Вечният мир

Последният отрязък от пътуването ми бе от Чикаго, но той прехвърли Сийсайд с няколко мили, тъй че хвърлих един поглед на Вътрешното море. „Море“ всъщност звучи малко претенциозно; то е с едва половината площ на езерото Грейт Солт. Но е внушително — идеален син кръг, прорязан от белите линии на вълните, вдигнати от увеселителните съдове.

Мястото, към което се бях запътил, се намираше само на шест мили от летището. Такситата се плащат с кредити за забавление, но велосипедите бяха безплатни, затова взех един и завъртях педалите. Беше горещо и прашно, но усилието си струваше, след като бях прекарал целия предиобед по самолети и летища.

Сградата бе с архитектура отпреди петдесет години — цялата огледални стъкла и стоманена конструкция. На табела сред подстриганата ливада пишеше „Домът на Свети Вартоломей“.

Вратата ми отвори мъж над шейсетте, който носеше якичка на свещеник и всекидневни дрехи.

Фоайето бе бяло помещение, лишено от всякаква украса, освен разпятие на едната стена, а срещу него, на другата стена — холограма на Иисус. Непривлекателни, казионни столове и канапе с религиозна литература върху масичката между тях. Влязохме през двойната врата в също тъй обикновена всекидневна.

Отец Мендес бе от испанско потекло, косата му бе още черна, сбръчканото му лице носеше два дълги стари белега. Видът му бе заплашителен, но спокойният му тон и приветливата усмивка го разведряваха.

— Извинете ни, че не дойдохме да ви посрещнем. Не разполагаме с кола и не излизаме много. Това ни помага да поддържаме образа си на безвредни стари побърканяци.

— Д-р Ларин каза, че легендата за вас съдържа и частица от истината.

— Да, ние сме нещастните оцелели от първите експерименти с големи, с помътен ум. Хората гледат да ни избягват, когато излезем.

— Значи не сте истински свещеник.

— Всъщност съм, или по-скоро бях. Разпопиха ме, след като бях обвинен в убийство. — Той спря пред обикновена врата върху която имаше табелка с името ми, и я отвори: — За изнасилване и убийство. Това е вашата стая. Като се поосвежите, слезте до атриума в края на коридора.

Самата стая не беше съвсем монашеска, на пода имаше ориенталски килим, модерно окачено легло контрастираше на старинното писалище с ролетка и съответстващия му стол. Имаше и малък хладилник с безалкохолни напитки и бира, в бюфета се виждаха бутилки вино, вода и чаши. Докато събличах униформата си и я сгъвах внимателно да е готова за обратния път, изпих чаша вода, сетне чаша вино. После взех един бърз душ, облякох по-удобни дрехи и тръгнах да търся атриума.

Коридорът представляваше стена отляво и врати като моята отдясно, с очевидно по-постоянни табелки. Вратата с орнаментно непрозрачно стъкло в края му се отвори автоматично, когато я приближих.

Замръзнах като истукан. Атриумът беше хладна борова гора. Мирис на кедри, някъде весело ромонеше поточе. Погледнах нагоре и, да, виждаше се небето.

Поех по пътечката, настлана с камъчета и за миг поспрях на дървеното мостче над бързия плитък поток. Чух смях пред себе си и последвах леката миризма на кафе, завих и излязох на малка полянка.

Около дузина мъже на около петдесет и шейсет години стояха или седяха наоколо. Мебелировката бе дървена, в селски стил от най-различни модели, без да е подредена по някакъв определен начин. Мендес се отдели от групичката, с която разговаряше, и дойде при мен.

— Събираме се тук за около час преди вечеря — рече той. — Ще пиете ли нещо?

— Кафето ухае добре.

Той ме отведе до маса със самовари с чай и кафе и различни бутилки. Имаше бира и вино в кофичка с лед. Нищо домашно приготвено и нищо евтино — повечето неща бяха вносни.

Посочих батареята от бутилки арманяк, малцово уиски, анехос30.

