от Клийвланд, където бе отишъл да се учи, той се затвори, изолира се от хората и взе да крои планове. Ден и нощ мислеше за фермата и затова преуспя. Мъжете от околните ферми се бъхтеха жестоко и се преуморяваха жестоко, та не можеха да мислят, докато мисълта за фермата и непрестанните кроежи за нейното бъдеще бяха за Джеси утеха. Това сякаш донякъде засищаше неговата страстна натура. Веднага пристрои едно крило към старата къща и просторната стая, обърната на запад, имаше едни прозорци с лице към оборите и други — с изглед към нивите. Джеси сядаше до прозорците и потъваше в размисъл. Седеше така — час след час, ден след ден, гледаше земята и мислеше за новото си място в живота. Страстното пламъче, което носеше в гърдите си, лумна, а очите му станаха непроницаеми. Искаше добивите от неговата ферма да нямат равни в целия щат, а после се появи друго желание. Оня ненаситен глад отвътре караше очите му да трепкат колебливо и го правеше все по-мълчалив и затворен пред другите. Би дал всичко, за да постигне мир, ала скрит страх му казваше, че за него мир никога няма да има.

Физически Джеси Бентли бе страшно жизнен. Дребната му фигура бе събрала силата на поколения от юначни мъже. Още като момче, когато живееше във фермата, бе извънмерно пъргав и жив, такъв бе по-късно в училище. Там учеше и размишляваше върху бога и Библията и им се посвети с цялата си душа и сърце. Времето минаваше, почна по-пълно да опознава хората и тогава взе да си мисли, че е изключително същество, че се отличава от ближните си. Копнееше жарко да направи от своя живот нещо велико, заглеждаше се в съселяните си, виждаше ги как скотски живеят и му се струваше, че не би понесъл да се превърне в такъв скот. Погълнат изцяло в размишления за себе си и собствената си съдба, той бе сляп да проумее, че младата му жена се пресилва с тежката работа — още повече сега, наедряла от майчинството и затрива себе си, за да му служи, макар че всъщност, той не искаше нарочно да бъде лош с нея. Когато баща му — престарял и прегърбен доземи от труд и мъка — му прехвърли имота и се свря в едно кътче да чака смъртта, Джеси сви рамене и прогони завинаги стареца от мислите си.

В стаята край прозореца, който гледаше към просторните земи, сега негова собственост, Джеси седеше и размишляваше за собствените си дела. Откъм оборите долавяше трополенето на конски копита и неспокойното шаване на добитъка. Далеч, отвъд нивите, виждаше още стада, разпилени по тучните склонове. Гласовете на ратаите — на неговите ратаи, които се трудеха за него — долитаха през прозореца. Откъм мандрата се носеше равномерното и глухо думкане на буталото, с което тъпоумната Илайза Стаутън биеше маслото. И мисълта на Джеси се зарея още по-назад, към хората от времето на Стария завет, които също притежавали земи и стада. Спомни си как господ слязъл от небесата и разговарял с тях, прииска му се господ и него да забележи, и с него да поговори. Обзе го трескав момчешки копнеж да постигне в своя земен живот сладостната тръпка на величието, позната на хората от Стария завет. Бе човек набожен, на глас отправи молитва към бога и звучността на собствените му слова разпали и подхрани копнежа му.

— Аз съм нов вид човек, владетел на тия земи — заговори той. — Погледни към мене, господи, погледни към моите съседи и към всички, работили тук преди мен! О, господи, сътвори от мен нов един Джеси, като онзи от древността, за да водя хората и да стана баща на синове, които ще бъдат водачи!

Въодушевен от думите си, Джеси скочи и възбудено закрачи из стаята. Въображението му го рисуваше като човек от древни времена сред древни народи. Нивите, които се ширеха пред погледа му, се превърнаха в значими земни предели и фантазията му ги насели с нови племена, все негови издънки и потомци. Представи си, че както в ония древни и различни времена, и днес могат да се създават царства и животът на хората да получава нов подтик от силата на бога, който говори чрез своя избран служител. Мечтата на Джеси бе чрез него да се осъществява божественото провидение.

— По божия воля дойдох по тия земи — заяви Джеси на висок глас, дребничката му фигура се изопна и му се стори, че ореолът на божието признание обрамчва главата му.

Май трудничко ще бъде днешните люде да разберат Джеси Бентли. В последните петдесет години настъпиха грамадни промени в живота на нашите хора. Всъщност извърши се революция. С гръм и трясък започна настъплението на индустриализма, крясъкът на милиони нови гласове от отвъд океана се вля в нас, влакове почнаха да щъкат напред-назад, градовете се разраснаха, изградиха се междуселищни железопътни мрежи, влакове влизат и излизат от градовете и минават покрай фермите, а в още по-нови времена нахлуването на автомобила извърши чудовищен прелом в живота и в мисловните навици на нашите хора от Средна Америка. Във всеки дом днес има книги с жалко въображение и набързо написани, сякаш в крак с надпреварата във времето, списания се разпространяват в милиони тиражи, вестниците са навсякъде. Днес съзнанието на фермера, застанал край печката в селския магазин, прелива от слова, както на градския човек. Вестници и списания са го напомпали с информация до краен предел. Ала част от едновремешното тъпо невежество, което обаче носеше и прелестна детинска невинност, изчезна завинаги. Фермерът край печката се родее с хората от града и заслушаш ли се в речта му, ще видиш, че тя е така гладка и така безсмислена като приказката на всеки от нас, който се пише потомствен гражданин.

Ала по времето на Джеси Бентли — времето след Гражданската война — в провинциите на целия Среден Запад не било така. Хората се пребивали от работа, от съсипия не им било до четене. Нямали желание за думи, напечатани връз хартия. Докато се трепели по нивите, обземали ги смътни, неоформени мисли. Те вярвали в бога и в божията власт над техния живот. Неделен ден се сбирали в малките протестантски църквици да послушат за бога и неговите дела. Тия църкви били център на обществения и духовен живот на времето. Образът на бога властвал в сърцата на хората.

И така, роден с въображение и натрупал огромна интелектуална енергия, Джеси Бентли с цялото си сърце се обърна към бога. Когато войната отне живота на братята му, в това той съзря божия пръст. Когато баща му се поболя и нямаше сили да управлява фермата — и това прие за знамение от бога. В големия град, когато му пратиха вест, цяла нощ той се скита из улиците, потънал в размисли, а когато се прибра у дома, пое фермата и работата потръгна, пак бродеше по цели нощи по горите и заоблените бърда и мислеше за бога.

По време на тия нощни скиталчества взе да вярва, че според божията промисъл му е отредено да стане велик. Почна да става ненаситен и нетърпелив, измъчваше се, че имотът му стига само шестстотин акра. Коленичил в ъгълчето до оградата на някоя ливада, той издигаше глас към смълчаните небеса и като вдигнеше взор, виждаше как звездите му отвръщат със своето сияние.

Една вечер, няколко месеца след бащината му смърт, когато всеки миг жена му Катрин очакваше дете, Джеси излезе от къщи и пое надалеч в мрака. Фермата на Бентли се гушеше в неголяма долинка, напоявана от водите на Уайн Крийк. Джеси Бентли тръгна край поточето, стигна края на своята ферма и прекрачи в земите на съседите. Тук долината постепенно се разширяваше, после отново се стесни, а той не спираше да върви. Пред очите му се откриваха ширни простори от ниви и гори. Луната надникна иззад облаците, Джеси изкачи невисок хребет и приседна за размисъл.

