Вечният мир

Не очаквах кой знае какви бойни действия през следващата седмица, тъй като трябваше да усвоим новия комплект големи и да започнем с нов механик. Почти двама нови, тъй като Роуз, замяната на Арли, нямаше никакъв друг опит, освен катастрофата миналия месец.

Новият механик не беше новобранец. Поради незнайни причини бяха разформировали взвод „Индия“, за да го използват като попълнения. Тъй че всички донякъде познавахме новия — Парк — благодарение на халтавата междувзводна връзка, осъществявана от Ралф, а преди него — от Ричард.

Парк не ми се нравеше много, тъй като „Индия“ бе взвод ловци-убийци. Той бе убил повече хора, отколкото всички нас взети заедно, и това му доставяше безсрамно удоволствие. Колекционираше кристали със записите на убийствата си и си ги пускаше, когато не е на пост.

Тренирахме с новите големи в ритъм три часа работа — един час почивка, разрушавахме измисления град Педрополис, построен за целта в базата в Портобело.

Когато ми остана свободно време, се свързах с Каролин, ротната координаторка, и я попитах какво става — защо ми дойде на главата човек като Парк. Той никога няма да успее да се впише в групата.

Отговорът на Каролин бе с раздразнителен тон. Заповедта да се „разкомплектува“ взвод „Индия“ дошла някъде отгоре, над бригадно равнище, и създавала организационни проблеми навсякъде. Механиците от „Индия“ бяха шайка главорези. Те не бяха успели да се сработят дори помежду си.

Тя предполагаше, че става дума за нарочен експеримент. Доколкото знаела, досега такова нещо не било правено; единственият случай на разформироване на взвод, за който бе чувала, бил поради едновременната смърт на четирима, като останалите шестима не могли повече да работят заедно, обладани от споделената мъка. „Индия“, от друга страна, бе един от най-успелите взводове по брой убийства, които бяха натрупали. Нямаше никаква логика да ги разпръсват.

Тя ми каза, че съм изкарал късмет с Парк. Той бил хоризонталната връзка, тъй че бил пряко свързан с механици от други взводове през последните три години. Останалите, освен командира на взвода, били свързани само помежду си и били доста любопитно сбирище. Пред тях Сковил би изглеждал като почитател на педровците.

Парк обичаше да убива не само хора. По време на ученията понякога прострелваше с лазера си някоя пойна птичка във въздуха, което не бе никак лесна работа. Саманта и Роуз в един глас възроптаха, когато ликвидира скитащо псе. Той язвително защити правилността на действието си, като посочи, че мястото на кучето не е в зоната ни на действие и че то би могло да е програмирано да шпионира или да е някакъв капан. Всички обаче бяхме включени тогава и аз почувствах какво изпита той, когато взе на прицел вражеската муцуна: беше си чисто и просто неприлична радост. Беше включил на максимална мощност, за да види как кучето ще се пръсне на парчета.

Последните три дена съчетаваха охраната на района с учения, тогава видях как Парк използва дечица за тренировка на мерника си. Децата често наблюдават големите от безопасно разстояние, не ще и дума, че някои после разказват на татко, който пък докладва в Коста Рика. Но повечето от тях са просто деца, омагьосани от машините, омагьосани от войната. Навярно и аз съм преминал през тоя стадий. Спомените ми отпреди единайсет или дванайсетгодишна възраст са толкова смътни, че сякаш не съществуват; това се дължи на страничния ефект от инсталирането на жака, който се проявява при една трета от нас. Пък и на кого са му притрябвали детски спомени, когато настоящето е толкова забавно…

Всички преживяхме достатъчно вълнуващи мигове миналата вечер. Изстреляни бяха едновременно три ракети: две откъм морето, а една — като примамка — летеше над върхарите, пусната от балкона на висока сграда в края на града.

Двете, които идваха от морето, бяха в нашия сектор. Съществува автоматична защита против подобно нападение, но ние я дублирахме.

Веднага щом чухме експлозията — „Алфа“ свали ракетата в другия край на лагера, — потиснахме естествения импулс да погледнем натам и се обърнахме в противоположната посока. Двете ракети се появиха мигновено, скришно, но достатъчно ярки в инфрачервения визьор. Противовъздушният бараж се изпречи насреща им, а ние ги зачесахме с тежките си куршуми, когато стигнаха до него. Две тъмночервени огнени кълба все още тлееха внушително на фона на нощното небе, когато двойка летящи големи изреваха към морето да търсят платформата, от която бяха изстреляни.

Времето ни за реагиране бе много кратко, но не поставихме някакъв рекорд. Парк, разбира се, стреля пръв, 0,2 секунди преди Клод, което му донесе поредната доза самодоволства. Всички ние имахме хора в подготвителните кресла, тъй като това бе за нас последният ден, а за смяната ни — първият; получих объркан въпрос от дубльора на Парк, посредством моя дубльор: На това момче да не му има нещо?

