Уайнсбърг, Охайо

Учителката

Дебел сняг застилаше улиците на Уайнсбърг. Заваля към десет сутринта, изви се вятър и на вихрушки понесе снега по Мейн Стрийт. Замръзналите кални пътища, които водеха в градчето, станаха съвсем гладки и тук-таме ледена коричка покриваше калта.

— Ще падне пързаляне — рече Уил Хендърсън, опрял се на тезгяха в кръчмата на Ед Грифин. Излезе навън и срещна Силвестър Уест, аптекаря, който едва тътрузеше крака в тежки шушони, дето им викаха „полярни“.

— В събота снегът ще докара хора в градчето — обади се аптекарят. Поспряха се и забъбриха за свои си неща. Уил Хендърсън, само по едно леко палтенце и без шушони, подритваше петата на левия си крак с пръстите на десния.

— Тоя сняг е добре дошъл за житото — мъдро отбеляза аптекарят.

Времето зарадва младия Джордж Уилард, който нямаше какво да прави, пък не му се и работеше тоя ден. Седмичният вестник бе отпечатан и занесен в пощата още сряда вечерта, а заваля в четвъртък. Към осем часа — сутрешният влак бе заминал — той пъхна в джоба си чифт кънки и тръгна към водоема на помпената станция, но не се пързаля. Отвъд водоема вървя все по пътечката, дето следваше извивките на Уайн Крийк, и стигна букова горичка. Стъкна огън край един дънер, седна на единия му край и се размисли. Когато заваля и задуха вятър, той се втурна да намери съчки за огъня.

Младият репортер мислеше за Кейт Суифт, която някога му бе учителка. Предната вечер бе отишъл у тях да вземе една книга — тя настояваше много момчето да я прочете — и цял час остана насаме с нея. Вече за четвърти или пети път жената тъй разгорещено му говореше, а той не схващаше какво цели с приказките си. Взе да вярва, че е влюбена в него, тая мисъл хем го блазнеше, хем му бе досадна.

Скочи от дънера и взе да трупа сухи пръчки в огъня. Озърна се, увери се, че няма никой наоколо и заприказва, сякаш жената стоеше до него.

— Е, вие само така се правите, знаете много добре! — каза той. — Но аз ще открия истината за вас. Почакайте и ще видите!

Момъкът се надигна и пое по същата пътечка към града, като остави огъня да тлее в гората. Вървеше по улиците, а кънките подрънкваха в джоба му. В „Ню Уилард Хаус“ запали печката и се изтегна отгоре на кревата. Налегнаха го сладострастни мисли, той спусна щорите, затвори очи и извърна лице към стената. Грабна възглавницата в ръце, прегърна я и първо взе да мисли за учителката, която с думите си бе разбудила нещо в душата му, а сетне за Хелън Уайт, кръшната дъщеря на градския банкер, в която от доста време май бе влюбен.

Към девет вечерта снегът затрупа улиците и сви грозен студ. Навън не можеше да се ходи. Магазинчетата тъмнееха, всички се бяха сгушили вкъщи. Вечерният влак от Клийвланд закъсняваше страшно, но никой не се интересуваше от пристигането му. Някъде към десет от всичките хиляда и осемстотин жители на Уайнсбърг не бяха си легнали само четирима.

Хоп Хигинс, нощният пазач, бе полубуден. Накуцваше и мъкнеше тежък бастун. В непрогледните нощи ходеше с фенер. Правеше обиколките си между девет и десет. Мина от край до край по Мейн Стрийт, като се препъваше в дълбоките преспи и опитваше вратите на дюкянчетата. После свърна по страничните улички и пробва задните врати. Увери се, че всички са заключени, зави зад ъгъла към „Ню Уилард Хаус“ и почука на вратата. Възнамеряваше да престои до заранта край печката.

— Ти върви да поспиш. Аз ще вардя огъня — рече той на момчето, дето спеше на походно легло в канцеларията на хотела.

