Уайнсбърг, Охайо

Отпътуване

Младият Джордж Уилард се надигна от леглото в четири сутринта. Беше април и новите листа на дърветата току-що разпукваха пъпки. По улиците на Уайнсбърг растат кленове, те имат крилати семенца. Задуха ли вятърът, почват да кръжат в лудешки вихрушки, изпълват въздуха, постилат килим под нозете.

Джордж слезе в канцеларията на хотела с кафява кожена чанта в ръка. Куфарът му бе стегнат за заминаване. Още от два часа лежеше буден, мислеше за предстоящото пътуване, чудеше се какво го очаква в края на това пътуване. Момчето, което спеше в канцеларията на хотела, лежеше на походното легло до вратата. Устата му бе отворена, то хъркаше гръмко. Джордж се промуши покрай походното легло и излезе на смълчаната, пуста главна улица. Изтокът розовееше от зората и дълги светлинни снопове се катереха по небето, където тук-таме все още блещукаха няколко звезди.

Отвъд последната къща по Тръниън Пайк в Уайнсбърг се ширеше необятен простор от равни поля. Тия поля принадлежат на фермери, които живеят в града и привечер се прибират по Тръниън Пайк в своите леки, поскърцващи каруци. По полята растат ягоди, малини и други дребни плодове. В късните подиробеди на знойното лято, когато пътят и полята са застлани с прахоляк, пепелива мараня тегне над просторната равна шир. Като погледнеш пред себе си, все едно виждаш море. Напролет, когато земята е зелена, впечатлението е съвсем различно. Тогава земята заприличва на обширна зелена билярдна маса, по която щъкат усърдно ситнички човешки насекоми.

В детските си години, а и по-късно — като млад момък, Джордж Уилард имаше навика да се разхожда по Тръниън Пайк. Зимните нощи го бяха сварвали сред откритите ширни простори, когато всичко е потънало в сняг и само луната наблюдава отгоре; идваше тук и в есента, когато свирят пронизващи ветрове, и в летния здрач, когато въздухът трепти от песните на насекомите. В това априлско утро Джордж искаше пак да отиде там, да се поразходи в тишината. Стигна до мястото, където пътят се гмурва край малкото поточе — на около две мили от града, — после се обърна и пое мълчаливо назад. Когато стигна главната улица, продавачите метяха тротоара пред магазинчетата.

— Хей, Джордж! Какво е настроението преди заминаването? — подвикваха те.

Влакът за запад тръгва от Уайнсбърг в седем и четиридесет и пет сутринта. Кондуктор е Том Литъл. Неговият влак пътува от Клийвланд до гарата, където прави връзка с централната железопътната линия, с крайни спирки в Чикаго и Ню Йорк. В железничарските среди на Том му викат „леката служба“. Той се връща при семейството си всяка вечер. Пролет и есен прекарва неделните дни в риболов по езерото Ери. Том има кръгло румено лице и малки сини очи. Познава жителите на селищата, покрай които минава влакът му, по-добре, отколкото един човек от големия град познава обитателите на своя жилищен дом.

В седем часа Джордж се зададе по склона откъм „Ню Уилард Хаус“. Том Уилард носеше багажа му. Синът бе пораснал по-висок от бащата.

Всички на перона стиснаха ръка на младия човек. Десетина души, пък и повече, се въртяха наоколо. После те се разбъбриха за свои си дела. Дори Уил Хендерсън — който иначе беше ленивец и често спеше до девет — сега се бе измъкнал от постелята. Джордж бе притеснен. Гъртруд Уилмот — висока кльощава жена към петдесетте, която работеше в уайнсбъргската поща, излезе на перона. Никога досега не бе обръщала внимание на Джордж. А сега се спря и подаде ръка. В две-три думи изрази онова, което всички мислеха:

— На добър час! — отчетливо издума тя и отиде да си гледа работата.

Когато влакът пристигна, Джордж изпита облекчение. Побърза да се метне в него. Хелън Уайт се поява тичешком откъм Мейн Стрийт, надяваше се да си кажат някоя дума на разлъка, ала Джордж бе вече седнал и не я видя. Когато влакът потегли, Том Литъл му продупчи билета, ухили се и макар добре да се знаеше с Джордж и да знаеше в какво приключение се впуска момчето, не продума. Том бе виждал хиляди джорджуилардци, които напускат родното си място и потеглят за големия град. Това събитие за него бе обичайно всекидневие. Някакъв пътник от вагона за пушачи току-що бе поканил Том да отидат заедно на риболов по залива Сандъски. Том бързаше да приеме поканата и да уговорят подробностите.

Джордж огледа вагона наоколо, увери се, че никой не го наблюдава, после измъкна портфейла и преброи парите си. Мисълта му бе заета от желанието да не изглежда зелен. Последните думи на баща му бяха наставления за държането му, като пристигне в големия град.

— Отваряй си очите! — бе казал Том Уилард. — Гледай си в парите! Стой буден! Това се иска. Не позволявай никой да те вземе за глупак!

След като преброи парите си, Джордж Уилард погледна навън и откри с изненада, че влакът все още не бе излязъл от Уайнсбърг.

Младият човек, който изоставяше градчето си, за да се сблъска с опасностите на живота, потъна в размисъл, ала не мислеше за нищо значително или драматично. Събития като смъртта на майка му, раздялата с Уайнсбърг, неизвестността на бъдещето му в големия град или важните сериозни страни от живота въобще не му минаваха в главата.

Мислеше си за незначителни неща — за Търк Смолит, който буташе заранта количка с дъски по главната улица на градчето, за високата, красиво облечена жена, дето веднъж пренощува в хотела на баща му, за Бъч Уийлър — човекът, който палеше уличните фенери в Уайнсбърг и припкаше забързано в летния здрач с факла в ръка, за Хелън Уайт, която, застанала край прозореца на уайнсбъргската поща, лепеше върху плик пощенска марка.

Нарастващото желание да помечтае отвя надалече мислите на младия мъж. Ако го загледаше някой, не би си помислил, че много-много си отваря очите. Спомени за малки нещица изпълниха съзнанието му, той притвори очи и се отпусна върху облегалката. Дълго време остана така, а когато се пробуди и погледна навън, градчето Уайнсбърг бе вече изчезнало и животът му там се бе превърнал само във фон, върху които щеше да рисува мечтите на своята зрелост.