Вечният мир

Не можех да повярвам на очите си: големи срещу големи. Две от машините излязоха от водата и залегнаха на плажа, като стреляха срещу двама от големите охранители. Третият охранител беше по-назад, зад ъгъла на сградата, готов да се включи, но в същото време държеше под око фасадата й.

Очевидно никой не ни бе забелязал. Разтърсих рамото на Реза, за да привлека вниманието му — той бе шашардисан от пиротехниката на дуела, — и му прошепнах:

— Придържай се към земята! Последвай ме!

Изпълзяхме до един храсталак, сетне изтичахме приведени до входната врата. Кашикът на портала ни видя и гръмна предупредителен или лошо прицелен изстрел над главите ни. Изкрещях му „Връх на стрела!“ — паролата за деня, и това очевидно подейства. Във всеки случай не би трябвало да гледа в нашата посока, но щях да му изнеса съответната лекция някой друг път.

Поблъскахме се през тясната врата, досущ като двойка удрящи си шамари комедианти и се изправихме пред сляп голем — същия, когото Гаврила бе повредила. Не бяхме го изпратили на ремонт, защото не искахме да предизвикваме излишни въпроси, а и четирима големи ни се струваха предостатъчни. Преди обаче да се окажем в епицентъра на сражението.

— Парола — извика някой.

Казах „Връх на стрела“, Реза ми помогна с „Ковач на стрели“, заглавието на филм, който бях пропуснал да видя. Беше близо обаче. Жената, която бе приклекнала зад писалището в приемната и действаше като наблюдател за големите, ни махна да влизаме.

Приклекнахме до нея. Аз не бях с униформа.

— Казвам се сержант Клас. Кой командва?

— Господи, не знам. Може би Сътън. Тя ми нареди да сляза тук и да наблюдавам. — Чуха се две силни експлозии отзад. — Знаете ли какво, по дяволите, става?

— Знам само, че сме нападнати от свои. Или е така, или противникът най-сетне се е сдобил с големи.

Каквото и да ставаше, осъзнах, че нападателите трябваше да действат бързо. Дори в базата да не бяха нахлули други големи, би трябвало скоро да ни навестят летящи големи.

Тя разсъждаваше в същата посока.

— Къде са хвъркатите? Трябваше да се появят досега.

Точно така; те винаги бяха на мястото си, винаги готови. Нима бе възможно да са превзети? Или имаха заповеди да не се намесват?

В Сграда 31 нямаше нищо подобно на „ситуационна зала“, тъй като оттук никога не бяха ръководили бойни действия. Сержантката каза, че лейтенант Сътън била в столовата, тъй че се насочихме натам. Стая в сутерена без прозорци, тя бе толкова безопасна, колкото и всички останали помещения, ако големите решаха да разрушат сградата.

Сътън седеше край една маса с полковник Лаймън и лейтенант Фан, които бяха включени. Марти и генерал Пейджъл, също включени, седяха на друга маса, заедно с главния сержант Топ Гилпатрик, който нервничеше. Имаше около две дузини кашици и невключени механици, приклекнали в очакване с оръжие в ръка. Зърнах Амелия с тълпа цивилни под тежка метална маса за сервиране и й махнах.

Пейджъл се изключи и подаде радиограма до Топ, който се включи.

— Какво става, сър? — попитах.

Учудващо, но той ме позна.

— Не мога да ти кажа много, сержант Клас. Това са войски на Съглашението, но не успяваме да установим връзка. Сякаш идват от Марс. Имаме десет механици, които чакат да се включат, макар и не в клетки.

— Значи могат да установят контрол, но не и да направят нещо по-така?

— Да пообиколят, да използват прости оръжия. Може би всичкото, което трябва да сторят, е да накарат големите да останат на място или да залегнат. Всичко друго, но не и да атакуват. Връзките ни с летящите и морските големи са прекъснати, вероятно се отнася само за тази сграда. — Той посочи другата маса. — Лейтенант Фан се опитва да се свърже.

