Вечният мир

Изключих се и минута се взирах в дивите цветя, искаше ми се май връзката да бе двустранна; а донякъде пък — не. Сетне се изправих, залитнах и се върнах обратно при Марти, който седеше до една от масичките за пикник. Съвсем не на място той режеше лимони. Имаше голяма пластмасова торба, пълна с лимони, три кани и ръчна изстисквачка.

— Е, какво мислиш?

— Че ще правиш лимонада.

— Моят специалитет. — На дъното на всяка кана имаше отмерено количество захар. Когато срязваше лимон, изваждаше тънка част от сърцевината му и я пускаше върху захарта. След това изстискваше сока от двете половинки. Изглежда щяха да са му нужни по шест лимона на кана.

— Не знам — рекох. — Планът е дързък. Имам известни опасения.

— Добре.

— Искаш ли да се включим? — Кимнах към масата с кутията за едностранна връзка.

— Не. Нахвърляй нещата. Със свои думи, тъй да се каже. Седнах срещу него и затъркалях един лимон между дланите си.

— Хиляди души. Всичките — от една чужда култура. Процесът действа, но си го изпробвал само върху двайсетима американци — двайсетима бели американци.

— Няма причини да се смята, че би могъл да е обвързан с културната среда.

— Това твърдят и самите те. Но няма доказателства и за противното. Ами ако работата стигне дотам, да получиш хиляда разбеснели се лунатици?

— Малко вероятно. Това е една добра, консервативна наука — би трябвало най-напред да направим тест в по-малък мащаб, но не можем да си го позволим. Сега вече не се занимаваме с наука, занимаваме се с политика.

— С нещо повече от политика — рекох. — Дори не може да се определи с думи.

— Социално инженерство?

Трябваше да се изсмея.

— Не бих споменал тези думи в присъствието на инженер. По-скоро ми прилича на машинно инженерство, извършвано с лостове и ковашки чук.

Той се съсредоточи върху поредния лимон.

— Но все още си убеден, че трябва да бъде направено.

— Нещо трябва да бъде направено! Допреди няколко дена все още обсъждахме различните възможности. А сега сме на някаква хлъзгава рампа — не можем нито да забавим, нито да се върнем назад.

— Вярно, но не го сторихме доброволно, нали? Джеферсън ни избута до ръба на рампата, а Инграм ни бутна от нея.

— Аха. Майка ми обича да казва: „Направи нещо, дори да е погрешно.“ Струва ми се, че сме на този хал.

Той остави ножа и ме погледна:

— Всъщност не сме. Не съвсем. Имаме възможността просто да се появим публично и да ударим камбаната.

— За проекта „Юпитер“ ли?

— За цялата работа. По всяка вероятност властите ще разкрият какво сме предприели и ще ни смажат. Можем да им отнемем тази възможност, ако се появим публично.

Странно, дори не бях се сетил за подобна вероятност.

— Но това няма и най-малко да ни доведе до всеобщо одобрение. Ще е дори по-малко от петдесет на сто, както прецени ти. След което попадаме в кошмара на ингръмовци — малцинство, заобиколено от вълци.

— По-лошо — рече безгрижно той. — Кой контролира медиите? Още преди да се запише първият доброволец, властите ще ни представят като човекоядци, устремили се към световно владичество. „Повелителите на ума!“ Ще ни подгонят и ще ни линчуват.

Той приключи с лимоните и наля по равно количество сок във всяка кана.

— Разбери, че мисля за това от двайсет години насам. Няма как да се избегне този омагьосан кръг: за да се хуманизира някой, трябва да му инсталираме жак; а пък след като се включиш на двустранна връзка, не можеш да запазиш тайната.

— Ако разполагахме с достатъчно време, можехме да го извършим по подобие на ядките на ендъровците. Сериозно модифициране на паметта на всички, които не заемат висши позиции, тъй че никой да не може да разкрие моята или твоята самоличност. Но промяната в паметта изисква обучение, екипировка, време.

