Вечният мир

По този въпрос Джулиан грешеше. Едно от първите неща, които психиатърът му каза, бе:

— Знаеш, че е възможно да се изтриват определени спомени. Можем да направим така, че да забравиш за убийството на момчето. — Д-р Джеферсън бе чернокож, може би двайсет години по-възрастен от Джулиан. Той почеса кичур посивяла брада.

— Но не е просто, не е и пълно. Има емоционални асоциации, които не можем да изтрием, защото е невъзможно да се проследи всеки неврон, който е бил поразен от преживяното.

— Не мисля, че искам да забравям — рече Джулиан. — За добро или за лошо, то е част от това, което съм сега.

— Не е за добро и ти го знаеш. Ако беше от типа хора, които могат да убият и да не се вживяват, войската щеше да те прати във взвод ловци-убийци.

Намираха се в облицован с дървена ламперия кабинет в Портобело, по стените висяха ярки картини на местни художници и тъкани килими. Джулиан се поддаде на неясния импулс, посегна и докосна грубата вълна на един килим.

— Дори да забравя, момчето си остава мъртво. Не ми се вижда честно.

— Какво имаш предвид?

— Дължа му моята мъка, моята вина. Той бе просто хлапе, попаднало в…

— Джулиан, той е имал оръжие и е стрелял наред. Може би си спасил живота на други, като си го убил.

— Не и нашия живот. Ние бяхме в безопасност, тук.

— Живота на цивилни хора. Не си правиш добра услуга, като мислиш за него като за беззащитно момче. Той е бил сериозно въоръжен и извън контрол.

— Аз бях сериозно въоръжен и под контрол. Целях само да го извадя от строя.

— Още една причина да спреш да се самообвиняваш.

— Ти убивал ли си някого? — Джеферсън рязко поклати отрицателно глава. — Тогава не разбираш. То е все едно вече да не си девствен. Можеш да изтриеш паметта за случката, добре, но повече не можеш да бъдеш девствен. Както сам казваш — „емоционални асоциации“. Няма ли да се чувствам още по-прецакан? Да не мога да проследя произхода на тези чувства до подбудата, която ги е предизвикала?

— Единственото, което исках да кажа, е, че е сработвало при други хора.

— Аха. Но не при всеки.

— Не. Това не е точна наука.

— Тогава — моите уважения, но отказвам.

Джеферсън прелисти папката на писалището си.

— Може да не ти разрешат да откажеш.

— Мога да не се подчиня на заповед. Това не е битка. Няколко месеца в затвора няма да ме убият.

— Не е толкова просто — Той започна да брои на пръсти. — Първо, пребиваването в затвора би могло да те убие. Надзирателите кашици са подбирани заради агресивността им, а те не обичат механиците. Второ, престоят в затвора ще бъде катастрофален за професионалното ти развитие. Мислиш ли, че Тексаският университет би взел бивш затворник чернокож? Трето, може изобщо да нямаш избор, в буквален смисъл. Имаш ясно изразена склонност към самоубийство. Тъй че мога да…

— Кога изобщо съм споменавал за самоубийство?

— Навярно никога. — Докторът извади най-горния лист от папката и го подаде на Джулиан. — Това е цялостният ти личностен профил. Пунктираната линия е средната величина за хора на твоята възраст, призовани в армията. Виж линията над „Самоуб.“

— Това се основава на писмения тест, който попълних преди пет години, така ли?

— Не, обединени са доста фактори. Армейски тестове, но и различни клинични наблюдения и оценки за състоянието ти от детска възраст.

— И въз основа на това можете да ме принудите да приема медицинска процедура пряко волята ми?

— Не. Въз основа на това, че аз съм полковник, а ти си сержант.

Джулиан се наведе напред.

— Ти си полковник, който е положил Хипократовата клетва, а аз съм сержант с докторат по физика. Можем ли да поговорим поне минута като двама мъже, прекарали по-голямата част от живота си в учене?

— Извинявай. Давай.

— Ти ме караш да приема медицинско лечение, което драстично ще засегне паметта ми. Трябва ли да повярвам, че не съществува вероятност то да навреди на способността ми да се занимавам с физика?

Джеферсън замълча за малко.

— Съществува такава възможност, но е много малка. А и е съвсем сигурно, че няма да се занимаваш с физика, ако се самоубиеш.

— О, за Бога. Няма да се самоубия!

— Точно така. Какво мислиш, че би отвърнал един потенциален самоубиец?

Джулиан се опита да не повишава тон.

— Чуваш ли се какво приказваш! Нима искаш да кажеш, че ако бях отговорил „Разбира се, мисля, че ще го направя“, ще ме обявиш за здрав и ще ме пуснеш да си вървя у дома?

Психиатърът се усмихна.

— Добре, това не беше лош отговор. Но трябва да разбереш, че би могъл да бъде и добре премислен от страна на потенциалния самоубиец.

— Разбира се. Всичко, което кажа, може да бъде доказателство за умствено заболяване. Стига да си убеден, че съм болен.

Той се взря в дланта си.

— Виж сега, Джулиан. Знаеш, че се включих към куба със записа на чувствата, които изпита, когато уби онова момче. Донякъде все едно и аз бях там. Бях ти.

— Знам.

Той бутна настрани досието на Джулиан и извади малко бяло шишенце с хапчета.

— Това се леки антидепресанти. Нека опитаме с тях две седмици — по едно хапче след закуска и след вечеря. Няма да навредят на умствените ти способности.

— Добре.

— И искам да те видя — той провери календара си — в десет сутринта на 9 юли. Искам да се включа с теб и да проверя отговорите ти на това-онова. Ще бъде двустранна връзка; няма да крия нищо от теб.

— И ако решиш, че съм мръднал, ще ме подложиш на изтриването на паметта?

— Ще видим. Толкова мога да ти кажа засега.

Джулиан кимна, взе бялото шишенце и излезе.