Мислеше си, че като предан божи служител цялата ивица земя, дето преброди тая вечер, нему трябва да принадлежи. Сети се за загиналите си братя и мислено ги укори, че не са работили още по-усърдно, та да завладеят повече земи. Край него в лунната нощ малкото поточе препускаше върху облите камъни и Джеси отново зарея мисли към древните хора, които също като него притежавали стада и земи.

Някакъв нереален импулс — отчасти страх, отчасти алчност — облада Джеси Бентли. Той си спомни как в библейското сказание Господ бог се явяваше на оня, другия Джеси3, и му казваше да изпрати сина си Давид там, дето Саул и хората на Израел се бият срещу филистимляните в Дъбовата долина. В съзнанието на Джеси се загнезди убеждението, че охайските фермери, които владееха земите по долината на Уайн Крийк, са филистимляни и врагове на бога.

— Ами не щеш ли — шепнеше си той — измежду тях да изникне някой, който като Голиат, филистимлянина от Гет, ме срази и отнеме всичкия ми имот? — И въображението му го караше да изстрадва агонизиращия ужас, който сигурно е свивал сърцето на Саул преди идването на Давид. Джеси скокна на крака и се втурна в нощта. Тичаше и зовеше бога. Гласът му отекваше далеч отвъд ниските ридове.

— Помогни ми, Господи — викаше той, — дари ме тази нощ със син от утробата на Катрин. Нека ме докосне Твоята милост. Прати ми син, когото ще нарека Давид, и той ще ми помогне да изтръгнем завинаги тия земи от ръцете на филистимляните, за да ги посветя на Тебе и изградя върху тях Твоето царство на земята.

Част втора

Дейвид Харви от Уайнсбърг, Охайо, бе внук на собственика на фермата Джеси Бентли. Когато стана дванадесетгодишен, отиде да живее при стария Бентли. Майка му, Луиз Бентли, детето, което се роди в оная нощ, когато Джеси търчеше из полята и молеше бога да го дари с мъжка рожба, израсна във фермата, стана жена и се омъжи за младия Джон Харди от Уайнсбърг, който по-сетне стана банкер. Луиз и мъжът й нямаха щастлив брак и всички смятаха, че вината е в нея. Тя бе дребна, с проницателни сиви очи и тъмни коси. Още от дете бе предразположена към нервни пристъпи и ако не бе разлютена, биваше мълчалива и навъсена. Из Уайнсбърг се мълвеше, че пиела. Мъжът й, банкерът, внимателен и кадърен човек, какво ли не направи, за да я ощастливи. Щом взе да трупа добри пари, купи й просторна тухлена къща на Елм Стрийт в Уайнсбърг и бе едничкият мъж в градчето, който поддържаше кочияш за кабриолета на жена си.

Ала Луиз не можеше да се зарадва на нищо. Тя изпадаше в полуистерични гневни припадъци и тогава или не обелваше нито дума, или ставаше буйна и свадлива, сипеше ругатни, разярено крещеше. Веднъж грабна кухненския нож и заплаши да намушка съпруга си. Друг път нарочно подпали къщата и доста често се залостваше в стаята си дни наред и не искаше никого да види. Животът й, почти отшелнически, даваше храна за какви ли не приказки. Говореше се, че взема опиати, че бяга от хорските очи, защото често е толкова пияна, та състоянието й не може да се скрие. А понякога в летните следобеди се измъкваше от къщата и сядаше в кабриолета. Освобождаваше кочияша и като грабваше поводите в свои ръце, препускаше в лудешки бяг из градските улици. Даже да се изпречеше пешеходец на пътя й, тя караше право напред, а стъписаният човечец побягваше накъдето му видят очите. Хората от Уайнсбърг взеха да мислят, че тя нарочно иска да ги премаже. След като обиколеше няколко улици, сечейки остро завоите и шибайки неспирно конете, тя се понасяше извън града. По междуселските пътища, когато уайнсбъргските къщи се скриеха от погледа й, тя отпускаше поводите, конете забавяха ход и нейното диво, безразсъдно настроение минаваше. Унасяше се в мисли и си говореше сама. Някой път сълзи напираха в очите й. Но когато стигнеше града, отново започваше лудешкото препускане по смълчаните улици. Ако не беше авторитетът на съпруга й и уважението, което вдъхваше у хората, градският съдия-изпълнител отдавна да я бе арестувал, и то не един път.

Малкият Дейвид Харви растеше под един покрив с тази жена и както може да се предположи, в детството му нямаше много радост. Тогава бе прекалено невръстен за да има собствено мнение за хората, ала не бе никак трудно да си състави определено мнение за жената, която бе негова майка. Дейвид бе скромно и послушно дете и дори уайнсбъргчани доста време го имаха за малко глуповат. От малък имаше странен навик — вторачваше продължително тъмните си очи в предмети и хора, но сякаш не ги виждаше. Чуеше ли, че се говори за майка му или че тя ругае по баща му, спотулваше се нейде подплашено. Ала нявга не намираше скривалище и се сащисваше. Тогава прилепяше лице до някое дърво или до стената — ако си бе вкъщи, — затваряше очи и се мъчеше да не мисли. Имаше навика сам да си говори и настроения на тиха печал започнаха да го обсебват още в ранно детство.

Когато отиваше във фермата да види дядо си, Дейвид се чувстваше напълно доволен и щастлив. Често му се искаше да не се връща въобще в града и веднъж, прибирайки се след дълго гостуване на дядо си, преживя нещо, което остави трайни следи в съзнанието му.

До града го докара един от ратаите. Човекът бързаше да си свърши някаква работа и остави момчето в началото на улицата, където живееха семейство Харди. Бе есен, започна да се здрачава, а небето бе забулено в облаци. На Дейвид нещо му стана. Беше му противно да се върне в дома, в който живееха майка му и баща му, и тласнат от внезапен импулс, реши да избяга от къщи. Намисли да се върне във фермата при дядо си, ала загуби пътя и часове наред броди по междуселските пътища, разплакан и изплашен. Ливна дъжд, светкавици раздираха небето. Разпаленото въображение на момчето виждаше и чуваше в мрака страхотни неща. Лека-полека Дейвид взе да вярва, че е попаднал в чудовищна незнайна пустош, където преди не е стъпвал човешки крак. От вси страни го обгръщаше безпределна тъма. Вятърът свиреше в дърветата и го караше да потръпва от ужас. В един миг конски впряг затрополи по пътя, дето тичаше момчето, ала то се стресна и се прехвърли през една ограда. Хукна напреко през полето, стигна до някакъв друг път и като се свлече на колене, опипа меката почва под себе си. На тоя свят не му бе останал друг близък, освен дядо му, ала то се боеше, че няма и него да открие в тоя непрогледен мрак. Прибирайки се от града, някакъв фермер дочу плача му и го отведе в бащината му къща. Ала момчето бе капнало от умора и толкова разстроено, че не си даваше сметка какво бе станало с него.