Хоп Хигинс се намести край печката и изу обувките си. Момчето заспа, а той се замисли за собствените си грижи. Беше решил да измаже напролет къщата си и взе да пресмята колко ще му трябват за боя и за труд. Оттук се занизаха други сметки. Нощният пазач бе вече на шейсет, щеше му се да се пенсионира. Беше участвал като войник през Гражданската война и получаваше нищожна пенсийка. Надяваше се да измисли нов начин да изкарва прехраната си, мечтата му бе да развъжда порове. В мазето си вече имаше четири от тия грозновати свирепи зверчета, които ловците ползват при гонитбата на зайци.

— Сега имам един мъжки и три женски — разсъждаваше той. — Живот и здраве, напролет ще станат дванайсет или даже петнайсет. А след година ще дам в някой спортен вестник обява за продажба на порчета.

Нощният пазач се намести в стола си и полека-лека мислите му се размътиха. Не че спеше. Службата го бе научила в безкрайните нощи с часове да седи ни заспал, ни буден. А на сутринта се чувстваше бодър, сякаш бе подремнал.

Та освен Хоп Хигинс, закътан на топло край печката, още трима души в Уайнсбърг не спяха. Джордж Уилард седеше в канцеларията на вестника, уж пишеше разказ, но всъщност сутрешното настроение, обзело го край огъня в горичката, още не го напускаше. В камбанарията на презвитерианската църква преподобният Къртис Хартман седеше в мрачината и чакаше господ да му се яви, а Кейт Суифт, учителката, тръгна да се поразходи из фъртуната.

Минаваше десет, когато Кейт Суифт излезе и разходката бе непредвидена. Сякаш мислейки за нея, мъжът и момчето я бяха прогонили из снежната виелица по улиците. Леля Елизабет Суифт бе заминала за областния град по някаква работа във връзка с ипотеките, в които бе вложила пари, и щеше да се върне най-рано на другия ден. Във всекидневната край грамадната печка — викат им печки с „долно горене“ — дъщерята седеше и четеше книга. Ненадейно рипна от стола, грабна някаква дреха от закачалката край входната врата и се втурна навън.

Вече трийсетгодишна, в Уайнсбърг Кейт Суифт не минаваше за хубава. Нямаше приятен тен, лицето й бе осеяно с петънца, признак на недобро здраве. Ала сам-самичка из нощната фъртуна, тя бе прекрасна. Имаше изопната снага, прави рамене, а чертите й напомняха чертите на богиня от мъничка статуя върху пиедестал в здрачевината на лятна привечер в някоя градина.

Следобед учителката бе ходила при доктор Уелинг да се посъветва за здравето си. Докторът я смъмри, каза й, че има опасност да загуби слуха си. Глупаво бе Кейт Суифт да тръгва в тая хала навън. Глупаво и може би — фатално.

Жената бе забравила думите на доктора, пък дори да си ги спомняше, не би се върнала. Студено й беше, но като походи пет минути, престана да чувства студа. Първо стигна до края на тяхната улица, после мина край кантара за сено, вкопан в земята пред един хамбар за фураж, и сви на разклона към Тръниън Пайк. Все по Тръниън Пайк стигна до плевнята на Нед Уинтърс, после зави на изток по една уличка с ниски паянтови къщурки, която от рида Госпъл Хил извеждаше на шосето Съкър Роуд, оттам се спусна в плитката долчинка край птичарника на Айк Смийд и излезе на водоема до помпената станция. Докато ходеше, онова настроение на възбуда и непокорство, дето я прокуди от къщи, отмина, по после пак се върна.

Имаше нещо отблъскващо и хапливо в характера на Кейт Суифт. Усещаха го всички. В клас бе някак сдържана, хладна и строга и все пак — по необясним начин близка с учениците. Рядко, много рядко нещо й се случваше да изглеждаше щастлива. Всички деца в класа изпитваха въздействието на това щастие. За миг преставаха да учат, облягаха се назад и я гледаха.

Учителката, скръстила ръце зад гърба си, сновеше из класната стая и задъхано говореше. Говореше за каквото й хрумне — като че й бе все едно. Веднъж разказа на учениците за Чарлс Лам4, съчини какви ли не любопитни историйки от личния живот на покойния писател. Предаваше ги обаче по такъв начин, сякаш бе живяла с Чарлс Лам под един покрив и знаеше всичките му интимни тайни. Децата дори се пообъркаха, взеха да мислят, че Лам трябва да е живял навремето в Уайнсбърг.