— Вие какво, да нямате печатница за купони?

Той се усмихна, поклати глава и наля две чаши.

— Не е чак дотам законно. — Остави чашата ми до млякото и захарта. — Марти каза, че можем да ви се доверим дотолкова, че да се включим, тъй че в крайна сметка ще узнаете. — Той се вгледа в мен. — Имаме си наномашина.

— Как пък не!

— Господарските къщи имат много помещения — рече той, — включително и голямо подземие в случая. Можем да слезем и да погледнем по-късно.

— Не се шегувате, нали?

Той поклати глава и сръбна от кафето.

— Не. Машината е стара, малка, бавна и неефективна. Ранен прототип, който е трябвало да бъде разглобен за резервни части.

— Не се ли страхувате, че можете да направите още един голям кратер?

— Съвсем не. Елате, да седнем там. — Имаше масичка за пикник с два стола и чифт жакове с черна кутия. — Да спестим малко време. — Подаде ми зеления жак и взе червения. — Еднопосочно прехвърляне.

Аз се включих, сетне и той, прещрака ключа — включи и изключи.

Извадих жака и го погледнах слисан. Целият ми възглед за света се бе променил за една секунда.

Експлозията в Дакота е била нагласена. Наномашината е била изпитвана тайно много време й е била безопасна. Съглашенската коалиция, която я разработила, искала да предотврати чужди потенциално успешни насоки на изследвания. И след няколко внимателно съставени документа — свръхсекретни, но компрометиращи — евакуирали Северна Дакота и Монтана, а после обявили опита си да получат огромен диамант от няколко килограма въглерод.

Но по онова време наномашината дори не е била там. Само огромно количество деутерий и тритий, плюс взривател. Гигантската водородна бомба била поставена под земята и насочена така, че да причини минимално радиоактивно замърсяване, като в същото време стопи едно хубаво, кръгло езерно легло, достатъчно голямо, за да послужи като добър довод, който да те накара да се откажеш сам да си правиш наномашина от това-онова.

— Но откъде знаете? Откъде сте сигурни?

Той смръщи чело.

— Може би… може би това е просто приказка. Не е възможно да се провери ей така. Мъжът, който я вкара в нашата верига, Хулио Негрони, е починал няколко седмици след експеримента, а човекът, който я научил от него — негов съкилийник в Рейфорд, е екзекутиран много отдавна.

— Съкилийникът е бил учен?

— Така казва. Убил хладнокръвно жена си и децата си. Предполагам, е лесно да се провери в архивите на новините, някъде от 22-ра или 23-та.

— Аха. Мога да го сторя тази вечер.

Върнах се до масата и налях малко ром в кафето си. Беше прекалено добър ром, да се хаби по такъв начин, но отчаяната ситуация изисква отчаяни мерки. Спомням си, че ми хрумна тъкмо тази фраза. А още не знаех колко отчаяни бяха времената.

— Наздраве. — Мендес вдигна чашата си, докато сядах. Чукнах се с него.

Ниска жена с дълга, спусната коса дойде с преносим телефон.

— Д-р Клас? — Аз кимнах и взех апаратчето. — Търси ви д-р Хардинг.

Лицето на екранчето беше колкото нокът, но виждах, че определено е разстроена.

— Джулиан… нещо става.

— Нещо ново? — Опитах се думите ми да прозвучат шеговито, но усещах как гласът ми трепери.

— Редколегията на списанието е отхвърлила статията.

— Господи! И на какво основание?

— Редакторът казва, че „отказват да обсъждат това“ с когото и да било, освен с Питър.

— И какво смята Питър да…

— Той не е у дома си! — Малка ръчица прехвърча да избърше потта от челото й. — Не дойде с обявения полет. От Сейнт Томас съобщиха, че е напуснал вилата си снощи. Тъй че някъде между вилата и летището той… Не знам…

— Провери ли в полицията на острова?

