Вечният мир

Нямахме мира през първата седмица след клането. Огромната медийна машина, която подгряваше манията на войскарчетата и обикновено се занимаваше с по-интересните взводове, този път насочи енергията си към нас. За една култура, която живее от новините, това бе темата на годината: бази като Портобело бяха подложени на нападения през цялата година, но за първи път бяха нахлули във вътрешния двор на механиците. Фактът, че бяха убити механици, които не действаха с машините, бе непрекъснато подчертаван от правителството и повтарян от пресата.

Интервюираха дори мои студенти от университета, да разберат „как съм го понесъл“ и те, естествено, ме защитиха веднага, като заявиха, че в учебните зали всичко си е постарому. Което, разбира се, идваше да подскаже колко съм безчувствен или колко съм силен и жилав, или пък колко съм травматизиран — зависи от репортера.

Всъщност показаното можеше да съдържа всичко казано по-горе или пък да продемонстрира само това, че упражненията по физика на частиците не са място, където човек да обсъжда личните си чувства.

Опитаха се да вкарат камера в учебната зала, но аз извиках един кашик и ги изгоних. За първи път в научната ми кариера фактът, че бях сержант, се оказа по-важен от положението ми на асистент, па било то младши.

Освен това се възползвах от възможността да наредя двама от кашиците да държат репортерите далеч от мен, когато излизах. Но почти цяла седмица ме следеше поне една камера, което не ми даваше възможност да се виждам с Амелия. Тя, разбира се, можеше просто да влезе в моя жилищен блок, все едно, че отива на гости на някого другиго, но вероятността някой да направи връзка с мен — или пък да я засече да влиза в апартамента ми — носеше твърде голям риск. В Тексас все още имаше хора, които не гледат с добро око на това, бяла жена да има чернокож любовник, отгоре на всичко с петнайсет години по-млад от нея. Дори в университета може би щяха да се намерят хора с подобно мислене.

Новинарите, изглежда, поизгубиха интереса си към петъка, но Амелия и аз отидохме поединично в клуба, а аз си водех и кашиците, които застанаха на пост отвън.

Успяхме да идем едновременно до тоалетната, прегърнахме се набързо, без да ни видят. Инак цялото ми внимание беше посветено на Марти и Франклин.

Марти потвърди опасенията ми.

— Аутопсията показа, че твоят дубльор е бил изключен от същия експлозив, който го е убил. Затова няма причина да си изпитал нещо различно от това, да си изключен.

— Отпървом дори не разбрах, че е загинал — рекох за пореден път. — Информацията, която постъпваше от хората ми във взвода, бе толкова силна и хаотична. От онези, чиито дубльори не загинаха веднага, а живяха няколко секунди.

— Но не би трябвало да е толкова зле, както ако си включен напълно към някого, който умира — каза Франклин. — Повечето от вас вече са го преживявали.

— Не знам. Когато някой умира в клетката, то е от инфаркт или инсулт. Не и да го разкъса експлозив. Полувключването може да предаде, да речем, десет процента от това усещане, но въпреки всичко е много болезнено. Когато загина Каролин… — прокашлях се — при Каролин бе неочаквано главоболие и в следващия миг вече я нямаше. Все едно се изключваш.

— Съжалявам много — рече Франклин и напълни чашите ни. Виното беше менте „Лафит Ротшилд“, реколта ’28-ма, най-доброто вино на века засега.

— Благодаря, оттогава минаха години. — Сръбнах от виното си, беше добро, но навярно беше извън възможностите ми да отсея истинското от ментето. — Лошото бе, наистина лошо, дето не разбрах, че е загинала. И никой от взвода не разбра. Просто си седяхме на един хълм и чакахме да дойдат да ни вдигнат. Помислих си, че е някаква повреда във връзката.

— На равнище рота са знаели — каза Марти.

— Разбира се. И, естествено, не са искали да ни кажат, за да избегнат риска от смущения при евакуацията ни. Ала когато се разкачихме, нейната клетка беше празна. Намерих една санитарка и тя ми каза, че са прегледали мозъка й и не било останало много за спасяване; вече я бяха снели за аутопсия. Марти, разказвал съм ти това неведнъж, извинявай…

Марти поклати състрадателно глава.

— И никакво прекратяване. Не ви дадоха никакъв отпуск.