Просто един добър войник, отвърнах аз, уверен, че ще разберат какво искам да кажа. Инстинктът за убиване у моя дубльор Ву не беше по-силен от моя.

Оставих пет голема за охрана на района, а с другите петима отидохме до брега, за да огледаме останките от ракетите. Нищо изненадващо. Бяха RPB-4, тайванско производство. Щеше да последва протестна нота, отговорът щеше да е оплакване от очевидната кражба.

Но ракетите бяха само за отвличане за вниманието.

Времето за истинското нападение бе изчислено доста точно. Оставаше по-малко от час преди края на смяната.

Доколкото можахме после да го възстановим по записи, планът бе съчетание на търпение и внезапна, отчаяна сила. Двамата бунтовници, които го осъществиха, са работили от години по доставките на храна за Портобело. Те влязоха във фоайето, прилежащо на съблекалнята, за да подредят масите, към които повечето от нас се втурваха след края на смяната. Но под количките си бяха прикрепили картечни пистолети и две картечници. Имаше и трети човек, който прекъсна оптичния кабел, чрез който командването получаваше картина от фоайето и съблекалнята; него изобщо не го заловиха.

Така двамата получиха около трийсет секунди („някой се е препънал в кабела“), извадиха оръжията си и влязоха през незаключените врати между фоайето и съблекалнята и между съблекалнята и „Оперативна“. Прекрачиха прага на „Оперативна“ й започнаха да стрелят.

Записите показват, че са останали живи 2,02 секунди след отварянето на вратата, през което време са изстреляли 78 20-калиброви едри сачми. Не нараниха никого от нас, които бяхме в клетките, тъй като за това са нужни бронебойни куршуми, че и нещо повече, но убиха десетима от механиците, които загряваха за поемане на смяната, и двама от техниците, които се намираха зад ужким бронирано стъкло. Кашикът, който дремеше около нас в бронирания си костюм, се събуди и ги изпепели. Боят бе от най-близко разстояние, така че той получи четири преки попадения. Не пострада, но ако бяха улучили лазера му, щеше да се наложи той да залегне и да влезе в ръкопашна схватка. Тогава те биха получили време да унищожат и нашите „черупки“. Двамата разполагаха с по пет пластични експлозива, прикрепени със скоч към телата им под ризите.

Всичките оръжия бяха произведени от Съглашението; напълно автоматичните оръжия стреляха с муниции от разходван уран.

Пропагандната машина щеше да наблегне на самоубийствената страна на нападението — побъркани педроси, за които човешкият живот няма цена. Ужким са изпаднали в амок и са ликвидирали дванайсетима мъже и жени. Действителността обаче бе страховита, не само поради успешното им проникване и нападение, но и поради смелата и отчаяна самоотверженост, с която го извършиха.

Ние не бяхме наели тези хора просто ей така, от улицата. Всички, които работеха в базата, минаваха изнурителна проверка на произхода си и психологически тест, който доказваше надеждността им. Колко ли още бомби с часовников механизъм крачеха из Портобело?

Канди и аз бяхме късметлии, казано с черен хумор, защото нашите дубльори умряха мигновено. Ву нямаше време дори да се обърне. Чухме вратата да изщраква и да се отваря и в следващия миг откос отнесе горната част от черепа му. Дубльорката на Канди — Марла — загина по същия начин. Но за други бе доста по-тежко. Дубльорката на Роуз има време да се изправи и да се обърне наполовина, улучиха я в гърдите и корема. Дубльорът на Клод бе възнаграден за обръщането си към врата с изстрел в слабините; преживя две дълги секунди на остра болка, преди втори изстрел да разкъса гръбнака и бъбреците му.

Бяхме включени с лека връзка, но въпреки това бе дълбоко разтърсващо, особено за онези от нас, чиито дубльори умряха в мъки. Автоматично ни упоиха, преди да отворят клетките ни и да ни откарат в Травматологията. Успях да зърна за миг клането наоколо, големите бели машини, които се опитваха да върнат живота на онези, чиито мозъци не бяха засегнати. Телата им бяха прекалено разпарчедисани.

И тъй, нямаше да има втора смяна. Нашите големи стояха неподвижни на пост, а рояк кашици изведнъж заеха отбранителните линии. Естественото предположение беше, че нападението против нашите дубльори ще бъде последвано от нападение по сушата против самата база, преди да бъде прехвърлен друг взвод големи. Може би това щеше да стане, ако една или две ракети бяха попаднали в целта. Ала този път всичко остана спокойно и взвод „Фокс“ пристигна от Зоната след по-малко от час.

Подир два часа ни изписаха от Травматологията и ни заръчаха да не съобщаваме никому за случилото се. Но Нгуми нямаше да го запазят в тайна.