Бащата на Дейвид случайно разбра, че синът му е изчезнал. Срещна на улицата ратая от фермата на Бентли и узна, че синът му е вече в града. Но след като момчето не се появи вкъщи, Джон Харви вдигна тревога и с още неколцина мъже тръгнаха да го търсят извън града. Слухът, че Дейвид е отвлечен, бързо обиколи улиците на Уайнсбърг. Когато момчето се прибра, цялата къща тънеше в мрак, но майка му се появи и крепко го притисна в прегръдките си. Дейвид сметна, че тя мигом се е преобразила. Просто не можеше да повярва, че такова приказно нещо става с него. Със собствените си ръце Луиз Харди окъпа изнемощялото дете и му приготви вечеря. Не го пусна сам да си легне, а когато сложи нощничката си, тя духна лампата, седна на един стол и го взе в обятията си. Цял час остана на стола, притиснала до гърди детето си. И непрекъснато тихо му говореше. Дейвид не можеше да проумее кое бе предизвикало промяната в нея. Вечно свъсеното й недоволно лице сега бе станало най-смиреното и най-благото в света, мислеше си момчето. То се разплака и майка му го притисна още по-силно до себе си. И все така продължаваше да му говори с тих глас. Това не бе оня суров и режещ глас, с който разговаряше с баща му, той приличаше на ромоленето на дъжд върху листата на дърветата. Скоро заприиждаха разни мъже да съобщят, че още не са намерили момчето, ала тя го накара да се скрие и да се смълчи, докато ги отпрати. Момчето реши, че това ще да е някаква игра, която майка му играе с мъжете от града, и започна радостно да се смее. Дори повярва, че загубването му и ужасът в нощната тъма бяха незначителна работа. Помисли, че с готовност би преминал през същото страхотно изпитание още хиляди пъти, стига да е сигурен, че в края на дългия и черен път ще завари нещо толкова мило като майка му — такава, каквато бе сега.

В последните години на своето детство Дейвид виждаше майка си твърде рядко и за него тя стана просто жената, с която бяха живели някога заедно. Ала не можеше да заличи образа й в съзнанието си — колкото по-голям ставаше, толкова по-релефно го виждаше. Щом навърши дванайсет години, Дейвид отиде да живее на фермата при дядо си. Старият Джеси пристигна в града и открито настоя да поеме грижата за момчето. Старецът бе развълнуван, но решен да постигне своето. Разговаря първо с Джон Харди в канцеларията на Уайнсбъргската спестовна банка, а сетне заедно се отправиха към къщата на Елм Стрийт да обсъдят въпроса с Луиз Харди. И двамата очакваха от нея скандал, ала се излъгаха. Тя остана съвсем спокойна и когато Джеси разкри целта на посещението си и подробно изложи какви са предимствата момчето да дойде при него, да живее на чист въздух в безбурната атмосфера на старата ферма, Луиз кимна в съгласие.

— Там атмосферата не е опорочена от моето присъствие — злобно подхвърли тя. Раменете й се разтресоха, сякаш всеки миг ще избухне в ярост. — Фермата е за момче, тя никога не е била място за мен — продължаваше Луиз. — Ти никога не си ме искал и естествено въздухът в твоята къща никога не ми се е отразявал добре. Той бе като отрова за кръвта ми, но за Дейвид няма да е така.

Луиз се обърна и излезе, като остави двамата мъже в тягостно мълчание. После се затвори в стаята си за няколко дни, както често се случваше. Дори когато багажът на момчето бе стегнат и дойдоха да го вземат, тя не се показа. Откъсването на детето внезапно я промени и тя като че стана по-малко свадлива с мъжа си. Джон Харди сметна, че всичко се развива благополучно.

И така малкият Дейвид отиде да живее във фермата с Джеси Бентли. Две от сестрите на стария бяха още живи и живееха в къщата. Те се бояха от брат си и рядко проронваха дума, ако той бе наблизо. Едната от тях, която на младини се славеше с огненочервените са коси, бе родена за майка и пое грижата за момчето. Всяка вечер, когато Дейвид си легнеше, тя влизаше в стаята му, присядаше на пода и оставаше там, докато момчето заспи. Почнеше ли дрямката да тегне над клепачите му, тя добиваше смелост и шепнешком разказваше разни истории, които момчето сетне мислеше, че е сънувало.

Топлият й глас го зовеше с най-нежни имена, на момчето му се присънваше, че майка му се е променила, дошла е при него и вечно ще бъде мила, каквато бе в нощта след бягството. То също добиваше смелост, протягаше ръка и милваше в тъмата лицето на старицата, приседнала на пода, което я караше да прелива от щастие. Всички във фермата станаха по-радостни, откакто Дейвид се пресели сред тях. Суровите и неумолими черти в характера на Джеси Бентли, които караха всички в къщата да се дърпат настрана, да се свиват и мълчат, черти, които навремето присъствието на малката Луиз не можеше да смекчи, след идването на момчето почнаха видимо да се заглаждат. Сякаш бог се бе смилил и изпратил мъжка рожба на стария фермер.

Човекът, който се бе обявил за едничкия верен божи служител от долината на Уайн Крийк и бе молил бога в знак на благосклонност да го дари със син от утробата на Катрин, взе да мисли, че бог чак сега е чул молбите му. Той бе само на петдесет и пет, а изглеждаше като на седемдесет, толкова бе съсипан от мисли и кроежи. Сполучиха усилията му да разшири владенията си, малко бяха чифлиците по долината, които да не са негови, ала въпреки всичко до идването на Дейвид той бе горчиво отчаян човек.

Две страсти клокочеха у Джеси Бентли и помежду им в съзнанието му цял живот се водеше битка. Едната бе старата му страст. Той искаше да бъде божи човек и водач измежду избраниците на бога. Нощните му скитания из горите и полята го сближиха с природата, а у ревностно набожния човек има сили, които се предават пред силите на природата. След като Катрин му роди дъщеря, а не син, скова го дълбоко отчаяние, сякаш невидима ръка го повали със съкрушителен удар, но този удар като че смекчи себелюбието му. Продължаваше да вярва, че бог може всеки момент да му се яви иззад облаците или с ветровете, ала вече не изискваше тази благосклонност. Сега почна да се моли истински за нея. Често пъти го разкъсваха съмнения, взе да мисли, че бог е изоставил света. Оплакваше орисията си, задето не се е пръкнал в по-прости и по-благи времена, когато само по знак от някой облак в небесната вис хората напускали домове и земи и тръгвали из пустинята да създават нов човешки род. Трепейки се денонощно да направи фермата по-плодоносна и да разшири именията си, той жалееше, че не може да вложи неизтощимата си енергия в издигането на храмове или в изтребването на неверници — с една дума — на действия, които прославят божието име на земята.

Ето за какво копнееше Джеси, ала копнееше също и за друго. Той бе израснал и съзрял в Америка, в годините след Гражданската война, и като всички от онова време, бе засегнат от силните въздействия, съпътстващи зараждането на съвременната индустриализация. Джеси взе да купува машини, те му помагаха да върши кърската работа с по-малко работници; често си мислеше, че ако бе по-млад, би зарязал земеделието и би отворил в Уайнсбърг фабрика за селскостопански машини. Джеси свикна да чете вестници и списания. Дори изобрети машина за направа на телени огради. Смътно почна да проумява, че култът към древните времена и земи, който сам подхранваше у себе си, е далечен и чужд на промените, дето ставаха в съзнанието на хората. Започваше най-материалистичната ера в историята на човечеството, когато войните щяха да се водят без патриотизъм, когато хората щяха да забравят бога и да се интересуват само от нравствените еталони, когато жаждата за власт щеше да изтласка желанието да служиш и когато в жестоката, главоломна надпревара на човечеството за печалби, красотата щеше да бъде почти напълно забравена. И всичко това се разкриваше пред очите на Джеси, божия служител, както и пред хората около него. Ненаситната му алчност разпалваше желанието да натрупа пари по-бързо, отколкото позволяваше земеделският труд. Неведнъж отскачаше до Уайнсбърг и говореше по въпроса на зет си, Джон Харди.

