Уайнсбърг, Охайо

Прозрение

Късният есенен ден преваляше и уайнсбъргският областен панаир бе привлякъл в града тълпи хора от близката околност. Денят беше ясен, а нощта падаше топла и приятна. По Тръниън Пайк, където шосето излизаше от чертите на града и се виеше сред ягодовите поля, сега посипани със суха кафеникава шума, минаващите каруци вдигаха облаци прахоляк. Дечурлигата, свити на топка, спяха върху сламата, постлана по дъното на каруците. Главиците им бяха пълни с прах, пръстчетата им — черни и лепкави. Валма прахоляк се търкаляха над полето и залязващото слънце ги запалваше в пъстри цветове.

Тълпи изпълваха дюкяните и тротоарите по главната улица на Уайнсбърг. Падна нощ, зацвилиха коне, продавачите в магазините се щураха като луди, деца се загубваха и сърцераздирателно ревяха — едно американско градче усърдно работеше над намерението да се забавлява.

Като си пробиваше път сред гъмжилото по Мейн Стрийт, младият Джордж Уилард се спотаи на стълбището, дето водеше за кабинета на доктор Рийфи, и се зазяпа в хората. Следеше с трескав поглед лицата, които пробягваха край светлините на магазините. Мисли нахлуваха в главата му, а той не искаше да мисли. Потропваше нетърпеливо с крака по дървените стъпала и зорко се оглеждаше.

— Е, та тя цял ден ли ще стои с него? А аз да вися и да чакам напразно? — промълви той.

Джордж Уилард, провинциалистчето от Охайо, бързо възмъжа и нови идеи заприиждаха в главата му. Днес целия ден се скита сред навалицата на панаира и се чувстваше самотен. Готвеше се да напусне Уайнсбърг, да отиде в някой голям град с надежда да си намери място в градски вестник — имаше се вече за пораснал. Обзелото го настроение бе нещо познато за мъжете, но незнайно за момчетата. Усещаше се стар и малко уморен. Разбудиха се у него спомени. Смяташе, че това ново чувство на зрелост го откъсва от другите, прави го едва ли не трагична фигура. Искаше му се някой да прояви разбиране към новото чувство, завладяло го след майчината му смърт.

В живота на всяко момче има момент, когато то за първи път поглежда назад в годините си. Може би това е моментът, когато прекрачва прага на мъжката зрелост. Върви момчето из улиците на своя градец. Мисли за бъдещето, мисли си какъв ще стане в тоя свят. Амбиции и съжаления пламват в него. И изведнъж става нещо — момъкът спира под някакво дърво и чака някой да повика името му. Сенки от миналото пропълзяват в съзнанието му. Гласове извън него нашепват слова за пределите в живота. Досега сигурен в себе си и в своето бъдеще, той изведнъж става съвсем колеблив. А ако е надарен с въображение, пред него се разтваря врата, той поглежда към света — като в шествие пред очите му минава неизброима върволица хора, появили се на тоя свят от небитието, дълго преди той да се роди, изживели живота си и отново изчезнали в небитието. Тъгата на Прозрението наляга младежа. С кратка въздишка той си представя, че е лист, обрулен от вятъра и подгонен по улиците на градчето. Знае, че въпреки уверените приказки на близките, той трябва да живее и умре в несигурност, нищожество, брулено от ветровете и обречено като царевицата да изсъхне на слънцето. Той потръпва и стреснато се оглежда. Осемнайсетте години, които е живял, му се струват само миг, само кратко дихание в дългия поход на човечеството. Дори вече чува зова на смъртта. Жадува с цяло сърце да се доближи до друго човешко същество, да докосне някого с ръка, друга ръка него да докосне. И ако предпочита тази ръка да бъде женска, то е, защото вярва, че жената е по-нежна, че ще го разбере. От всичко най-вече копнее за разбиране.

Когато за Джордж Уилард настъпи мигът на прозрението, умът му се насочи към Хелън Уайт, дъщерята на уайнсбъргския банкер. Отдавна съзнаваше, че момичето узрява и става жена, както той ставаше мъж. Една лятна вечер — когато бе на осемнайсет години — двамата се разхождаха по междуселския път и там той се поддаде на порива да се изфука в нейно присъствие, да се направи на голям и важен в очите й. Сега искаше да я види, ала имаше друго намерение. Искаше да й разкаже за новите пориви, които напираха у него. Лятото, още когато нищо не знаеше за зрелостта, бе опитал да й внуши, че е мъж, а сега искаше да се видят и тя сама да усети преображението, което, той вярваше, че е настъпило в неговата същност.