— Би трябвало да ви изключат всичките, след като сте били на мястото на събитието — рече Франклин. — Могат първо да дезактивират големите, а сетне да ги евакуират. Тогава поне щеше да знаеш, преди да я отнесат.

— Не ми се мисли по въпроса.

Спомените ми за случилото се тогава бяха мъгляви. Знаеха, че сме любовници, разбира се, затова ми бяха дали успокоителни, преди да ме изключат. Голяма част от психотерапията бе просто лекуване с транквиланти, комбинирано с разговори; не след дълго вече не вземах лекарства, а Амелия зае мястото на Каролин. Поне донякъде.

Изпитах внезапната болка на разочарованието и копнежа, отчасти за Амелия след тази тъпа седмица на изолация, отчасти заради невъзвратимото минало. Никога нямаше да има втора Каролин, и то не само защото бе мъртва. Защото и тази част от мен беше също мъртва.

Разговорът се насочи към по-безболезнени теми, за някакъв филм, който никой освен Франклин не бе харесал. Преструвах се, че следя разговора. Междувременно съзнанието ми се въртеше непрекъснато около мисълта за самоубийство.

Тя никога не изплува на повърхността, когато съм включен. Може би във войската са наясно с това явление и си имат начин то да бъде потискано; аз самият съм сигурен, че съумявам да потискам тази мисъл. Дори Канди само се досещаше.

Но не мога да я тая още пет години, с всичките тези убийства и умирания. А войната нямаше да свърши.

Когато се чувствам по този начин, не изпитвам тъга. Не е толкова усещане за загуба, колкото копнеж за избавление, въпросът не е дали, а кога и как.

Предполагам, че „кога“-то ще е, след като изгубя Амелия. Единственото „как“, което ми допада, е да го направя, докато съм включен. И да прибера със себе си някой и друг генерал. Засега обаче мога да не се занимавам с точното планиране. Но знам къде живеят генералите в Портобело, в Сграда 31, и след всичките тези години, които съм прекарал включен, за мен ще е проста работа да осъществя командна връзка с онези големи, които охраняват сградата. Има начини да отвлека вниманието им за частица от секундата. Ще се опитам да не убивам кашици при влизането си.

— Ало, Джулиан! В час ли си? — викаше ми Реза от другата маса.

— Извинявай, бях се замислил.

— Ами ела тук и си мисли. Имаме един въпрос от физиката, на който Блейз не може да отговори.

Взех си питието и се преместих при тях.

— Значи не е от областта на частиците.

— Не, по-простичък е. Защо водата, която се изтича от мивката в Северното полукълбо, се върти в една посока, а в Южното — в друга?

Погледнах Амелия и тя кимна сериозно. Знаеше отговора, а и Реза навярно го знаеше. Опитваха се да ме отърват от разговорите за войната.

— Отговорът е лесен. Молекулите на водата са намагнетизирани. Винаги сочат север или юг.

— Глупости — каза Белда. — Дори аз бих разбрала, ако водата е намагнетизирана.

— Истината е, че това са бабини деветини. Извини ме за израза.

— Аз съм стара вдовица — отвърна Белда.

— Водата се върти в една или в друга посока, в зависимост от размера и формата на мивката или ваната, от особеностите на повърхността около сифона. Хората цял живот вярват в тази история за полукълбата, без да забележат, че водата в някои от мивките или ваните в собствените им къщи се върти в обратната посока.

— Трябва да се прибера у дома и да проверя — рече Белда. Тя пресуши чашата си и бавно се занадига от стола. — Дръжте се прилично, дечица.

Сетне отиде да се сбогува с останалите.

Реза се усмихна подире й.

— Тя реши, че се чувстваш самотен там.

— И тъжен — додаде Амелия. — Аз съм на същото мнение. Такова ужасно преживяване, а ние тук отново те връщаме към него.

— Това не се учи по време на тренировките. Искам да кажа, че всъщност донякъде се учи. Свързват те с вериги, в които се съдържат записи на умиращи хора, първо на полувръзка, сетне на пълна.

— Някои маниаци дори го правят за удоволствие — вметна Реза.

— Аха, ами да ми вземат службата тогава.

— Виждала съм рекламата — каза Амелия и скръсти ръце. — Картини на загиващи при катастрофи по време на автомобилни състезания. Екзекуции.

— По-гадни са онези, които се продават на черно. — Ралф бе опитал няколко и аз познавах изживяването от втора ръка, чрез него. — Сигурно записите на нашите дубльори, които загинаха, вече са на пазара.

