Вечният мир

За щастие още пазех грубо нахвърления праобраз на статията в собствения си ноутбук. Амелия и аз можехме да го редактираме и да изпратим статията със забавяне, след като напуснем Гуадалахара. Ели Морган, която е била журналистка, преди да извърши убийство, предложи да напише опростена версия за всеобщо разпространение, както и друга — с всички уравнения, — предназначена за популярно научно списание. Щеше да е съвсем къса статия.

Персоналът изнесе изпразнените или пълни с кокали чинии и донесе сладкиши и плодове. Не можех да поема допълнително и една калория, ала Реза нападна и сладките, и плодовете.

— След като устата на Реза е пълна — рече Ашър, — нека аз поема от него защитата на дявола. Да предположим, че за да се хуманизираш, е необходимо само едно просто хапче. Правителството демонстрира как това ще подобри живота на всинца ни — или дори че животът може да бъде изтрит от лицето на Земята, ако не го вземем — и доставя хапчета на всички. Прокарват закон, който предвижда доживотен затвор за онзи, който не е взел хапчето. Колцина биха успели да не го вземат?

— Милиони — отвърна Марти. — Никой няма доверие в правителството.

— В същото време ти говориш не за хапче, а за сложна хирургическа процедура, която е успешна само в деветдесет и осем на сто от случаите и когато не сработи, обикновено или убива, или превръща пациента в идиот. При това положение хората ще хванат гората.

— Това вече го обсъждахме — рече Марти.

— Знам. Разбрах довода ти, докато бяхме включени. Не го предлагаш безплатно — искаш операцията да бъде платена и да се превърне в символ на положение и на обличане на индивида с власт. Колко ендъра смяташ, че би привлякъл по такъв начин? А какво ще стане с хората, които вече разполагат с положение и с власт? Те ще си рекат: „О, добре, значи вече всички ще са като мен.“

— Истината е — намеси се Мендес, — че това наистина дава власт. Когато съм свързан с Двайсетицата, разбирам пет езика; имам дванайсет научни степени; живял съм повече от хиляда години.

— На първо време въпросът за статуса ще има пропаганден ефект — рече Марти. — Но когато хората се поогледат и видят, че на практика всичко интересно се прави от хуманизирани хора, няма да се налага да „продаваме“ идеята.

— Аз се безпокоя от „Чукът на Бога“ — каза Амелия. — Едва ли бихме могли да трансформираме мнозина от тях, а някои ще пожелаят да служат на Бога, като избият неверниците.

Съгласих се:

— Дори да преобразуваме неколцина като Инграм, същността на клетъчната система ще попречи на широкото разпространение на идеята.

— А те и без това са прочути с антижаковата си позиция — добави Ашър. — Имам предвид ендърите като цяло. Доводите за положение и власт няма да им подействат.

— Духовните доводи биха могли да го сторят — каза Ели Морган. Тя самата имаше донякъде вид на светица, цялата в бяло и с дълга, спускаща се към раменете й бяла коса. — Онези от нас, които сме вярващи, ще открием как вярата ни се усилва, как се разширява.

Замислих се за това. Бях почувствал вярата й, когато бяхме включени, привлякоха ме моралната утеха и мирът, които тя извличаше от нея. Но тя мигновено прие атеизма ми като „друг път“, което не ми заприлича много на когото и да е от познатите ми ендъри. През часа, който прекарах включен с Инграм и още двамина, Инграм бе използвал силата на жака, за да визуализира въображаемия ад за трима ни, включващ анално изнасилване и бавно осакатяване.

Интересно би било да се включи човек с него след хуманизирането му и да му пусне тези адски картинки, за да се позабавлява. Предполагам, че би простил на себе си.

— Това е гледна точка, която трябва да обсъдим — рече Марти. — Да се използва религията — не като твоята, Ели, а организираната религия. Така моментално ще привлечем на наша страна кибербаптистите и привържениците на Всеобщата църква. Но ако бъдем подкрепени от някаква по-масова религия, бихме могли да формираме голям блок, който не само ще проповядва нашето евангелие, но и ще демонстрира ефикасността му. — Той взе една курабия и я разгледа. — Толкова много се съсредоточих върху военните аспекти, че пренебрегнах другите властови центрове. Религията, образованието.