— Ти си банкер, имаш възможности, каквито аз никога не съм имал — говореше Джеси и очите му искряха. — Все за това мисля. В тая страна предстои да се извършат велики неща, могат да се спечелят страшно много пари! Пари, колкото не съм сънувал в живота си! С тази работа ти трябва да се захванеш! Де да бях по-млад и да имах твоите възможности!

Джеси Бентли крачеше напред-назад в канцеларията на банката, говореше и се разпалваше още повече. Преди години го удари нещо като парализа и оттогава лявата му страна остана малко увредена. Като приказваше, левият му клепач нервно потрепваше.

Късно една вечер подкара каруцата към къщи, падна нощта, звездите огряха небето и тогава Джеси разбра, че му става все по-трудно да си възвърне старото чувство към оня личен и близък бог, който обитава небето над него и всеки момент може да протегне ръка, да го докосне по рамото и да му възложи някаква героична задача. Мисълта на Джеси не можеше да се откъсне от новостите, за които четеше по вестници и списания, от богатствата, които можеха да се натрупат без усилие от проницателни хора, които умеят да купуват и продават. Идването на Дейвид спомогна много да се възвърне старата му вяра с възродена сила и той реши, че най-накрая бог е погледнал благосклонно към него.

А за самото момче животът във фермата почна да се разкрива в хиляди непознати и примамливи страни. Благото отношение на всички наоколо разтвори кроткото му сърце и той престана да се държи с хората така подплашено и срамежливо, както преди. Вечер, преди да си легне след дългия ден на приключения из оборите и полята, след изтощително препускане от нива на нива с дядо си, искаше му се да прегърне с благодарност всички в къщата. Ако Шърли Бентли, старицата, която присядаше накрай леглото му всяка вечер, не излезеше тутакси да го посрещне, той се провикваше от подножието на стълбите и бодрото му гласче звънваше из тесните коридори, където години наред бе властвала само тишината. Събудеше ли се сутрин, звуците, които долитаха до леглото му през отворените прозорци, го изпълваха с радостен трепет. С потрес си спомняше за живота в Уайнсбърг, за яростния глас на майка му, който вечно го разтреперваше. А тук, на село, всички звуци бяха приятни. Събуждаше се призори и дворът около обора също се разбуждаше. Хората в къщата се размърдваха. Ратай мушваше в ребрата Илайза Стаутън, тъпоумната девойка, и тя шумно се изкикотваше, далеч откъм пасбищата измучаваше крава и говедата в обора дружно й отвръщаха, коняр сгълчаваше коня, който чешеше пред вратата на конюшнята. Дейвид скокваше от постелята и се спускаше през прозореца. Хората, които щъкаха наоколо, възбуждаха мисълта му и той понякога се питаше какво ли прави майка му в града.

От прозорците на стаята си момчето не виждаше какво става около обора, дето се сбираха ратаите, за да започнат утринните си задължения, но чуваше гласовете им и цвиленето на жребците. Разсмееше ли се някой от работниците, засмиваше се и той. Надвесваше се през отворения прозорец и надничаше в овощната градина, където се тътреше тлъста свиня, следвана от цялото си прасило.

Всяка сутрин момчето броеше прасенцата: „Четири, пет, шест, седем“ — бавно изричаше той и плюнчейки пръст, отбелязваше чертички върху перваза на прозореца. Дейвид се спускаше да нахлузи панталона и ризата си. Пламваше от желание да излезе навън. Като слизаше сутрин, вдигаше такава тупурдия по стълбите, сякаш някой се мъчи да събори къщата, както обичаше да казва леля Кали, икономката. Пробягваше по коридорите на дългата стара къща, като затръшваше вратите след себе си, отиваше пред обора и се оглеждаше в очакване и почуда. Мислеше, че кой знае какви изумителни неща могат да се случат на такова място през нощта. Ратаите го изглеждаха и прихваха от смях. Хенри Стрейдър — вече възрастен човек, който работеше във фермата, откакто Джеси стана неин собственик — преди идването на Дейвид никой не го бе чувал да се закача, сега всяка сутрин подхвърляше една и съща шега. Тя странно се харесваше на Дейвид и той се кискаше и пляскаше с ръце.

— Я ела насам да видиш! — подвикваше старият човек. — Бялата кобила на дядо ти си е скъсала черния чорап!

Ден след ден през дългото лято Джеси Бентли препускаше от чифлик на чифлик по цялата долина Уайн Крийк и внукът му не се отделяше от него. Пътуваха с удобен стар файтон, теглен от бялата кобила. Старецът се почесваше по рядката си побеляла брада и на глас почваше да крои планове за добиви от нивите, които наглеждаха, и за дела на бога в кроежите на хората. Понякога поглеждаше Дейвид и се усмихваше щастливо, а после задълго сякаш забравяше за съществуването му. От ден на ден съзнанието му се връщаше все повече към ония мечти, дето изпълваха живота му, когато заряза града и се върна на село. Веднъж — беше следобед — здравата стресна Дейвид, като остави тия мечти напълно да го покорят. Неволно момчето стана свидетел на обред, който завърши нелепо и насмалко не разруши близостта, на която се радваха помежду си.

Джеси и внукът му пътуваха из отдалечена част на долината, на доста мили от дома. Гората стигаше досами пътя и насред нея водите на Уайн Крийк, подскачайки игриво по камъчетата на дъното, бързаха към далечната река. Джеси бе странно умислен цял следобед, а сега изведнъж се разприказва. Спомените му се зареяха назад, към оная нощ, когато се изплаши от мисълта, че може да се появи някой гигант, да плячкоса и ограби именията му, и отново като в същата нощ, когато хукна през нивите, молейки бога да го дари със син, така се развълнува, та сякаш обезумя. Спря коня, слезе от двуколката и накара Дейвид да го последва. Прекатериха се през някаква ограда и поеха по брега на поточето. Момчето не обръщаше внимание на бръщолевенията на дядо си, подтичваше край него и недоумяваше какво ще стане. Ненадейно изскочи заек и бързо се стрелна в гората, момчето запляска с ръце и затанцува от радост. Вдигна очи към високите дървета и му домъчня, че не е мъничко зверче да се катери без страх по висините. Спря, взе в ръка камъче, запрати го край главата на дядо си право в храсталаците.

— Хей, животинче, събуди се. Хайде, покатери се по дървото — крещеше той с пискливото си гласче.

Джеси Бентли крачеше под дърветата с наведена глава, а мозъкът му вреше от напрежение. Тая трескавост се отрази на момчето, скоро то млъкна и някак посърна. Старецът си бе втълпил, че сега е моментът да изтръгне думичка от бога или знак от небесата, че старец и момче коленичили в самотен път насред гората ще могат да предизвикат чудото, което той бе чакал толкова години.