— Правителството не може да…

— О, на правителството това много му се харесва — прекъсна я Реза. — Сигурно имат някакъв отдел по наемане на новобранци, който пълни магазините с перверзни записи.

— Не знам — рекох. — Армията не е особено загрижена за хора, които вече имат инсталиран жак.

— Но Ралф имаше — рече Амелия.

— Той си имаше своите качества. В армията по-скоро биха искали да свържеш привилегията да имаш жак със служенето ти в нея.

— Звучи наистина много привилегировано — каза Реза. — Някой умира и ти изпитваш страданието му. По-скоро бих…

— Не можеш да го разбереш, Рез. Когато някой умира, ти всъщност някак си се разширяваш. Споделяш го — Споменът за Каролин ме връхлетя изведнъж болезнено. — и… ами, това прави твоята собствена смърт по-малко разтърсваща. Някой ден ще се случи. Голяма работа.

— И продължаваш да живееш? Искам да кажа — те продължават да живеят в теб?

— Някои — да, други — не. Човек се среща и с хора, които не би искал никога повече да си спомни. Те умират за теб в деня, в който загиват.

— Но ти ще носиш Каролин винаги в себе си — рече Амелия.

Замълчах за твърде дълго.

— Разбира се. И след като умра, хората, към които съм бил включван, също ще я помнят и ще си я препредават.

— Не ми харесват тези твои приказки — заяви Амелия. Рез, който знаеше, че сме заедно от години, кимна. — Все едно е цирей, който непрекъснато човъркащ, все едно, че си готов да умреш всеки миг.

Едва не избухнах. Преброих до десет в буквалния смисъл на думата. Рез понечи да каже нещо, но аз го прекъснах.

— Да не би да искаш просто да гледам как хората умират, да чувствам как умират и да се върна у дома и да попитам: „Какво има за вечеря?“ — Тонът ми спадна до шепот. — Какво би си помислила за мен, ако всичко това не ми носеше страдание?

— Съжалявам.

— Недей. Аз съжалявам, че претърпях загуба. Но с теб това няма да се случи. Ние преживяваме всичките тези неща и сетне сме малко или много погълнати от тях и те ни променят — правят ни такива, каквито сме.

— Джулиан — рече с предупредителен тон Реза, — защо не оставиш това за друг път?

— Добра идея — въздъхна Амелия и се надигна от мястото си. — А и без това трябва да се прибирам.

Даде знак на едно роботче и то отиде да й донесе палтото и чантата.

— Да вземем заедно такси? — предложих.

— Не е необходимо — рече тя с безразличен тон. — Краят на месеца е.

Тоест, можеше да използва останалите й купони за развлечения, за да плати на таксито.

Другите нямаха купони, тъй че купих много вино, бира и уиски, а и сам пих повече, отколкото ми се полагаше. Реза — също; колата му не му позволи да шофира. Тръгна си с мен и с двамата ми кашици-бодигардове.

Накарах ги да ме стоварят пред портала на университетското градче и извървях пеша двата километра до дома на Амелия през хладната пелена на дъждеца. Не се виждаха новинари.

Всички светлини бяха изгасени; беше почти два след полунощ. Влязох през задния вход и със закъснение си помислих, че би трябвало да позвъня предварително. Ами ако не беше сама?

Светнах в кухнята и си взех от хладилника сирене и гроздов сок. Тя ме чу, че щъкам насам-натам и се дотътри, като разтъркваше очи.

— Нямаше репортери, нали? — попитах.

— Всичките са под леглото.

Застана зад мен и сложи ръце на раменете ми.

— Да им дадем повод да напишат нещичко, а?

Обърнах се на стола си и зарових лице в гърдите й. Кожата й миришеше на топло и сънено.

— Извинявай за одеве.

— Струпало ти се е твърде много. Хайде.

Оставих се да ме отведе в спалнята и да ме съблече като дете. Още се чувствах малко подпийнал, но тя си имаше начини да се справи с това — най-вече с търпение, ала и другояче.

Спах като зашеметен и се събудих в празния апартамент. Беше оставила бележка на микровълновата фурна, в която пишеше, че имала лекции от 8:45, щели сме да се видим на обедното съвещание. Минаваше десет.

Съвещание в събота; науката никога не заспива. Намерих чисти дрехи в „моето“ чекмедже и взех един бърз душ.