Белда потропа с бастуна си по пода.

— Не смятам, че деканите и професорите ще намерят нещо привлекателно в това, да се придобива знание не чрез техните институции. Господин Мендес, вие се включвате към приятелите си и говорите пет езика. Аз знам само четири, и то нито един много добре, а това отне голяма част от младостта ми — да се мъча да запомням, да науча три от тези четири езика. Педагозите са ревниви към времето и енергията, която влагат в придобиването на знанията. А вие ги предлагате на хората като бучка захар.

— Не, не, не е съвсем така — отвърна сериозно. Мендес. — Аз само разбирам японски или каталунски, когато един от другите мисли на този език. Познанието не остава у мен.

— Подобно нещо се случи, когато Джулиан се включи с нас — рече Ели. — Двайсетицата никога дотогава не бе общувала с учен-физик. Когато се свърза с нас, ние проумяхме любовта му към физиката и всеки от нас можеше да използва директно познанията му — но само ако знаехме достатъчно все пак, за да зададем подходящите въпроси. Не можехме изведнъж да схванем висшата математика. Нито пък можем да разберем японската граматика, когато сме свързани с Ву.

Меган кимна.

— Това е споделяне на информация, а не прехвърлянето й. Аз съм лекар, което може и да не е висше интелектуално постижение, но изисква години на учене и практика. Когато сме включени всички заедно и някой има медицинско оплакване, всички останали могат да проследят логиката ми в поставянето на диагнозата и назначаването на лечение, докато процесът тече, но не биха могли да го направят сами, макар да сме се включвали многократно в продължение на двайсет години.

— Изживяването би могло дори да насърчи някого да учи медицина или физика — рече Марти — и сигурно ще помогне на даден студент да получи мигновен близък контакт с лекар или физик. Но въпреки това ще ти се наложи да се изключиш и да залегнеш над книгите, ако искаш наистина да се сдобиеш с познание.

— Или никога да не се изключваш — рече Белда. — Да се изключваш само колкото да хапнеш или да спиш, или да идеш до тоалетната. Това наистина е привлекателно. Милиарди зомбирани хора, които временно се превръщат в експерти по физика и японски. Във всичките си, тъй да се рече, будни часове.

— Това ще трябва да се регулира — рекох, — поне засега. Хората ще прекарат включени две седмици, за да се хуманизират. Но след това…

Входната врата се отвори толкова рязко, че се удари с трясък в стената, и трима едри полицаи с автомати влязоха в стаята. Следваше ги по-дребен невъоръжен полицай.

— Имам заповед за задържането на д-р Марти Ларин — рече той на испански.

— За какво е заповедта? — попитах. — Какво е обвинението?

— Не ми плащат, за да отговарям на негри. Кой от вас е д-р Ларин?

— Аз съм — отвърнах на английски. — Можете да ми отговорите.

Той ме погледна така, както не бяха ме поглеждали от години, дори в Тексас.

— Замълчи, чернилко. Един от вас, белите, е д-р Ларин.

— За какво е заповедта? — попита Марти на английски.

— Вие ли сте професор Ларин?

— Аз съм и разполагам с определени права. За които вие знаете.

— Нямате право да отвличате хора.

— Предполагаемият отвлечен мексикански гражданин ли е?

— Знаете, че не е. Той е представител на правителството на Съединените щати.

Марти се изсмя.

— Тогава ви предлагам да изпратите някой друг представител на правителството на Съединените щати. — И обърна гръб на дулата. — Докъде бяхме стигнали?

— Отвличането е престъпване на мексиканските закони. — Лицето му почервеняваше, досущ като на ченге в някой комикс. — Без значение кой кого е отвлякъл.

Марти взе преносим телефон и се обърна.

— Това е вътрешен проблем между две институции на правителството на Съединените щати. — Пристъпи към мъжа, хванал телефона като оръжие, и премина на испански: — Ти си едно насекомо между две тежки скали. Искаш ли да се обадя и да наредя да те смачкат?

Ченгето отстъпи назад, но сетне възвърна самообладанието си.