За самата Хелън Уайт също бе настъпил период на промяна. Онова, което изпитваше Джордж, изпитваше и тя, ала по своя си начин на млада жена. Не бе вече момиче и копнееше да достигне изяществото и красотата на женствеността. Бе се завърнала от Клийвланд, там посещаваше колеж, за да прекара у дома един ден по времето на панаира. И у нея вече се раздвижваха спомени. През деня стоя на трибуната с един млад мъж, преподавател в колежа, който гостуваше на майка й. Този млад човек бе страхотно придирчив и тя мигновено прецени, че не отговаря на стремленията й. Беше й драго да я виждат с него на панаира, защото той бе добре облечен и все пак — непознат. Добре си даваше сметка, че присъствието му ще направи впечатление. През деня бе щастлива, ала почна ли да се свечерява, взе да става неспокойна. Искаше й се да пропъди преподавателя, да се отърве от присъствието му. Докато седяха двамата на трибуната и очите на бившите й съученици се спираха върху нея, тя проявяваше прекалено внимание към събеседника си, което го заинтригува.

— Един човек на науката има нужда от пари. Трябва да се оженя за жена с пари — разсъждаваше той.

Хелън Уайт мислеше за Джордж Уилард, а в това време той угрижено сновеше сред навалицата, мислейки за нея. Хелън си спомни лятната вечер, когато двамата се разхождаха и й се искаше пак заедно да се разхождат. Смяташе, че месеците, прекарани в големия град, посещението на театри, видът на огромните тълпи по осветените булеварди — всичко това издълбоко я е променило. Искаше й се той да почувства, да осъзнае промяната в същността й.

А лятната вечер, оставила такава неизличима бразда в паметта на младия момък и на девойката — трезво погледнато — премина по страшно глупав начин. Излязоха извън градчето и тръгнаха по междуселски път. Спряха край оградата на една нива с млада царевица, Джордж свали сакото си и го провеси през ръката си.

— Аз останах тук в Уайнсбърг… е, да… още не съм заминал, но вече пораснах — бе казал той. — Чета книги, размишлявам. Ще се опитам да постигна нещо в живота. — Е — поясни той, — това не е важно. Може би е по-добре да млъкна.

Смутеният юноша постави ръка върху ръката на момичето. Гласът му трепереше. Тръгнаха обратно по пътя за града. В отчаянието си Джордж почна да се перчи:

— Аз ще стана голям човек, най-големият, който е живял тук, в Уайнсбърг — заяви той. — Искам и ти да направиш нещо, ама не знам какво. Може би това не ми влиза в работата. Иска ми се да опиташ да станеш различна от другите жени. Разбираш смисъла. Не ща да ти се бъркам, пак ти казвам. Искам да си красива. Ето на̀ — това искам.

Гласът на момчето се изгуби и в мълчание стигнаха града, после тръгнаха по улицата, където бе домът на Хелън Уайт. Пред портата той опита да каже нещо внушително. Словата, които бе подготвял, му минаха през ума, ала му се сториха напълно безсмислени.

— Аз мисля… аз едно време мислех… на мене ми бе хрумнало, че ти ще се омъжиш за Сет Ричмънд. Сега вече знам, че няма. — Това бе всичко, което можа да издума, а тя влезе през портата на двора и тръгна към къщата.

В топлата есенна вечер, докато стоеше до стълбището и гледаше потоците от хора по Мейн Стрийт, Джордж Уилард си припомни разговора край полето с младата царевица и го хвана срам от себе си. Гъмжилото от хора се блъскаше по улицата като стадо, затворено в кошара. Каручки и фургони почти задръстиха тясното шосе. Духовата музика свиреше, хлапетии се гонеха по тротоара, навираха се в краката на хората. Млади мъже с лъснали червендалести лица непохватно пристъпяха с девойки подръка. Над един от магазините, в някакво помещение, където щеше да има танци, цигулари настройваха инструментите си. Накъсани звуци политаха надолу през отворения прозорец и се понасяха сред врявата от човешки говор и тръбния вой на музиката. Бъркотията от какви ли не шумове изостри нервите на младия Уилард. Навсякъде, от вси страни животът напираше, бликаше и сякаш се затягаше като обръч около него. Прищя му се да побегне, да остане сам, да размисли.

— Щом иска толкова, да си остане с оня човек. Какво ме засяга? Какво значение има за мен? — изръмжа той и тръгна по Мейн Стрийт. Мина през бакалницата на Хърн и сви в една странична улица.

