Вечният мир

Целта на проекта „Юпитер“ бе всъщност най-големият ускорител на частици, който някога е бил създаван, при това по-мощен от съществуващите — няколко пъти на степен.

Ускорителите на частици струват пари — колкото по-бърза е частицата, толкова е по-скъпа, — историята на физиката на частиците е поне отчасти история за това, колко важни са били ускорените частици за различните правителства, които са влагали средства в тези проекти.

Разбира се, цялата тази работа с парите се промени с появата на наномашините. А с това се промени и същността на „Голямата наука“.

Проектът „Юпитер“ бе отпочнат след неколкогодишни спорове и убеждавания, в резултат на което Съглашението финансира полет до Юпитер. Сонда спусна програмирана наномашина в гъстата атмосфера и достави друга на повърхността на Йо. Двете машини заработиха в синхрон, тази на Юпитер извличаше деутерий за ядрения процес и излъчваше енергията към машината на Йо, която произвеждаше частите за ускорителя, който щеше да обрамчи планетата и да концентрира енергия от гигантското магнитно поле на Юпитер.

Преди проекта „Юпитер“ най-големият „суперускорител“ бе „Кръгът на Джонсън“, който обхващаше окръжност от неколкостотин мили под пустинята на Тексас. Новият щеше да бъде десет хиляди пъти по-дълъг и сто хиляди пъти по-мощен.

Наномашината на практика изработваше други наномашини, които можеха да се използват единствено за производството на елементи за орбиталния ускорител на частици. И така „нещото“ се разрастваше в геометрична прогресия, машините денонощно ръфаха изпепелената повърхност на Йо и я изплюваха в космоса, където се оформяше кръг от еднородни елементи.

Онова, което някога струваше пари, сега изискваше само време. Изследователите на Земята чакаха десет, сто, хиляда елемента да бъдат изнесени в орбита. След шест години броят им беше вече пет хиляди — достатъчно, за да стартира гигантската машина.

Времето присъстваше по друг начин, като теоретична мярка. Връзката тук бе с началото на Вселената — с началото на самото време. Миг след Диаспората (някога наричана „Големият взрив“) Вселената е представлявала малък облак от високоенергийни частици, които се разпръскват центробежно със скорост близка до скоростта на светлината. Веднага следва нов поток, и пак, и пак — цяла секунда, десет секунди и т.н. Колкото повече енергия можеш да напомпаш в ускорителя, толкова по-близо стигаш до повторението на условията, които са възникнали скоро след Диаспората — началото на времето.

Повече от век продължи диалогът между физиците — специалисти по частиците, и космолозите. Космолозите драскотеха уравненията си, като се опитваха да разберат кои частици пасват на дадено време от развитието на Вселената, но резултатите им предполагаха експериментална проверка. След това физиците пускаха ускорителите си и или потвърждаваха уравненията на космолозите, или ги връщаха отново към черната дъска.

Случваше се и обратното. Онова, с което всички сме съгласни, е, че Вселената съществува (хората, които отричат това, обикновено са заети с всичко друго, но не и с наука), тъй че ако някое теоретично взаимодействие между частиците води в крайна сметка до несъществуването на Вселената, човек би могъл да спести маса електричество, като прекрати мъчителните си опити да демонстрира този „факт“.

Така си вървеше — напред-назад, — докато дойде времето на проекта „Юпитер“. „Кръгът на Джонсън“ бе в състояние да ни пресъздаде условията, при които Вселената е била на възраст една десета от секундата. По онова време тя е била около четири пъти по-голяма от сегашните размери на Земята, като е започнала да се разширява от неизмеримо малка точица, и то с огромна скорост.

Проектът „Юпитер“, ако проработеше, щеше да ни отведе към времето, когато Вселената е била по-малка от грахово зърно, изпълнена с необикновени, вече несъществуващи частици. Това щеше да е най-голямата машина, създавана някога, при това с пъти по-голяма, и тя се строеше от автоматични роботи без пряко управление. Когато групата от „Юпитер“ пращаше нареждане до Йо; то пристигаше между 15 и 24 минути по-късно и, разбира се, отговорът закъсняваше в същия диапазон от време. А за 48 минути могат да се случат много неща; на два пъти Проектът трябваше да бъде спиран и препрограмиран — но всъщност не можеш на практика да го „спреш“, не и моментално, защото машините — „подизпълнители“, изготвящи частите, които трябваше да бъдат изнесени в Космоса, просто продължаваха да работят още 48 минути плюс толкова, колкото е необходимо, за да ги препрограмираш.

Над писалището на директора на проекта „Юпитер“ има снимка от стогодишен филм: Мики Маус като чирак на магьосник, вторачен слисано в безкрайната редица от безмозъчни метли, които излизат през вратата.