— Идеята да се хуманизират военнопленниците е отчасти начин да се подкопае обвинението на властите против нас, като се изпревари времето. Ще се представя първоначално като способ да се държат военнопленниците под контрол — след това обаче оставяме медиите да „открият“, че с тях се е случило нещо по-дълбоко. Коравосърдечни убийци — превърнати в светци.

— Междувременно ще сторим същото с всички механици. Цикъл подир цикъл.

— Точно така — отвърна той. — Четирийсет и пет дена. Ако стане.

Аритметиката бе достатъчно ясна. Големите бяха шест хиляди, всеки от тях — обслужван в три цикъла. Петнайсет дена за всеки и след четирийсет и пет дена ще имаме на своя страна осемнайсет хиляди души, плюс хиляда-две хиляди, които управляват ВВС и ВМС-големи — те също ще преминат през процеса.

Онова, което щеше да направи любимият генерал на Марти, бе да обяви всеобщо учение по психологически операции, което изисква определени взводове да останат на мястото си допълнително още седмица или няколко седмици.

Необходими бяха пет допълнителни дни, за да „посветиш“ Механик, но не можеш после просто да го пратиш да си върви у дома. Промяната в поведението ще е очевидна и в първия случай, в който той се включи, тайната ще излезе наяве. За щастие, след като механиците се включеха, те щяха да разберат необходимостта от изолация, тъй че да ги задържим в базата, нямаше да е проблем. (Оставаше въпросът с храненето и настаняването на всичките тези допълнително повикани хора, които генералът на Марти щеше да включи в учението. На един войник нищо няма да му стане, ако прекара седмица или две на бивак.)

Междувременно публикациите за чудодейното „превъплъщение“ на военнопленниците ще привлекат вниманието на публиката, за да я подготвят да приеме следващата стъпка.

Върховният безкръвен преврат: миролюбците превземат армията, армията сваля правителството. А след това хората — каква радикална идея! — вземат властта в свои ръце.

— Цялата работа обаче виси на конец и зависи от този тайнствен мъж или жена — рекох. — Да променя медицински досиета, да премества хора тук и там — добре. Да намери камион и автобус. Това е нищо в сравнение с организирането на всеобщо учение по психооперации. Акция, която на практика ще е преврат сред военните.

Той кимна мълчаливо.

— Няма ли да сложиш вода на лимонадата?

— Не, чак утре сутринта. Това е тайната. — Той скръсти ръце. — А що се отнася до голямата тайна — самоличността му — ти си опасно близо до разкриването й.

— Президентът? — Той се разсмя. — Министърът на отбраната? Председателят на комитета на началник-щабовете?

— Можеш да отгатнеш по онова, което знаеш, ако разполагаш със схема на организацията. Което е проблем. Изключително уязвими сме през периода между сегашния момент и мига, в който бъде прекроена паметта ти.

Свих рамене.

— Двайсетимата ми казаха за таблетките за самоубийство.

Той внимателно разви капачето на кафяво шишенце и изтръска три таблетки в ръката ми.

— Ако сдъвчеш едно, умът ти ще е мъртъв за броени секунди. За мен й за теб трябва да са в стъклен зъб.

— В зъб ли?

— Стар шпионски мит. Но ако заловят теб или мен живи и ни включат, с генерала е свършено и цялата работа отива на кино.

— Но с теб може да се свързват само еднопосочно?

Той кимна.

— При мен ще е необходимо и малко изтезаване. При теб… е би трябвало да научиш името му.

— Сенаторът Диц? Папата?

Той ме хвана за ръката и ме поведе обратно към автобуса.

— Той е генерал-майор Стантън Роузър, заместник-министърът по въпросите на управление на войската и кадрите. Той беше един от Двайсетицата, който ужким умря, сега е с друго име и лице. Жакът му е разкачен, но иначе разполага с наистина добри връзки.

— И никой от Двайсетицата не знае?

Той поклати глава.

— И няма да го научат от мен. Нито от теб вече. Няма да се включваш с никого, преди да стигнем в Мексико и не прекроим паметта ти.