— Тъкмо на такова място онзи, другият Давид пасял овцете си, когато се явил баща му и му рекъл да отиде при Саул — мърмореше си старецът.

И като сграбчи грубичко момчето за рамото, той се прекрачи през едно повалено дърво, излезе на малка равна полянка, свлече се на колене и започна да се моли на висок глас.

Страхотен, непознат досега ужас скова Дейвид. Той приклекна под едно дърво и впери очи в сведения доземи старец. Коленете му се разтрепераха. Струваше му се, че при него не е само дядо му, а има още някой, който може да му причини зло, който не е благ към него, а жесток и опасен. Момчето се разплака, протегна ръка към малка пръчка и здраво я стисна. Когато Джеси Бентли, завладян от своята страст, се надигна и пристъпи към Дейвид, детето загуби ума и дума и телцето му се разлюля от уплаха. Над гората тегнеше напрегната тишина и ненадейно от тая тишина гръмна дрезгавият и настоятелен глас на стареца. Хванал момчето за раменете, той изви глава към небесата и закрещя. Лявата половина на лицето му потръпваше в гърч, ръката, сграбчила рамото на детето, потръпваше също.

— Прати ми своето знамение, о, боже — ревна той. — Ето ме в нозете ти с момчето, на име Давид. Слез при мен от небесната вис, дай ми знак за присъствието си.

С писък на ужас Дейвид се обърна, отскубна се от ръцете, които го притискаха, и побягна през гората. За нищо на света не можеше да повярва, че човекът, който бе вдигнал нагоре лице и дереше гърло срещу небето, бе неговият дядо. Момчето си внуши, че се бе случило нещо необяснимо и страховито, че по някакво чудо опасен злодей се бе вселил в тялото на благодушния му дядо. То тичаше с всички сили надолу по ската, хлипаше и пак тичаше. Препъна се в коренаците на едно дърво, строполи се, удари главата си, ала пак се надигна и се помъчи да хукне отново. Главата му се пръскаше от болка, след няколко крачки то се свлече неподвижно на земята, Джеси го пренесе в двуколката и там, когато дойде на себе си, стоплено от нежната ласка на дядовата му ръка, ужасът го напусна.

— Да се махаме оттука! В гората има някакъв страшен човек — настоятелно замоли момчето, а Джеси отмести очи към короните на дърветата и от устните му пак се отрониха слова към бога:

— С какво съгреших пред тебе, господи? — шепнеше той безгласно и повтаряше многократно въпроса си, докато караше лудешки по пътя, притиснал нежно към гърдите си кървящата главица на детето.

Част трета

Участта на Луиз Бентли, която стана мисис Джон Харди и живееше в тухлена къща на Ели Стрийт в Уайнсбърг, е плод на недоразумение.

За да бъдат разбрани жени като Луиз, за да може да стане животът им поносим, трябва много, много да се направи. Да се напишат мъдри книги и да живеят мъдро хората наоколо им.

Рожба на изтънчена и похабена от труд майка и на сприхав, суров и мечтателен баща, който никак не се зарадва от появата й на белия свят, още от дете Луиз растеше нервна и капризна, една от ония свръхчувствителни жени, каквито по-късно ерата на индустриализма взе да бълва безчет.

Детските си години изкара във фермата на Бентли, мълчаливо, потиснато дете, което имаше потребност от обич повече от всичко на света, а не получаваше никак. Навърши петнайсет години и замина да живее в Уайнсбърг при семейството на Албърт Харди, собственик на магазина за продажба на двуколки и файтони и член на градския съвет по образованието.

Луиз отиде в Уайнсбърг, за да учи в тамошната гимназия, а живееше у Харди, защото Албърт Харди и баща й бяха приятели.

Харди, търговецът на каруци от Уайнсбърг, както хиляди свои съотечественици от онова време, бе голям ентусиаст по въпроса за образованието. Самият той се бе издигнал в живота без знания, добити от книги, ала бе убеден, че ако познаваше книгите, работите му щяха да тръгнат далеч по-добре. На всеки, който стъпеше в магазина му, той говореше за науките, а вкъщи направо бе подлудил домашните си с неспирното натякване за ползата от ученето.

Имаше две дъщери и един син — Джон Харди, и неведнъж дъщерите му заплашваха, че ще напуснат училище. В интерес на истината, с уроците те кретаха едва-едва, колкото да не ги изхвърлят.

— Ненавиждам книгите и ненавиждам всеки, който обича книгите — разпалено заявяваше Хариет, по-малката сестра.

В Уайнсбърг, както и във фермата, Луиз не бе щастлива. Години наред бе мечтала за мига, когато ще се откъсне от село, преместването в дома на Харди очакваше с нетърпение, смяташе го за гигантска крачка по пътя на своето избавление. Мислейки си за тия неща, вечно си представяше, че градът е само веселие и живот, че там мъжете и жените живеят волно и щастливо, че обичта и приятелството са така естествени, както ласката на вятъра по лицето. След безмълвието и тягостната нерадост във фермата на баща й, тя копнееше да стъпи в топла атмосфера, която да пулсира с ритъма на живота и на действителността. Може би в семейството на Харди Луиз би получила нещо от топлотата, за която така жадуваше, ако не бе грешката, дето допусна още с пристигането си в града.

Луиз си навлече ненавистта на сестрите Харди, Мери и Хариет заради своята прилежност към учението, и нямаше представа за техните настроения към науките. Луиз бе срамлива и през първия месец не завърза никакви познанства. Пък и всеки петък следобед един от ратаите пристигаше с двуколката в Уайнсбърг и я отвеждаше въз фермата за края на седмицата, така че ни веднъж тя не прекара свободния съботен ден с хора от града. Чувстваше се самотна и объркана и през цялото време залягаше над книгите. Мери и Хариет обаче смятаха, че със своята ученолюбивост тя се мъчи да ги злепостави. В желанието си да се представи добре Луиз се стараеше да отговаря на всеки въпрос на учителя. Тя подскачаше възбудено и очите й блестяха. А когато отвръщаше на въпроси, на които другите в класа не можеха да отговорят, тя щастливо се усмихваше. „Ето, направих го заради вас — сякаш казваха очите й. — Не си давайте зор. Ще отговарям вместо вас. Докато съм тук, на целия клас ще бъде по-лесно.“

У дома след вечеря Албърт Харди почваше да хвали Луиз. Някой от учителите му бил говорил възторжено за нея и Харди сияеше.

— Ето, пак чувам същото — започваше той, впервайки недоволен взор в дъщерите си, а после се извръщаше с усмивка към Луиз. — И друг учител я похвали за усърдието й. Всички в Уайнсбърг ми говорят колко е умно момичето. Срам ме хваща, че не казват същото за собствените ми дъщери. — И като се надигаше от масата, търговецът закрачваше из стаята, запалил вечерната си пура.

Двете сестри се споглеждаха и отегчено поклащаха глави. Безразличието им вбесяваше бащата.

— На вас говоря, вземете си бележка! — крясваше той, като ги гледаше вторачено. — Големи промени предстоят в Америка и само в науката е надеждата на бъдните поколения. Луиз е дъщеря на богат човек, но не я е срам да учи. Вие трябва да се засрамите, като я гледате как тя напредва.