Последва нова експлозия, достатъчно мощна, за да се раздрънкат чиниите.

— Мислите ли, че някой ще забележи всичко това?

— Ами, всички знаят, че тази сграда е изолирана за свръхсекретно симулационно учение. Цялата тази пукотевица би могла да се приеме като ефекти, включени в тренировката.

— Докато в крайна сметка не ни изпарят наистина — рекох.

— Ако са имали намерение да разрушат сградата, можеха да го направят в първите секунди на сблъсъка.

Топ се изключи.

— Мамицата му! Извинете, сър. — Чу се силен трясък на горния етаж. — Готови умрели сме. Четирима големи срещу десет, нямахме никакъв шанс.

— Нямахме ли? — попитах. Марти също се изключи.

— Обезвредиха и четиримата. Вече са вътре!

Лъскав черен голем изтрополи до вратата на столовата към коридора, целият накичен с оръжия. Можеше да ни избие за миг. Не помръдвах и мускул, с изключение на клепача ми, който потрепваше неволно.

Контраалтът прозвуча достатъчно силно, за да ни заболят ушите.

— Ако изпълнявате заповедите ми, няма причини някой да бъде наранен. Всички, които имат оръжия, да ги оставят на пода. Всички да отидат до отсрещната стена така, че да виждам ръцете ви.

Тръгнах заднешком с вдигнати ръце.

Генералът се изправи прекалено бързо и лазерният и автоматичният ствол веднага го взеха на прицел.

— Аз съм бригаден генерал Пейджъл, старшият офицер тук…

— Да. Идентичността ви е потвърдена.

— Знаете ли, че ще се изправите пред военен трибунал за това? Че ще прекарате остатъка от живота си…

— Сър, извинете ме, но аз имам заповеди да не се съобразявам с чиновете на когото и да е в тази сграда. Заповедите ми са от генерал-майор, който, доколкото знам, ще пристигне тук. С най-голямо уважение ви предлагам да почакате и да обсъдите въпроса с него.

— Значи ще ме застреляте, ако не отида до онази стена с вдигнати ръце?

— Не, сър, ще напълня помещението с газ, предизвикващ повръщане, но няма да убия никого, освен ако не посегне към оръжие.

Топ пребледня.

— Сър…

— Недей, Топ. Аз самият съм наясно с това.

Смръщеният генерал отиде до стената с мушнати в джобовете ръце.

Появиха се още два голема, заедно с двайсетина души от другите етажи, тогава дочух слабия шум на приближаващ товарен вертолет; после — и на малък летящ голем. И двата кацнаха на покрива и притихнаха.

— Това ли е вашият генерал? — попита Пейджъл.

— Не мога да знам, сър.

След минута се появиха десетима кашици, после още дузина. Облечени бяха в комбинезони със защитен цвят, с мрежички на каските, без опознавателни знаци и емблеми. Всичко това можеше да изплаши човек. Подредиха оръжията си в коридора навън и събраха оръжията от пода.

Един от тях съблече комбинезона си и захвърли настрани каската. Беше изцяло плешив, ако изключим няколко кичура бяла коса. Изглеждаше благ, въпреки униформата си на генерал-майор.

Пристъпи към генерал Пейджъл, отдадоха си чест.

— Искам да говоря с д-р Марти Ларин.

— Генерал Блейсдел, предполагам — рече Марти.

Той отиде при него и се усмихна.

— Трябва да поговорим, разбира се.

— Разбира се. Бихме могли да се обърнем един другиго в своята вяра.

Той се огледа и погледът му спря върху мен.

— Ти си чернокожият физик. Убиецът. — Аз кимнах. Сетне посочи Амелия. — И д-р Хардинг. Искам всички да дойдете с мен.

На излизане потупа по рамото най-близкия голем.

— Ела като моя охрана — рече той. — Хайде да поговорим в кабинета на д-р Хардинг.

— Не разполагам с кабинет — рече тя, — а просто с една стая. — Опитваше се с все сили да не поглежда към мен. — Стая 241.

