Вечният мир

Всичките десет души от взвода на Джулиан Клас разполагаха с едно и също основно оръжие — голем, или „дистанционно управляема бойна единица на пехотата“ — ДУБЕП: огромен брониран костюм, в който се намира призрак. Въпреки че и бронята е много тежка, половината от масата на ДУБЕП-а се дължи на мунициите. Тя може да стреля със снайперска точност до хоризонта с двуунциеви куршуми от разходван уран, а на близко разстояние може да избълва поток от свръхзвукови стрелички. Разполага с „виждащи“ ракети с високоексплозивен или запалителен заряд, с напълно автоматизиран гранатомет, с лазер с голяма мощност. Специалните части могат да бъдат въоръжени с химическо, биологично или ядрено оръжие, ала те се използват само при наказателни операции.

(По-малко от дузина ядрени оръжия с малка мощност бяха използвани през дванайсетте години война. Голям заряд разруши Атланта и макар Нгуми да не поеха отговорността за това, Съглашението отвърна с 24-часово предупреждение, след което изравни със земята Манделавил и Сау Паулу. Нгуми излязоха с версията, че Съглашението най-цинично е жертвало един свой град без стратегическо значение като предлог да унищожи два важни от стратегическа гледна точка техни града. Джулиан подозираше, че може би са прави.)

Имаше, разбира се, и военновъздушни и военноморски сили, съответно наричани военновъздушни и морски големи, въпреки че повечето от летящите големи се пилотираха от жени.

Всички от взвода на Джулиан разполагаха с еднакви брони и оръжия, но някои имаха специализирани функции. Като командир на взвода, Джулиан имаше постоянна пряка връзка (поне на теория) с ротната координаторка, а чрез нея — с командването на бригадата. На място получаваше непрекъсната информация под формата на шифровани съобщения от летящите над мястото спътници, както и от командната станция, която се намираше на геостационарна орбита. Всяка заповед идваше едновременно от два източника с различен шифър и с различно забавяне на сигнала, тъй че бе невъзможно противникът да пробута фалшива команда.

Ралф имаше „хоризонтална“ връзка, подобна на „вертикалната“ на Джулиан. Като свързочник на взвода, той бе във връзка с колегите си от всички останали девет взвода от формированието „Браво“. Те бяха включени един към друг с „лека“ връзка — комуникациите не предполагаха такава близост, както с другите бойци от взвода, но беше и нещо повече от радиовръзка. Той би могъл да дава информация на Джулиан за действията на другите взводове, дори за чувствата и бойния им дух по бърз и пряк начин. Взводовете рядко влизаха в самостоятелни акции, но когато това се случеше, ситуацията ставаше хаотична и объркваща. Затова свързочниците бяха толкова важни, колкото и вертикалните връзки с командването.

Един взвод от големи можеше да нанесе поражения колкото бригада от обикновената пехота. При това по-бързо и по-зрелищно — досущ като неуязвими роботи, които действаха в безшумно съзвучие.

Не използваха истински въоръжени роботи поради няколко причини. Една от тях бе, че биха могли да бъдат пленени и използвани срещу теб; ако противникът заловеше голем, щеше да разполага само с купчина скъпи отпадъци. Нито един обаче не бе пленен непокътнат; саморазрушаваха се много впечатляващо.

Другият проблем на роботите бе тяхната автономност — роботизираната машина би била в състояние да функционира и сама, ако бъдат отрязани комуникациите й. Идеята, а и реалността, тежковъоръжена машина да взема решения за бойни действия на място, не бе от нещата, които армията би желала. (Големите имаха ограничена автономия, в случай че механикът загине или изпадне в несвяст. Тогава спираха да стрелят и търсеха укритие, докато се намери нов механик, който да се включи.)

Можеше да се спори дали големите бяха по-ефективно психологично оръжие, отколкото биха били роботите. Те приличаха на всесилни рицари, на герои. И бяха демонстрация на технология, която бе непостижима за противника.

Врагът използваше въоръжени, роботи като — както се оказа например — двата танка, охраняващи конвоя, който взводът на Джулиан трябваше да изтреби. Нито един от танковете не успя да им причини неприятности. И двата бяха унищожени в момента, в който чрез стрелбата си издадоха позициите си. Унищожени бяха и двайсет и четири камиони-роботи, след като бе установен товарът им — муниции и медикаменти.

Когато и последният камион бе превърнат в купчина блестяща шлака, на взвода му оставаха още четири дена от смяната, затова го прехвърлиха по въздуха в базовия лагер в Портобело, където му бе възложена охранителна дейност. Това понякога беше опасно, тъй като лагерът бе атакуван с ракети по няколко пъти годишно, но през повечето време нямаше нападения. Обаче не беше и скучно — механиците при тези случаи защитаваха собствения си живот.