Търговецът грабваше шапката си от окачалката край вратата и се приготвяше за вечерната си разходка. Пред прага се спираше и поглеждаше назад. Такава ярост имаше в очите му, че Луиз се стресваше и побягваше по стълбите към своята стая. Сестрите се разбъбряха за свои неща.

— Чуйте какво ви говоря — ревваше търговецът. — Мързеливи сте и мисълта ви тече лениво. Равнодушието ви към просветата се отразява върху характерите ви. И пет пари няма да струвате. Запомнете думите ми — Луиз така ще ви изпревари, че никога няма да я догоните!

Влуден, той излизаше навън и на улицата продължаваше да се тресе от гняв. Вървеше, като мърмореше и ругаеше, но щом стъпеше на Мейн Стрийт, настървението му позаглъхваше. Спираше се да побъбри за времето или за реколтата с някой търговец или с фермер, пристигнал в града, и забравяше за дъщерите си. Ако се сетеше за тях, вдигаше рамене:

— Е, момичетата са си момичета — измънкваше той философски.

Луиз слизаше в стаята, където седяха двете сестри, но те не й обръщаха никакво внимание. Една вечер — бе живяла в къщата вече повече от шест седмици, — сломена от неизменната хладина, с която я посрещаха, Луиз не издържа и избухна в сълзи.

— Я престани да цивриш и върви горе при учебниците си — скастри я Мери Харди.

Стаята, която заемаше Луиз, бе на втория етаж на Хардивата къща и прозорецът й гледаше точно над овощната градина. В стаята имаше печка и всяка вечер Джон Харди качваше наръч дърва и ги хвърляше в сандъка край стената. На втория месец от пребиваването си в града Луиз се прости с надеждата да се сприятели със сестрите Харди и след вечеря веднага се качваше в стаята си.

Въображението й почна да си играе с мисълта да се сдружи с Джон Харди. Когато влизаше в стаята й, прегърнал наръч дърва, тя си даваше вид, че е потънала в уроците, ала жадно го следеше с очи. След като момчето изсипеше дървата в сандъка и се обърнеше да си върви, тя свеждаше глава и цялата пламваше в руменина. Решаваше да го заговори, но не можеше дума да продума и се вбесяваше на собствената си глупост, когато той вече не бе в стаята.

Съзнанието на селското девойче бе завладяно от мисълта да се сближи с младежа. Вярваше, че у него ще открие онова качество, дето цял живот бе търсила у хората. Имаше усещането, че висока стена я отделя от другите хора на този свят и че живее на ръба на някакъв сгушен вътрешен кръг от живота, който за останалите е съвсем разбираем и леснодостъпен. Взе да я преследва като фиксидея убеждението, че само някаква безстрашна постъпка от нейна страна ще направи по-различни отношенията й с хората и както човек отваря врата и прекрачва от една стая в друга, така тази постъпка ще й помогне да премине към нов живот. Ден и нощ все за тия неща мислеше и макар онова, което желаеше пламенно, да бе някаква топлинка и близост, то все още нямаше осъзната връзка с любовта. Още нищо в главата й не се бе избистрило и изборът й бе паднал на Джон Харди, защото й бе под ръка и защото — за разлика от сестрите си — не се държеше недружелюбно с нея.

Сестрите Харди, Мери и Хариет бяха малко по-големи от Луиз. Но в познанията си по някои въпроси бяха доста напреднали. Те живееха както всички млади девойки от градчетата на Средния запад. В ония години младите момичета не изоставяха градчетата ни, за да се учат по колежи из източните щати, и понятия за класови различия все още не съществуваха. Дъщерята на безимотния труженик имаше същото обществено положение, както и дъщерята на фермера или търговеца, а богаташи тогава още нямаше. На девойката се гледаше така — или е хубава, или не струва. Ако бе хубава, тя си имаше някой момък, който идваше у дома й в неделя или в сряда вечер да я види. Понякога тя излизаше с младежа на танци или на църковни сбирки. През останалото време го посрещаше у дома си и за тази цел й се отстъпваше гостната. Там никой не й пречеше. Цели часове двамата оставаха напълно сами. Понякога снижаваха пламъка на лампите и двамата млади се прегръщаха. Бузите им пламваха, косите се разрошваха. А след година-две, ако стремлението един към друг нараснеше и станеше неудържимо, те се оженваха.

Една вечер — беше през първата й зима в Уайнсбърг — Луиз преживя нещо необичайно и то още по-силно разпали жаждата й да срути стената, която според нея я делеше от Джон Харди. Беше сряда и веднага след вечеря Албърт Харди си взе шапката и излезе. Младият Джон качи дървата и ги остави в сандъка на Луизината стая.

— Май сериозно учиш, а? — непохватно изломоти той и се измъкна, преди тя да му отговори.

Луиз го чу, че излиза от къщата и я обзе лудешки порив да хукне подире му. Отвори прозореца, надвеси се навън и тихичко извика:

— Ей, Джон, мили, Джон, върни се, не излизай!

Нощта бе облачна и тя не виждаше далеч в тъмата, ала както чакаше, стори й се, че чува лек, приглушен шум, сякаш някой пристъпва на пръсти сред овошките в градината. Сепна се уплашено и бързо затвори прозореца. Треперяща от вълнение, цял час се разхожда из стаята и когато силите й да чака се свършиха, промъкна се в коридора и се спусна надолу в малката, прилична на килерче стаичка до стълбите, която имаше врата и откъм гостната.

Луиз бе решена да осъществи дръзкото деяние, което седмици наред не й даваше покой. Бе сигурна, че Джон Харди се е притаил под прозореца й в градината и се готвеше да го свари там и да му каже, че иска да я прегърне, да я подържи в ръце, да й разкаже своите мисли и мечти, тя да сподели своите мисли и копнежи.

— В тъмното ще е по-лесно да се признаят някои неща — шепнеше си тя, докато стоеше в тъмното килерче и пипнешком търсеше другата врата.

Изведнъж Луиз осъзна, че не е сама в къщата. В гостната, от другата страна на вратата, мъжки глас тихо заговори и вратата се открехна. Луиз едва успя да се шмугне в тясната ниша под стълбата, когато Мери Харди и нейният момък влязоха в тъмното малко килерче.

Луиз седя на пода в непрогледния мрак цял час и попиваше всичко. Без думи Мери Харди и приятелят й, дошъл да прекара вечерта с нея, разкриха пред селското девойче тайнството между мъжа и жената. Свела ниско глава, Луиз се сви на малка топка и не помръдна. Струваше й се, че по чудатата воля на боговете Мери Харди бе дарена с дар богат й недоумяваше срещу какво толкова протестира, макар да бе по-голяма от нея.

Младият мъж взе Мери в прегръдките си и започна да я целува. Тя се кикотеше и съпротивляваше, а той я притискаше още по-силно. Цял час продължи боричкането помежду им и после се върнаха в гостната, а Луиз припна нагоре по стълбите. Бе стигнала вратата на стаята си, когато чу Хариет да казва на сестра си:

— Надявам се, не сте вдигали много шум. Не бива да смущавате оная мишка, заровена в уроците си!