— Не… не; това е следващата ми стъпка, разбира се. Паникьосах се. Просто ми се искаше, нали разбираш, надявах се, че ти се е обадил.

— Искаш ли аз да позвъня в полицията? Би могла да…

— Не, аз ще го направя. И на самолетната компания — двойна проверка. Ще ти звънна после.

— Добре. Обичам те.

— И аз те обичам.

Тя прекъсна.

Мендес отиде да си долее топло кафе.

— Какво става с тази редколегия? Да не е загазила?

— И двамата сме загазили. Но това е просто една академична редколегия, която решава дали дадена статия да бъде публикувана.

— Както личи, и двамата сте заложили много на тази статия.

— И двамата, и всички останали на света. — Взех червения жак. — Този автоматично еднопосочен ли е?

— Да.

Той се включи, после и аз.

Не бях толкова добър в предаването, колкото него, макар и да се включвах по десет дена на месец. Същото бе и с Марти предишния ден: ако си свикнал с двустранна връзка, чакаш за обратни податки, които никога не идват. Тъй че след много задънени улички и връщане обратно, ми потрябваха десет минути да предам всичко.

Известно време той ме гледаше, а може би гледаше навътре в мен.

— В съзнанието ти няма съмнение, че сме обречени.

— Точно така.

— Аз, разбира се, не мога да оценя логиката ти, псевдооператорската теория. Доколкото разбирам, тази техника не е общоприета.

— Вярно. Но Питър стигна до същите резултати по друг, независим път.

Той бавно кимна.

— Ето защо тонът на Марти беше толкова странен, когато ми съобщи, че идваш. Използва бомбастични изрази от типа „жизненоважно“. Не искаше да изрича прекалено много, но желаеше да ме предупреди. — Наведе се напред. — Значи сега трябва да прибегнем до Бръснача на Окам. Най-простото обяснение на тези събития е, че ти, Питър и Амелия грешите. Светът, Вселената няма да загинат заради проекта „Юпитер“.

— Вярно, но…

— Нека продължа малко в тази посока. От вашата гледна точка най-простото обяснение е, че някой, който разполага с власт, иска предупреждението ви да бъде забранено.

— Точно така.

— Позволи ми да предположа, че никой в тази редколегия не би спечелил от унищожението на Вселената. Тогава защо, за Бога, някой, който смята, че доводите ви имат стойност, ще иска да ги забрани?

— Ти йезуит ли си?

— Францисканец. Държим второто място по упорство.

— Ами… Не познавам никого от тази редколегия, тъй че мога само да се догаждам за мотивите им. Разбира се, те не искат Вселената да обърне корема като умряла риба. Но в същото време биха искали статуквото да се запази достатъчно дълго, за да си уредят кариерите — ако приемем, че всички са включени в проекта „Юпитер“. Ако нашите заключения бъдат приети, много учени и инженери ще трябва да си търсят нова работа.

— Нима учените могат да са толкова продажни? Потресен съм.

— Разбира се. Или пък би могло да е нещо лично против Питър. Той вероятно има повече врагове, отколкото приятели.

— Можеш ли да разбереш кой е участвал в редколегията?

— Не мога; пази се анонимност. Може би Питър ще съумее да измъкне това от някого.

— А какво мислиш за изчезването му? Възможно ли е да е открил някаква фатална грешка в доводите ви и да е решил да изчезне?

— Не е невъзможно.

— Да не мислиш, че му се е случило нещо лошо?

— Уф. Сякаш прочете мислите ми. — Отпих глътка кафе, беше хладко, но не и неприятно. — Колко неща изпуснах?

Той сви рамене.

— Не много.

— Ще научите всичко минути след като се включим на двустранна връзка. Любопитен съм.

— Не се прикриваш много добре. Но пък и нямаш много голям опит.

— И какво узна?

— Зеленооко чудовище. Сексуална ревност. Един определен образ, смущаващ.

— Смущаващ за теб ли?

Той наведе глава с около десет градуса ирония.