Чувстваше се тъй самотен и посърнал, та му идеше да заплаче, ала гордостта го тласна да закрачи бързо напред като размахваше ръце. Стигна до конюшнята на Уесли Мойър, спря в сянката да послуша група мъже, които говореха за следобедните конни надбягвания, завършили с победата на Тони Тип, жребеца на Уесли. Тълпа се бе струпала пред входа на конюшнята, а пред тълпата крачеше Уесли, подрипваше напред-назад, надуваше се. В ръка държеше камшик и често-често почукваше в земята. Малки кълбета прах се вдигаха в светлото петно под лампата.

— По дяволите, стига с тия приказки! — викна Уесли. — Хич не ме беше страх. През цялото време знаех, че ще ги бия. Не ме беше страх.

Във всеки друг случай Джордж Уилард би се прехласнал в хвалбите на Мойър, ездача. Ала сега те го дразнеха. Обърна се, продължи забързано напред.

— Старо кречетало — процеди той през зъби. — Кое го кара да се дуе такъв? Що не си трае?

Джордж излезе на някакво празно място и както бързаше, спъна се в купчина боклуци и се претърколи. Раздра панталона си на някакъв пирон, щръкнал от едно буре. Седна на земята и изруга. Прищипна разпраното с карфица, стана и продължи.

— Ще отида до къщата на Хелън Уайт, само така. И то веднага! Ще кажа, че искам да я видя. Ще вляза, ще седна, само така — заяви той и като се преметна през една ограда, хукна да бяга.

Хелън, неспокойна и разстроена, стоеше на верандата на банкерската къща. Преподавателят бе седнал между майката и дъщерята. Разговорът отегчаваше момичето. Макар че и той бе израснал в малко охайско градче, преподавателят бе почнал да се надува, да си придава вид на голям гражданин. Искаше му се да изглежда космополит.

— Доволен съм, че ми дадохте възможност да опозная жизнената среда, от която идат повечето от нашите момичета — заяви той. — Много мило от ваша страна, мисис Уайт, че ме задържахте за целия ден. — После се обърна към Хелън и се усмихна. — Вашият живот все още е свързан с този на градчето, нали? — запита той. — Тук сигурно има хора, към които проявявате интерес?

В ушите на момичето този глас прозвуча високомерно и помпозно. Хелън стана и влезе вътре. Спря пред вратата за градината в задния двор и се заслуша. Чу гласа на майка си.

— Тук, в градчето, няма подходящ човек да отговаря на момиче с възпитанието на Хелън — рече тя.

Хелън припна по стъпалата към задния двор и изтича право в градината. Притаи се в тъмното, цялата разтреперана. Струваше й се, че светът е пълен с глупаци, които дрънкат безсмислени приказки. Горяща от нетърпение, тя мина през градинската порта, сви зад конюшнята на банкера и излезе в малка странична уличка.

— Джордж! Къде си, Джордж? — викаше тя, пламнала в неистова възбуда. Престана да тича, облегна се на едно дърво и взе налудничаво да се смее. Към нея по малката тъмна уличка крачеше Джордж Уилард и си мърмореше нещо.

— Направо влизам вътре. Влизам и сядам — ломотеше той, вървейки право срещу момичето. Спря и глупаво се опули насреща й.

— Хайде — рече той и я хвана за ръката. С наведени глави двамата закрачиха под дърветата на малката уличка. Сухи листа шумоляха под нозете им. Сега, след като я бе намерил, Джордж се зачуди какво да прави и какво да й каже.

В горния край на панаирната площадка в Уайнсбърг се мъдреше стара полупрогнила трибуна. Открай време не знаеше какво е боя и дъските се бяха изкривили и разместили. Панаирната площадка се падаше на върха на невисок рид, който почваше от долината на Уайн Крийк, и нощем от тая трибуна — далеч отвъд царевичните ниви — светлинките на малкия град изпъкваха на фона на небето.

Джордж и Хелън се изкачиха по рида до панаирната площадка, като минаха по пътеката край водоема на помпената станция. Онова чувство на самота и откъснатост, обхванало момъка сред блъсканицата по улиците на градчето, сега хем се разнесе, хем се усили от присъствието на Хелън. Неговото чувство сякаш се пренесе върху нея.

На млади години винаги две сили се борят в душите ни. Топлото, немислещо малко зверче се бори срещу нещо друго, което разсъждава и помни, и по-отколешното, по-мъдрото завладя Джордж Уилард в момента. Усетила настроението му, Хелън пристъпваше редом, преизпълнена с почитание. Стигнаха трибуната, покачиха се и седнаха на една от дългите пейки под навеса.