Луиз написа до Джон Харди бележчица и късно през нощта, когато в къщата всички спяха, се спусна надолу и я пъхна под вратата му. Боеше се, че не го ли направи веднага, смелостта ще я напусне. В бележката бе опитала да изрази съвсем точно какво иска:

Доста дълго Луиз не знаеше как ще завърши дръзкият й опит да си осигури любим. Донякъде не бе наясно със себе си — иска ли го или не. На моменти й се струваше, че да те притиснат и целунат — това е цялото тайнство на живота, но после я завладяваше друг импулс и тя се дръпваше уплашена. Облада я отколешната женска страст да бъде обладана, ала представите й за живота бяха така смътни, та й се струваше, че само ако Джон Харди докосне ръката й, ще й бъде достатъчно. Чудеше се дали той тъкмо това ще разбере. На следващия ден по време на вечерята, докато Албърт Харди говореше, а двете сестри си шушукаха и се кискаха, Луиз не вдигна очи към Джон, гледаше само в масата и скоро-скоро се измъкна. Вечерта излезе вън от къщи и се прибра чак когато бе сигурна, че Джон вече е качил дървата в стаята й. След като няколко нощи поред се ослушваше напрегнато и не чу никакъв зов откъм мрака на овощната градина, Луиз едва не се поболя от мъка и реши, че няма начин да разруши стената, която я отделя от радостите на живота.

Накрая, един понеделник вечерта — две-три седмици след като бе написала бележката — Джон Харди се появя на уреченото място. Луиз окончателно се бе простила с мисълта, че той ще откликне и доста дълго въобще не чуваше зова му откъм овощната градина. Предишния петък, когато един от ратаите дойде да я откара във фермата, необясним порив я тласна да извърши нещо, което после я стъписа, и сега, когато Джон Харди стоеше под прозореца и настоятелно и тихо зовеше името й в мрака, тя се разхождаше из стаята и се чудеше какъв бе оня порив, подбудил я да извърши такава щуротия.

Ратайчето, младо момче с черни къдрави коси, бе дошло да я вземе по-късно и пътуваха за фермата по тъмно. Луиз, чието съзнание бе изпълнено с мисли по Джон Харди, се опита да поведе разговор, но момчето се смути и не продума нищо. Спомени от самотното й детство нахлуха в главата й и с пронизваща болка тя си даде сметка за новата, мъчителна самота, която я обгръщаше напоследък.

— Мразя всички — крясна ненадейно Луиз и се впусна в такава тирада, че подплаши спътника си. — Мразя баща си, мразя и стария Харди — яростно заяви тя. — Уча се в градското училище, но и това ми е противно!

Ала Луиз още повече подплаши ратайчето, като се извърна и облегна лице на рамото му. Смътно се надяваше, че както онзи младеж прегръщаше Мери в тъмното килерче, и момчето ще я притисне в ръце и ще я целуне, но нищо подобно — момчето изпадна в паника. Зашиба кончето с камшика си и заподсвирква с уста:

— Май пътят е неравен, а? — гласно изломоти той. Ала Луиз така се разлюти, че като се пресегна, грабна шапката му и я запокити на пътя. Когато момчето скокна от каручката, за да си я вдигне, Луиз не го дочака, продължи напред и го остави пеша да бие пътя до фермата.

Луиз Бентли прие Джон Харди за свой любовник. Не към това се стремеше тя, но младежът така бе изтълкувал постъпката й, а Луиз бе толкова жадна да постигне онова, другото, че не оказа никакъв отпор. А когато след няколко месеца и двамата се изплашиха, че тя е на път да стане майка, отидоха една вечер в околийската община и се ожениха. Живяха известно време у Хардиви, а после си взеха своя къща. Цяла година Луиз се мъчеше да накара съпруга си да проумее онзи смътен и неуловим глад, който я бе тласнал да напише бележката и който все още оставаше неуталожен. Стотици пъти тя пропълзяваше в прегръдките му и се опитваше да му обясни, ала напусто. Той признаваше само собствените си представи за любовта между мъжа и жената, затова не я слушаше, а почваше да целува устните й. Това още повече я притесняваше и накрая тя пожела повече да не я целува. Не знаеше какво иска.

Ала когато тревогата, подмамила ги да се оженят, излезе фалшива, Луиз изпадна в бяс и му наговори горчиви и обидни неща. След време се роди синът им Дейвид, ала тя не можеше да го кърми, пък и не знаеше иска ли това дете или не. Понякога стоеше при него в стаята по цял ден, обикаляше го, от време на време се примъкваше близо и го докосваше нежно с пръсти, но имаше и дни, когато не искаше нито да зърне, нито да доближи до оня дребен къс човешка плът, който бе влязъл в дома й. Случеше ли се Джон Харди да я упрекне, че е жестока към детето, тя се изсмиваше.

— Ха, мъжка рожба е, каквото и да стане, ще си постигне своето — озъбваше се тя. — Виж, ако бе женска рожба, няма на света нещо, което не бих направила за нея.

Част четвърта

Когато Дейвид Харди израсна високо петнайсетгодишно момче, той — също като майка си — преживя нещо необичайно, което цялостно промени насоката на живота му, изтръгна го от спокойното кътче и го запрати право в широкия свят. Черупката от обстоятелства около него се разпука и той бе принуден сам да се втурне в живота. Махна се от Уайнсбърг и повече никой не го видя. След като се затри, майка му и дядо му се поминаха, а баща му много забогатя. Хвърли страшно много пари, за да открие сина си, но това не влиза в сегашния ни разказ.

Всичко стана в късна есен на една необикновена година за именията на Бентли. Реколтата навсякъде бе щедра. Пролетта Джеси бе закупил част от дългата ивица мочурлива черна земя по поречието на Уайн Крийк. Купи я евтино, но хвърли маса пари да я облагороди. Трябваше да се прокопаят грамадни канавки, да се укрепят с хиляди плочи. При тия разходи фермерите от съседните имения поклащаха неодобрително глава. Някои се подсмиваха, надяваха се Джеси здравата да се провали в това начинание, но старецът си гледаше работата и не обелваше дума.

След като отводни земята, насади я със зеле и лук и съседите отново се разсмяха. Ала реколтата излезе пребогата и донесе грамадна печалба. Така за една година Джеси изкара достатъчно, за да покрие разходите по култивирането на почвата и му остана да закупи нови земи. Той ликуваше и не можеше да скрие радостта си. За първи път, откакто бе станал господар на именията, той вървеше сред работниците си със сияйно лице.

Джеси закупи доста нови машини, за да плаща по-малко за ръчен труд, както и всички останали ниви от ивицата черна плодородна мочурлива земя. Един ден отиде в Уайнсбърг и купи велосипед и нови дрехи за Дейвид, а на двете си сестри даде пари да заминат на църковен събор в Клийвланд, Охайо.

Есента, когато настъпиха студовете и дърветата в гората покрай Уайн Крийк станаха златистокафяви, всеки миг, незает с училище, Дейвид прекарваше навън. Сам или с други момчета отиваше подиробед в гората да събира лешници и орехи. Връстниците му, повечето синове на труженици от фермите на Бентли, носеха пушки и ходеха да стрелят зайци и катерички, но Дейвид не отиваше с тях. Беше си направил прашка от ластик и дървен чатал и ходеше сам за орехи. Докато бродеше из гората, в главата му минаваха какви ли не мисли. Усещаше, че вече е почти мъж, питаше се какво ще излезе от него, ала преди да намери отговор, мислите му отлитаха в друга посока и той пак си оставаше хлапе. Един ден уби катеричка — беше стъпила на ниските клони на едно дърво и писукаше срещу него. Стисна я и побягна към къщи с нея. Една от сестрите на Джеси сготви малкото животинче и Дейвид го изяде с наслада. Опъна кожата на катеричката върху дъска, а дъската провеси на връв от прозореца на стаята си.