Друг път учителката им говори за Бенвенуто Челини5. Те си умряха от смях. Само какъв надут фукльо, зевзек, юначага изкара тя стария майстор! По негов адрес дори съчини анекдоти. Имаше един за някакъв учител по музика, немец, който живеел над дома на Челини — как само дюдюкаха момчетата! Шугърс Макнътс, дебеланко с червени бузи, така силно се смя, че му се зави свят и той тупна от чина, а Кейт Суифт се смя заедно с него. А после изведнъж стана отново хладна и строга.

В оная зимна нощ, когато крачеше по опустелите, затрупани от сняг улици, учителката се намираше в безизходица. Макар в Уайнсбърг никой да не подозираше, животът й бе пълен с приключения. И все още бе авантюристичен. Ден след ден, докато преподаваше в клас или сновеше из улиците, мъка, страст и надежда бушуваха в гърдите й. Скрити зад студената й външност, най-невероятни преживелици занимаваха съзнанието й. Хората в градчето я имаха за заклета стара мома и понеже езикът й бе остър и живееше саможиво, смятаха, че е лишена от ония човешки чувства, дето бяха съградили или съсипали техния собствен живот. А в действителност тя бе най-пламенната, най-чувствителна душа сред тях и неведнъж в тия пет години, откак се върна от странстванията си и се установи като учителка в Уайнсбърг, бе принудена да хуква навън, да броди по нощите, мъчейки се да заглуши вилнеещата в гърдите й буря. В един проливен дъжд тя се лута шест часа в нощта, а когато се върна, избухна свада с леля Елизабет Суифт.

— Слава богу, че не си мъж — скастри я майка й. — Колко пъти съм чакала баща ти да се върне, без да знам не се ли е замесил в някаква бъркотия. До гуша ми е дошло от тая несигурност и не ме вини, че се кося, като гледам как си взела най-лошото от него.

Съзнанието на Кейт Суифт гореше от мисли по Джордж Уилард. Още като ученик той бе написал нещо, в което тя реши, че съзира гениална искра и поиска да я раздуха в плам. Веднъж през лятото бе влязла в редакцията на вестника и като намери момъка свободен, изведе го да се поразтъпчат по Мейн Стрийт, стигнаха чак до панаирната площадка и там на затревения скат седнаха двамината да побъбрят. Учителката се опита да набие в съзнанието на момчето представата за трудностите, които ще среща като писател.

— Ще трябва да опознаеш живота — говореше тя и гласът й трептеше от вълнение. Хвана Джордж Уилард за раменете и го извърна към себе си, да може да го гледа в очите. Ако някой минеше в тоя момент, щеше да си рече, че ей-сега ще се прегърнат. — Ако искаш наистина да си писател, ще престанеш да си играеш с думите — уточни тя. — По-добре се откажи от мисълта да пишеш, докато добре се подготвиш. Сега ти е времето да живееш. Не че искам да те плаша, но искам да проумееш колко е важно това, с което смяташ да се захванеш. Не бива да ставаш дребен търгаш на думи. Важно е да разбереш какво мислят хората, а не какво говорят.

Вечерта преди четвъртъка, когато се изви нощната фъртуна и преподобният Къртис Хартман чакаше в църковната камбанария да зърне тялото й, младият Уилард отиде у учителката да заеме някаква книга. И тогава се случи нещо, което озадачи и обърка момчето. Бе стиснал книгата под мишница и се готвеше да си тръгва. Кейт Суифт отново му заговори разпалено. Падна нощ, в стаята настъпи сумрак. Той пристъпи към вратата, когато тя изрече тихичко името му и с поривисто движение го хвана за ръката. Репортерът бързо възмъжаваше и нещо от мъжкия му чар, примесено с хлапашко обаяние, накара сърцето на самотната учителка да трепне. Завладя я стихийното желание да му разкрие смисъла на живота, да го научи вярно и честно да го тълкува. Наклони се към него и устните й едва докоснаха страната му. В същия миг той за първи път зърна очебийната хубост на чертите й. Двамата се сконфузиха и за да се избави от неудобството, тя стана властна и язвителна.