Има нещо незабравимо в това преживяване — да отидеш нощем в самия край на някое градче от Средния запад на панаирната площадка, дето току-що е отминал годишният областен панаир. Вълнението е тъй силно, че никога не може да се изличи от съзнанието ти. Наоколо от вси страни витаят призраци, ала не на мъртвите, а призраци на живи хора. През деня тук, на същото място, са се извървели потоци от хора, стекли се от града и околността. Фермери със своите жени и деца, обитателите на стотиците дървени къщурки — всички са били струпани между тия дъсчени тараби. Млади момичета са се кискали, брадати мъже са разтягали лакърдии. Площадката е била пълна, та преливала от живот. Тя се е гънела, пращяла е от живот, а сега, през нощта, целият живот се е отлял. Тишината е направо угнетителна. Човек се скрива безмълвно зад ствола на някое дърво и всичката склонност към размисъл, дето носи в себе си, се изостря. Той потръпва при мисълта за безсмислието на живота и в същото време, ако чувства хората от града като свои близки, така силно пламва от любов към живота, че сълзи набъбват в очите му.

В тъмнината под навеса на трибуната Джордж Уилард седеше до Хелън Уайт и остро усещаше собствената си нищожност върху фона на човешкото съществуване. След като излезе от града, където жужащите тълпи, забързани и улисани в безброй неща, така го дразнеха, раздразнението му премина. Близостта на Хелън освежи и ободри духа му. Като че нейната женска ръка му помогна да извърши точно пренагласа в механизма на своя живот. Замисли се с преклонение за хората от това градче, където бяха минали дните му. Към Хелън изпитваше същото преклонение. Искаше да я обича, да бъде обичан от нея, ала не му се щеше в тоя миг да го смути женствеността й. Улови ръката й в мрака, а когато тя се доближи, сложи ръка на рамото й. Изви се вятър, той потръпна. С все сили се мъчеше да задържи и да разбере обзелото го настроение. Там, на върха на хълма, две необичайно чувствителни човешки атомчета се притискаха силно едно до друго в нощната тъма и чакаха. Една и съща мисъл се врязваше в съзнанието на двамината: „Дойдох на това самотно място и тук намерих другия.“ Ето същността на онова, което изпитваха.

Изниза се шумният ден на късната уайнсбъргска есен и премина в дълга нощ. Чифликчийски коне подтичваха по опустелите междуселски пътища, теглейки своя товар от каталясали хора. Продавачите прибираха от тротоара изнесената стока и заключваха дюкяните си. Пред театъра се бе струпала навалица да гледа някакво представление, а по-надолу, по Мейн Стрийт, цигуларите с настроени вече инструмента се потяха и моряха, за да не спира полетът на младите нозе в танцувалния салон.

Хелън Уайт и Джордж Уилард седяха безмълвни в тъмното на трибуната. От време на време магията, която ги държеше, се разнасяше и те се мъчеха в дрезгавината на нощта да надзърнат един друг в очите си. Целуваха се, ала този порив не трая дълго. В горния край на панаирната площадка неколцина мъже се въртяха около конете, участвали следобеда в надбягванията. Бяха наклали огън и грееха котлета с вода. Мяркаха се само краката им, които шетаха насам-натам около огъня. Когато духна вятърът, огнените езици лудешки се разтанцуваха.

Джордж и Хелън се надигнаха и тръгнаха в тъмнината. Поеха по друга пътечка, край царевична нива, където царевицата стоеше неотрязана. Вятърът шумолеше сред сухите стебла. За миг, докато слизаха към града, магията се разсея. Когато стигнаха хребета до помпената станция, спряха край едно дърво и Джордж отново сложи ръце на раменете й. Тя го притисна жарко, после и двамата бързо се отдръпнаха от тоя порив. Престанаха да се целуват, пораздалечиха се. Взаимното уважение взе да нараства у тях. Двамата бяха смутени и за да се отърват от смущението, се хвърлиха в детински дивотии. Започнаха да се кикотят, да се дърпат и теглят един друг. После, някак пречистени и освободени от предишното настроение, те бяха не мъж и жена, не момче и момиче, а две възбудени малки зверчета.

Така заслизаха по билото. Играеха в тъмнината като две чудни млади създания в някакъв млад свят. Тичайки бързо напред, Хелън препъна Джордж и той падна. Започна да се гърчи и да охка. Превивайки се от смях, той се затъркаля по нанадолнището. Хелън се втурна подире му. Спря само за миг в тъмата. Няма начин да узнаем какви женски мисли са прекосили съзнанието й, ала когато стигна подножието на ската, приближи до момчето, хвана го под ръка и тръгна до него в достолепно мълчание. Някак си — а как, те сами не можаха да обяснят — от тази безмълвна вечер, в която постояха един до друг, и двамата получиха онова, от което се нуждаеха. Мъж или момче, жена или момиче, те бяха уловили за миг онова, което прави възможен зрелия живот на мъжа и жената в съвременния свят.