Вечният мир

Първите дни, след като се върна, са обикновено хубави и напрегнати. Настроението след завръщането ускорява любовния ни живот и през цялото време, когато не съм с нея, съм дълбоко потънал в проекта „Юпитер“, за да наваксам. Много зависи обаче през кой ден от седмицата се завръщам, защото петъкът винаги е особен. Петъкът е „Специалната съботна вечер“.

Това е името на ресторант в квартала „Идалго“, по-скъп, отколкото обикновено бих предпочел, и по-претенциозен: стилът му е романтизираната калифорнийска гангстерска епоха — мръсотия, графити, кал, — но на безопасно разстояние от белите покривки на масите. По мое мнение онези гангстери не са били по-различни от днешните биячи и касапи — дори в някои отношения са били по-гадни, тъй като не са се безпокоели от прилагането на смъртното наказание на федерално равнище за използване на оръжие. Сервитьорите бяха облечени в кожени якета и грижливо изпоцапани с грес тениски, с черни дънки и високи ботуши. Казват, че списъкът на предлаганите вина бил сред най-добрите в Хюстън.

Аз съм с най-малко десет години по-млад от всички членове на групата, която се събира в „Специална съботна вечер“; освен това съм единственият, който не се занимава през цялото си време с интелектуален труд. Аз съм „приятелят на Блейз“; не знам кои от тях знаят или подозират, че съм приятелят й в буквалния смисъл. Включих се като неин приятел и колега и всички, изглежда, приемаха този факт.

Първоначално групата ме оцени като новост — новостта да има в нея и механик. Интересът им се удвояваше от факта, че един от старшите членове на групата — Марти Ларин — бе от създателите на кибернетичната връзка, чрез която се осъществява включването, а оттам стана възможно и конструирането на големи.

Марти отговаряше за проектирането на безопасността на системата. След като се инсталира жакът, той се осигурява на молекулярно равнище, на практика е невъзможно да бъде променян, дори и от самия производител, дори от учени като Марти. Нановеригата вътре ще се самоунищожи за частица от секундата, ако някой разбърничка сложното устройство. След това ще е необходима нова мозъчна операция (с шансове едно на десет човек да умре или да стане безполезен), за да се извади повредения жак и да се инсталира друг.

Марти бе на около шейсет години, предната половина на главата му беше обръсната до голо в стила на предишното поколение, от останалата се спускаха дълги бели кичури, с изключение на обръснатия кръг около жака. Все още беше симпатичен в обичайния смисъл на думата; правилни черти на мъж-водач, а от начина, по който се отнасяше с Амелия, ставаше ясно, че са имали общо минало. Веднъж я попитах кога е било това — единственият подобен въпрос, който съм й задавал. Тя се замисли за миг и отвърна:

— Предполагам, че тогава си завършвал гимназия.

Народонаселението на „Специална съботна вечер“ варира всяка седмица. Марти е почти винаги там, заедно с традиционния си противник Франклин Ашър, математик, който държи катедра във философския факултет. Шеговитата им престрелка е започнала още от студентските години; Амелия познава Ашър почти откакто познава Марти.

Белда Магяр също обикновено е там — стара дама, но очевидно от вътрешния кръг. Тя си седи и слуша със строго и неодобрително изражение и цяла вечер се жабурка с една чаша вино. Веднъж-дваж прави по някоя весела забележка, без да променя изражението си. Тя е най-възрастната, може би над деветдесетте, професор емеритус във факултета по изкуствата. Твърди, че помни как се е срещала с Ричард Никсън, когато била съвсем малка. Бил едър и плашещ, дал й кутия кибрит — без съмнение сувенир от Белия дом, — но майка й я взела.

Допадаше ми Реза Пак — свенлив учен-химик, някъде около четирийсетте, единственият освен Амелия, с когото си общувах и извън клуба. Срещахме се от време на време да поиграем билярд или тенис. Той никога не споменаваше Амелия, аз пък — приятеля му, който винаги идваше точно навреме да го вземе с кола.

Реза, който също живееше в университетското градче, обикновено ни откарваше с Амелия до клуба, но този петък ние и без това бяхме в града, тъй че взехме такси. (Както повечето хора Амелия не притежава кола, аз пък никога не съм шофирал, освен при първоначалното обучение, след което само съм се присъединявал към някои хора, които знаят как се кара кола.) През деня бихме могли да отидем с велосипеди до „Идалго“, но връщането по тъмно би било равнозначно на самоубийство.

Пък и на залез-слънце заваля дъжд и докато стигнем до клуба, се разрази истинска буря, имаше предупреждение за смерч. Пред входа на клуба бе опната брезентова козирка, но дъждът плющеше почти хоризонтално; станахме вир-вода, докато изминем разстоянието между таксито и вратата.

Реза и Белда вече бяха там на обичайната ни маса в изпоцапаната с грес част на ресторанта. Уговорихме ги да се преместим в клубния салон, където пращеше изкуствена, но топлеща камина.

Докато се местехме, дойде друг непостоянен член на групата — Рей Букър, също мокър до кости. Рей бе инженер, който работеше с Марти Ларин по технологията на големите, освен това — сериозен музикант, който през лятото обикаляше с банджото си целия щат.

— Джулиан, трябваше да видиш Десети днес. — У Рей имаше нещичко от войскарчетата. — Излъчиха със закъснение повторение на десантната атака против Пунта Патука. Дойдохме, видяхме, изритахме ги. — Той подаде шлифера си на следващия го по петите робот. — Почти без жертви.

— Какво означава „почти“? — попита Амелия.