— Разбира се, че не. Говорех най-общо. — Той се засмя. — Съжалявам. Не исках думите ми да прозвучат назидателно. Предполагам, че нещо в чисто плътски смисъл би смутило и теб.

— Не. Другият проблем все още си виси обаче. Нерешен.

— Тя няма жак.

— Не. Опита, но не стана.

— Не беше много отдавна, нали?

— Преди няколко месеца. На 20 май.

— И този, хм, епизод се случи след това.

— Да. Много е сложно.

Той разбра намека ми.

— Нека се върнем към изходната точка. Онова, което научих от теб — ако предположим, че сте прави за проекта „Юпитер“, — е, че ти и Марти, но Марти повече от теб, вярвате, че трябва да освободим света от, войните и агресивността веднага. Инак играта загрубява.

— Това би казал Марти. — Изправих се. — Ще си налея топло кафе. Искаш ли нещо?

— Малко от онзи ром. Ти не си толкова сигурен, нали?

— Не… и да, и не. — Съсредоточих се върху питиетата. — Нека пък сега аз се опитам да прочета мислите ти. Ти си на мнение, че няма смисъл да се бърза, след като веднъж проектът „Юпитер“ бъде деактивиран.

— Ти другояче ли мислиш?

— Не знам. — Оставих напитките, Мендес опита своята и кимна. — Когато се свързвах с Марти, придобивах някакво чувство на неотложност, което бе напълно лично. Той иска да види нещата задвижени, преди да умре.

— Той не е толкова възрастен.

— Не, на шейсет и няколко. Но е обсебен от идеята си, откакто се е случило онова с вас тук; а може би и от още попреди. Той знае, че ще е необходимо доста време, преди нещата да тръгнат. — Потърсих думите; думите на логиката. — Ако оставим чувствата на Марти настрани, съществува обективна причина да се бърза; картината на везните в черно и бяло: всичко друго, което правим или не правим, е нищожно, ако съществува и най-малката възможност това да се случи.

Той вдъхна от аромата на рома си.

— Унищожението на всичко.

— Именно.

— Може би сте твърде близо до него — рече той. — Имам предвид, че става дума за огромен проект. Това не е нещо, което някой Хитлер или Борджия ще сътворят в задния си двор.

— През тяхното време — не. Сега обаче биха могли — отвърнах. — Ти най-добре от всички останали хора би трябвало да го проумяваш.

— Аз ли, защо?

— Имате наномашина в подземието. Когато поискате тя да свърши нещо, какво правите?

— Поискваме си. Казваме й какво искаме, тя проверява в каталога си и ни съобщава какви суровини трябва да й доставим.

— Не можете обаче да поискате тя да произведе свое копие.

— Казват, че е невъзможно, че ще се стопи, ако го направим. И не съм склонен да опитвам.

— Но това е просто част от програмирането, нали така? На теория можете да я дадете накъсо.

— Аха — кимна той. — Разбирам накъде биеш.

— Точно така. Щом можете да заобиколите тази заповед, бихте могли, например, да речете: „Възстанови проекта «Юпитер»“, и ако имате достъп до суровините и информацията, тя ще може да го направи.

— По волята на един човек.

— Точно така.

— Боже мой! — Той отпи от рома си и удари с чашата по масата. — Боже мой!

— Всичко — продължих аз. — Ако някой маниак изрече точно тези думи, ще изчезнат трилион галактики.

— Марти има голямо доверие в чудовищата, които е създал — рече Мендес, — щом ни позволява да споделим това.

— Вяра или отчаяние. Аз май получих от него смесица от двете.

— Гладен ли си?

— Какво?

— Искаш ли да вечеряме сега, или първо всички да се включим.

— Точно за това съм гладен. Хайде да го направим.

Той се изправи и плесна оглушително два пъти.

— В голямата зала — извика. — Марк, ти остани навън на стража!

Последвахме останалите към двойната врата от другата страна на атриума. Питах се в какво ли точно се въвличах.