Това събитие тласна мислите му в нова насока. Сега вече не тръгваше в гората без прашка и с часове се мереше по въображаеми зверчета, спотаили се сред кафявата шума на дърветата. Мислите за напиращата зрелост го изоставиха и той бе доволен да се чувства момче с момчешки стремежи.

Беше събота, тъкмо се готвеше да поеме из горите с прашка в джоба и торбичка за орехи през рамо, когато дядо му го спря. В очите на стареца гореше оня напрегнат, сериозен взор, който винаги плашеше Дейвид. В такива случаи Джеси Бентли не гледаше направо, погледът му колебливо бягаше встрани, сякаш не се спираше на нищо. Като че невидима завеса се спускаше пред стария човек и го откъсваше от света.

— Искам да дойдеш с мен — кратко рече той, очите му се плъзнаха над главата на момчето и извисиха нагоре. — Днес ни предстои нещо важно. Ако искаш, вземи си торбичката за орехи. Няма значение, и без това ще отидем в гората.

Джеси и Дейвид тръгнаха със стария файтон, теглен от бялото конче. Дълго пътуваха в мълчание, после спряха край едно поле, където стадо овце кротко пасеше. Сред овцете подтичваше малко агънце, родено сравнително късно, Дейвид и дядо му го хванаха, вързаха здраво краката му и то заприлича на малка бяла топка. Потеглиха отново и Джеси остави Дейвид да прегърне агнето.

— Вчера го забелязах и веднага ме подсети за нещо, което отдавна исках да направя — рече старецът и отново очите му зашариха над главата на момчето с оня блуждаещ и несигурен поглед.

Въодушевлението, обхванало стария фермер след богатата и плодоносна беритба, се смени с друго настроение. От дълго време Джеси ходеше смирено и се молеше. Нощем почна пак да се разхожда сам с мисли за бога, пак взе да търси връзка между себе си и героите от древни времена. Коленичеше на мократа трева под звездното небе и извисяваше глас в молитва. Както хората, чиито съдби изпълваха страниците на Библията, и той бе решил да направи жертвоприношение пред бога.

— Господ ми даде тая богата реколта, той ми прати момчето на име Дейвид — говореше си той шепнешком. — Сигурно трябваше да сторя това отдавна.

Съжаляваше, че тази мисъл не му бе хрумнала още преди да се роди дъщеря му Луиз и вярваше, че сега, след като издигне на закътано място сред гората жертвена клада и поднесе в жертва малко агне, господ ще му се яви и ще му изпрати своето знамение.

Колкото повече мислеше за жертвоотдаването, толкова повече мислеше за Дейвид и като че страстното му себелюбие взе отчасти да замира.

— Време е момчето да се замисли за своето бъдеще и божията поличба ще бъде за него — реши старецът. — Бог ще му начертае пътя. Той ще ми подскаже какво място е отредил за Дейвид в живота и кога момчето ще поеме своя друм по широкия свят. Редно е момчето да присъства. Ако имам късмет и ми се яви ангел небесен, Дейвид ще види славата и величието на господа, когато се показва пред човека. И това ще го направи верен божи служител.

Джеси и Дейвид препускаха мълчаливо по пътя, докато стигнаха същото място, дето преди време старецът бе призовал бога и бе изплашил внука си. Утрото бе ведро и ясно, но изневиделица задуха студен вятър и облаци притулиха слънцето. Щом зърна мястото, на което бяха идвали преди, Дейвид се разтрепера от ужас, а когато спряха до мостчето над потока, който тичаше забързано между дърветата, дощя му се да рипне от файтона и да побегне.

Какви ли не планове за бягство преминаха през главата му, но въпреки всичко последва Джеси, който се прехвърли през оградата и пое през гората.

— Глупаво е да се боя. Нищо не може да се случи — мислеше си момчето, притиснало агънцето до себе си. Сякаш безпомощността на малкото животинче, което прегръщаше в ръце, му вдъхваше смелост. Чувстваше учестените удари на сърчицето му и налагаше на своето сърце да не лупа така диво. Крачейки бързо след дядо си, той развърза въженцето, дето пристягаше четирите крака на агнето.

— Ако нещо се случи, ще бягаме заедно! — реши той.

Навътре в гората — бяха се отдалечили доста от пътя — Джеси спря сред една просека, откъдето нагоре по рекичката почваше неголямо сечище, обрасло с ниски храсталаци. Без да продума, той събра набързо купчина сухи съчки и ги запали. Момчето приседна на земята с агнето в ръце. Фантазията му съзираше скрит смисъл във всеки жест на стареца и с всеки миг уплахата му нарастваше.

— С кръвта от агнето трябва да помажа главата на момчето — промърмори дядо му, когато съчките лумнаха в алчен огън, и като измъкна дълъг нож от джоба си, той се извърна бързо, закрачи през полянката към Дейвид.

Ужас скова душата на внука му. Прилоша му. За миг постоя неподвижно като вдървен, после целият настръхна и скокна на крака. Лицето му стана бяло като руното на агънцето, което, усетило се на свобода, побягна надолу по хребета. Припна и Дейвид. От страх краката му летяха. Лудешки прескачаше дънерите и ниските шубраци. Тичайки, измъкна от джоба си чаталчето с прашката за трепане на катерички. Стигна място, където рекичката бе плитка и се плискаше върху камънаците по дъното. Дейвид се спусна към водата, извърна се назад и щом видя, че дядо му все още тича след него, здраво стиснал ножа в ръка, без да се колебае, приклекна, избра камъче и го намести в прашката. Опъна стегнатите ластици с все сила и камъкът просвири във въздуха. Улучи право главата на дядо му, който, съвсем забравил за внука си, тичаше да хване агнето. Със силен вопъл старецът полетя напред и се просна в краката на момчето. Като го видя така безжизнен и без съмнение — мъртъв, Дейвид онемя от страх. Страхът прерасна в панически ужас.

Нададе вик, обърна се и хукна през гората, задавен от сълзи.

— Нищо, убих го, вярно, ама все ми е едно — хлипаше той и както тичаше, внезапно реши: никога вече няма да стъпи във фермата или в Уайнсбърг. — Убих един божи човек, а сега вече ще стана мъж и ще тръгна по широкия свят — каза си храбро, престана да бяга и енергично закрачи по пътя, който следваше криволиците на рекичката Уайн Крийк през поля и гори все на запад.

Проснат на земята край рекичката, Джеси Бентли се размърда неспокойно. Изпъшка и отвори очи. Дълго лежа така, неподвижно, вперил очи в небето. Когато накрая се изправи, главата му се мотаеше и не се учуди, като не видя момчето. Приседна на един дънер край пътя и заговори за бога. Само такива слова можеха да изтръгнат от него. А споменеше ли се името на Дейвид, той поглеждаше с неразгадаем поглед към небето и казваше, че божи пратеник го е отвел със себе си.

— Така стана, защото бях ненаситен за слава — отсичаше той и повече нищичко не казваше.