— Какъв ли е смисълът? Десет години ще минат, преди да проумееш какво съм искала да ти кажа с приказките си — възбудено извика тя.

В нощта на фъртуната, когато пасторът стоеше в камбанарията и я чакаше, Кейт Суифт се отби в канцеларията на вестник „Уайнсбърг Ийгъл“ с намерението още веднъж да поговори с момчето. След дългата разходка в снега се чувстваше премръзнала, уморена и самотна. Докато вървеше по Мейн Стрийт, забеляза блестящото петно светлина, което падаше на снега от прозореца на печатницата, и някакъв импулс я тласна да отвори вратата и да влезе. Цял час остана край печката и говореше за живота. Говореше разпалено, прочувствено. Оня порив, дето я подгони в снега, сега се изля в слова. Въодушеви се, както понякога в клас пред учениците. Обзе я жаркият копнеж да отвори вратата на живота пред това момче, което някога бе неин ученик и което — смяташе тя — май притежава талант да вникне в същността на живота. Толкова страстен бе този копнеж, че тя го усети като нещо материално. Отново ръцете й хванаха раменете му и тя го извърна към себе си. На мъждивата светлина очите й горяха. Тя стана и се засмя, ала не остро, както обикновено се смееше, а някак странно, боязливо.

— Ще трябва да си вървя — рече учителката. — Ако още миг остана, ще поискам да те целуна.

В канцеларията на вестника настъпи смут. Кейт Суифт се обърна и тръгна към вратата. Тя бе учителка, ала бе и жена. Погледна към момчето и отново я сграбчи онази алчна страст да бъде любена от мъж, страст, която хиляди пъти като хала бе връхлитала плътта й. В светлината на лампата Джордж Уилард вече не изглеждаше момче, а мъж, готов да се справи с ролята на мъж.

Учителката се остави Джордж Уилард да я вземе в обятията си. Внезапно в топлата малка стаичка стана душно и силите й я напуснаха. Облегна се на ниския рафт край стената и зачака. Когато той се приближи и сложи ръка на рамото й, тя се извърна и остави тялото си тежко да се притисне към него. Мигом объркването на Джордж Уилард стана още по-голямо. Подържа за секунда тялото на жената плътно до себе си, после изведнъж тя се скова. Два малки остри юмрука заудряха по лицето му. Когато учителката побягна и го остави самичък, той заснова насам-натам из стаята, като ругаеше озлобено.

И тъкмо насред тоя смут изникна преподобният Къртис Хартман. Щом влезе, Джордж Уилард реши, че в градчето всички са се побъркали. Размахвайки окървавен юмрук из въздуха, свещеникът оповести, че жената, която само миг преди това Джордж бе държал в обятията си, е оръдие на бога, вестителка на правдата божия.

Джордж духна пламъка на лампата, заключи вратата на печатницата и се упъти към къщи. Мина през канцеларията на хотела край Хоп Хигинс, унесен в мечтата да развъжда порове, и влезе в стаята си. Жарта в печката бе угаснала, той се съблече на студено. Мушна се в леглото и чаршафите му се сториха като завивки от сух сняг.

В леглото, където следобед бе прегръщал възглавницата, отдаден на мисли по Кейт Суифт, Джордж Уилард взе да се върти неспокойно. Думите на пастора, който според него ненадейно се бе смахнал, още кънтяха в ушите му. Очите му се взираха в тъмнината. Негодуванието, нещо естествено за всеки объркан мъж, отмина и той опита да проумее случилото се. Но не успя. Отново и отново прехвърли всичко в главата си. Минаха часове, взе да мисли, че е време да се пукне зората. Някъде към четири часа издърпа завивките над шията си и опита да заспи. Когато затвори очи и дрямката го налегна, измъкна ръка и опипом затърси нещо в тъмата.

— Изпуснах нещо от това, дето Кейт Суифт искаше да ми каже — сънливо проломоти той. После се унесе и бе последната жива душа в Уайнсбърг, която заспа в тая зимна нощ.