— Не знам за какво говорите — рече на английски. — Заповедта е ясна. Трябва да дойдете с мен.

— Глупости.

Марти натисна един бутон и разви кабела на свързващия жак от апаратчето. Щракна го в тила си.

— Искам да знам с кого се включвате! — Марти се вторачи в него с леко заблуден поглед. — Кабо!35 — Онзи направи жест и един от въоръжените му придружители заби дулото си под брадата на Марти.

Марти посегна бавно и, се изключи. Пренебрегна оръжието и се вгледа в лицето на дребния полицай. Гласът му беше разтреперан, но твърд:

— След две минути можете да се обадите на началника си Хулио Кастеняда. Той ще ви обясни подробно как неволно едва не допуснахте ужасна грешка. А може би просто ще решите да се върнете в казармата си. И да не безпокоим повече команданте Кастеняда.

Погледите им се сключиха в един дълъг миг. Ченгето врътна глава настрани и редникът дръпна оръжието си. Без да изрекат и дума, четиримата се изнизаха навън.

Марти затвори вратата подире им.

— Това струваше скъпо — рече. — Включих се с д-р Спенсър, а той, от своя страна — с някого от полицията. Платихме на Кастеняда три хиляди долара, за да отмени заповедта.

— В дългосрочен план парите нямат значение, защото можем да произведем каквото и да е и да го продадем. Но вече не става дума за дългосрочните ни планове. Спешните случаи ни връхлитат един подир друг.

— Докато някой не разбере, че разполагате с наномашина — рече Реза. — Тогава няма да дойдат само шепа полицаи с автомати.

— Тези хора не са ни открили по телефонния указател — намеси се Ашър. — Сигурно е чрез някой от екипа на вашия д-р Спенсър.

— Прав си, разбира се — отвърна Марти. — Тъй че най-малкото знаят, че имаме достъп до наномашина. Спенсър обаче смята, че дължим правото си да използваме наното на правителствени връзки, за които не мога да му кажа. Точно това ще бъде съобщено и на тези полицаи.

— Туй понамирисва, Марти — рекох. — Яко понамирисва. Рано или късно ще докарат пред вратата танк и ще поставят исканията си. Колко време трябва да останем тук?

Той отвори бележника си и натисна един бутон.

— Всъщност зависи от Инграм. Трябва да бъде хуманизиран в рамките на шест-осем дена. Независимо от това, аз и ти трябва да сме в Портобело на двайсет и втори.

Седем дена.

— Нямаме обаче авариен план. Ако правителството или мафията съберат две и две…

— Нашият „авариен план“ е да мислим на ход. Дотук — добре.

— Най-малкото трябва да се разделим на групи — рече Ашър. — Това, че сме на едно място, много ги улеснява.

Амелия постави длан върху ръката ми.

— Да се разделим по двойки и да се разпръснем. Във всяка двойка единият да знае испански.

— И да го сторим веднага — добави Белда. — Изпратилият тези момчета, който и да е той, сигурно има свой резервен вариант.

Марти бавно кимна.

— Аз ще остана тук. Всички останали се обадете веднага, след като си намерите подслон. Кой знае достатъчно испански за да наеме стаи и да поръча храна?

Повечето от половината от нас; отне ни по-малко от минута да се разделим по двойки. Марти отвори дебел портфейл и сложи пачка пари на масата.

— Всеки от вас трябва да разполага с най-малко петстотин песос.

— Онези, които могат, да хванат метрото — намесих се аз. — Една кавалкада от таксита би изглеждала твърде съмнителна и лесна за проследяване.

Амелия и аз взехме багажа си, който още не бяхме разопаковали, и излязохме първи. Станцията на метрото бе на километър разстояние. Предложих й да нося нейния куфар, но тя отвърна, че би изглеждало прекалено подозрително и немексиканско. Тя би трябвало да вземе моя и да върви на две крачки подире ми.

— Поне ще имаме малко време да поработим върху статията. Нищо от онова, което правим, не би имало значение, ако на 14 септември проектът „Юпитер“ все още съществува.

— Аз поработих малко тази сутрин — въздъхна тя. — Ех, да беше и Питър с нас!

— Никога не съм помислял, че ще го кажа, но… и аз бих искал това.