— Налетяха на минно поле. — Той се отпусна тежко на стола. Три групи изгубиха краката си. Но успяхме да ги евакуираме, преди лешоядите да стигнат до тях. Един случай на психясване — момиче едва на втората или третата си мисия.

— Почакай, почакай — рекох. — Нима са използвали минно поле в града?

— И още как! Сринаха цяло каре бордеи. Разбира се, твърдят, че ние сме го направили.

— Колко са жертвите?

— Трябва да са стотици. — Рей поклати глава. — Това е навярно причината за срива на момичето. Тя беше в центъра на действията, обездвижена, с откъснати крака. Сби се с евакуационната група; искаше да изнесат първо цивилните граждани. Трябваше да я изключат, за да я изкарат оттам.

Той поръча на масата скоч и сода, останалите също дадохме поръчките си. В тази част на ресторанта нямаше мърляви келнери.

— Може би ще се оправи. Това е едно от нещата, с които трябва да свикнеш.

— Не сме го направили ние! — натърти Реза.

— Защо да го правим! Никаква полза от военна гледна точка, лоши репортажи в пресата. Минното поле е терористично оръжие в градовете.

— Ще бъде чудо, ако някой е оцелял — отбелязах аз.

— На земно равнище — никой; мигновено станаха на кайма. Но това бяха четири- и пететажни сгради. Хората на по-горните етажи просто е трябвало да оцелеят при срутването.

— Десети оградиха периметър с ООН-маркери и го обявиха за зона без стрелба; да се приберат пострадалите, след като всичките ни големи бяха извън строя. Спуснаха медицински робот на Червения кръст и продължиха.

— Минното поле беше единственото им високотехнологично оръжие. Останалото беше старомодно — тактиката „Отрежи противника и се концентрирай“, която не е ефикасна против толкова добре интегриран взвод като Десети. Много добра координация. Джулиан, ти би могъл да го оцениш. На снимките от въздуха изглеждаше като истински балет.

— Може и да го прегледам.

Няма да го направя; никога не съм го правил, освен ако не познавам някой от участниците в битката.

— Когато пожелаеш — рече Рей. — Имам два кристала, единият е през погледа на Емили Вейл, ротната координаторка. Другият е обичайната рекламна картинка.

Не показваха битките на живо, разбира се, заради противника. Рекламните записи се редактираха така, че да показват максимален драматизъм и да дават минимално количество информация. Обикновените хора не можеха да получат нередактирани записи от механиците; сума войскарчета биха дали мило и драго, за да се сдобият с такъв запис. Рей притежаваше достъп до свръхсекретни материали и нефилтриран жак. Ако цивилен или някой шпионин се сдобие с кристала на Емили Вейл, биха могли да видят и усетят много повече неща, които няма да ги има в рекламните предавания, ала и там определени възприятия и мисли ще бъдат изрязани или филтрирани, освен ако не разполагаш с жак като на Рей.

Сервитьор с чист смокинг донесе напитките ни. С Реза си поделихме кана червено вино — специалитет на заведението.

Рей вдигна чаша:

— За мира — рече той без капчица ирония. — Добре си се завърнал, Джулиан.

Амелия докосна коляното ми с нейните колене под масата.

Виното бе доста хубаво, достатъчно стипчиво, за да те накара да поискаш друго — малко по-скъпичко.

— Тази седмица беше лека — рекох и Рей кимна. Той винаги следеше участието ми в битките.

Появиха се още двама-трима и, както обикновено, се разделихме на няколко групички. Амелия се премести при Белда и някакъв мъж от факултета по изкуствата, да си говорят за книги. Винаги се разделяхме, когато това изглеждаше естествено.

Аз останах с Реза и Рей; сетне дойде Марти, млясна Амелия и се присъедини към нас тримата. Двамата с Белда не се обичаха много-много.

Марти бе мокър до кости, дългата му бяла коса висеше на тънки кичурчета.

— Наложи се да паркирам на една пресечка оттук — рече той, докато пускаше шлифера си върху робота-количка.

— Помислих си, че си се задържал до късно на работа — каза Рей.

— Че не е ли вече късно? — Поръча си кафе и сандвич. — Пак ще се върна там по-сетне, ти — също. Пийни още два-три скоча.

— Какво има? — Рей бутна символично скоча си настрани с един инч.

— Да не говорим за работа. Пред нас е цялата нощ. Но става дума за онова момиче, което видя на кристала на Вейл.

— Онова, което е рухнало ли? — попитах.

— Аха. Ти защо не рухваш, Джулиан? Я се разтовари пред нас. Харесва ни компанията ти.4

— И взводът ти — засмя се Рей. — Приятна компания.

— Как се връзва момичето с вашите интердисциплинарни занимания? — попитах.

— Нова работа, която започнахме, докато те нямаше — отвърна Рей. — Сключихме договор за изследване на сривовете, причинени от симпатия. Хора, които рухват от състрадание към врага.

— Можете да използвате Джулиан — каза Реза. — Той чисто и просто си ги обича педросите.

— Това няма пряка връзка с политиката — рече Марти. — И обикновено се случва с хора, които са от година-две на служба. По-често с жените, отколкото с мъжете. Той не е подходящ кандидат. — Кафето пристигна, той вдигна чашката и духна. — Е, какво ще кажете за това време? Прогнозата беше за хладно и ясно.

— Много си падам по метеоролозите — рекох.

Реза кимна.

— Корен квадратен на минус едно.

Тази вечер щеше да се говори още за сривовете, причинени от състрадание.