Вечният мир

Джулиан не знаеше, че авторът на „Червената значка за смелост“ е имал предимството да не е участвал във войната, която описва. Трудно е да разбереш даден модел или тенденция, ако си част от нея.

Войната е имала относително пряко отношение към икономическите въпроси; с войната на Джулиан не беше така. Противникът Нгуми представляваше халтав съюз от десетки „бунтовни“ сили, тази година бяха петдесет и четири. Във всички вражески държави съществуваха легитимни правителства, които си сътрудничеха със Съглашението, но не бе тайна, че малко от тези правителства се подкрепяха от мнозинството избиратели.

Това беше само отчасти икономическа война — „имащите“ с техните автоматизирани икономики против „нямащите“, които не се бяха родили в условията на автоматизираното благоденствие. Беше отчасти и расова война — черните и кафявите плюс част от жълтите против белите и друга част от жълтите. В това отношение на Джулиан не му беше много уютно, но не чувстваше някаква връзка с Африка. Прекалено отдавна е било, прекалено далеко, а и онези там бяха твърде шантави.

И накрая за някои войната беше и идеологическа — защитниците на демокрацията против харизматичните лидери на въстаниците, които управляваха с „твърда ръка“. Или капиталистическите акули против защитниците на народа — както ви харесва.

Но това не беше война, която щеше да има решителен завършек — както в случая с Хирошима, да речем. Или бавната ерозия на Съглашението щеше да доведе до провал и пълен хаос, или всички огнища на съпротива в Нгуми щяха да бъдат смазани и щеше да се получи по-скоро сбор от местни криминални проблеми, отколкото донякъде обединени военни усилия.

Корените на сблъсъка бяха още в двайсети век, та дори преди него; много от участниците в Нгуми можеха да проследят политическия си произход до времето, когато ветроходите на белите за първи път са доставили барут в техните земи. Съглашението отхвърляше тези теории като шовинистична риторика, но в тях имаше логика. Положението се усложняваше и от факта, че в някои страни бунтовниците бяха силно обвързани с организираната престъпност, каквато бе ситуацията и във войните с дрогата, които се разгоряха в началото на века. В някои страни нямаше нищо друго освен престъпност — организирана или неорганизирана, но всеобща, от граница до граница. В някои от тези страни силите на Съглашението единствени внасяха някаква законност — често недооценявана, след като нямаше законна търговия и изборът на населението бе между добре снабдения черен пазар и благотворителните акции на съглашенците, които доставяха само най-необходимото.

Коста Рика, където действаше Джулиан, бе аномалия. В началото страната бе успяла да остане настрани от войната, да поддържа неутралитет и да се запази от катаклизмите на XX век. Но географското й положение между Панама — единствената крепост на Съглашението в Централна Америка, и Никарагуа — най-силната нация от Нгуми в Южна Америка, в крайна сметка я въвлече във войната. В началото най-патриотично настроените бунтовници говореха със съмнителен никарагуански акцент. Но после се появи харизматичен лидер, последва и едно убийство — и двете събития организирани от Нгуми, както твърдяха от Съглашението, — и не след дълго горите и полетата се изпълниха с млади мъже и по-малко жени, готови да рискуват живота си, за да защитят земите си от циничните капиталисти и техните марионетки. От огромните неуязвими за куршумите великани, които се промъкваха в джунглата безшумно като котки и можеха да изравнят със земята цял град за броени минути.

Джулиан смяташе себе си за реалист в политиката. Не поглъщаше лековатата пропаганда на собствената си страна, но другата пък беше просто обречена; нейните лидери би трябвало да сключат сделки със Съглашението, вместо да го дразнят. Когато унищожиха Атланта с ядрен удар, те просто забиха последния пирон в ковчега си.

Ако наистина го бяха сторили Нгуми. Нито една бунтовна групировка не пое отговорността, а от Найроби твърдяха, че много скоро ще докажат, че бомбата е дошла от ядрените запаси на Съглашението; като пожертваха пет милиона американци, съглашенците трасираха пътя към тотална война, към пълно унищожение.

Джулиан обаче се съмняваше що за доказателство ще представят „скоро“, без да заявят нещо по-конкретно. Той не изключваше възможността откъм неговата страна да има хора, достатъчно ненормални, за да взривяват собствените си градове. Но се чудеше как такова нещо би могло да се запази дълго в тайна. В него би трябвало да са замесени много хора.

Разбира се, и с това можеше да се справят. Хора, които са в състояние да убият пет милиона непознати, биха могли да пожертват няколко десетки приятели, дори неколкостотин конспиратори.

Тези слухове се разпространяваха непрекъснато, сякаш бяха се пропили в мислите на всички през месеците след унищожаването на Атланта, Сау Паулу и Манделавил. Дали щеше да изплува някакво доказателство? Дали някой друг град няма да бъде изпепелен утре; а после пък — друг, като отмъщение?

Времената бяха добри за онези, които притежаваха селски имоти. За хората, които можеха да се преместят, селският живот се оказа привлекателен.