Наистина имахме оръжие там. Но нима тя си мислеше, че ще мога да надделея над голем? Извинете ме, генерал е, нека отворя това чекмедже и да видя какво ще намеря. Хоп — и Джулиан е изпържен.

Ала може би това щеше да е единствената ни възможност против него.

Големът беше прекалено голям, за да се съберем всички в товарния асансьор, затова поехме по стълбите. Блейсдел поведе с бърза крачка. Марти леко залиташе.

Генералът очевидно бе разочарован, че стая 241 не бе пълна с епруветки и черни дъски. Настани се пред пулта с кутия джинджифилова бира, която взе от хладилника.

— Предполагам, че се интересувате от плана ми? — рече той.

— Всъщност не — отвърна Марти. — Той е фантазия. Няма начин да предотвратите неизбежното.

Той се засмя — беше по-скоро кротко веселие, отколкото кикот на луд човек.

— Имам нареждане от Дж.П.Л.

— О, хайде-хайде.

— Вярно е. Заповед на президента. Тази вечер тук няма учени. Има само верни на мен войски.

— И всичките от „Чукът на Бога“ ли? — попитах аз.

— Всичките лидери — отвърна той. — Останалите са само кордон, който да държи неверниците настрани.

— Изглаждате нормален човек — рече Амелия (лъжеше през зъби). — Защо бихте искали целият този красив свят да загине?

— Всъщност не смятате, че съм нормален, д-р Хардинг, но грешите. Вие, атеистите, затворени в кулите си от слонова кост, вие нямате и представа какви чувства изпитват истинските хора. Колко перфектен е целият ни замисъл.

— Да се ликвидира всичко — рекох.

— Вие сте по-зле и от нея. Това не е смърт; то е прераждане. Бог използва вас, учените, като свои инструменти, тъй че да може да изчисти всичко и да започне отначало.

Имаше някаква шантава логика в това.

— Вие сте луд — рекох.

Големът се извъртя да ме погледне.

— Джулиан — рече той с дълбок глас. — Аз съм Клод.

В движенията му имаше някакво несигурно потрепване, което подсказваше, че не се намира в клетка, че не е подготвен, а управлява голема с жак от разстояние.

— Какво става тук? — попита Блейсдел.

— Алгоритъмът на прехвърлянето сработи — рече Марти. — Вашите хора вече не контролират големите. Нашите ги управляват.

— Знам, че това не е възможно — рече той. — Защитните…

Марти се разсмя.

— Точно така. Защитните механизми срещу прехвърлянето са много, много сложни и мощни. Би трябвало добре да ги познавам. Аз съм ги проектирал.

Блейсдел погледна към голема.

— Войнико, напусни тази стая.

— Недей, Клод — рече Марти. — Може да ни потрябваш.

Той остана, само дето леко се поклащаше.

— Това бе директна заповед от генерал-майор — каза Блейсдел.

— Знам кой сте, сър!

Блейсдел скочи учудващо бързо към вратата. Големът се протегна да сграбчи ръката му, но го събори с удар на земята. Домъкна го обратно в стаята.

Той се изправи, изтупа се.

— Значи си един от тези, хуманизираните, така ли?

— Тъй вярно, сър!

— И смяташ, че това ти дава правото да не изпълняваш заповеди на по-старшите?

— Не, сър. Но моите заповеди включват оценка на вашите действия и заповеди като на човек, който е душевно болен и не може да носи отговорност.

— Аз все още мога да те разстрелям!

— Предполагам, че бихте могли, ако можете да ме намерите.

— О, знам къде се намирате вие. Клетките за механиците на охранителните големи са в сутерена в североизточното крило. — Щипна обицата си. — Майор Льожон, обади се! — Щипна я отново. — Обади се!

— От тази стая може да излезе само пукот на статично електричество, сър, освен на моята честота.

— Клод — рекох аз, — защо чисто и просто не го убиеш?

— Знаеш, че не мога да сторя това, Джулиан.

— Можеш да го убиеш, за да спасиш своя собствен живот.

— Да, но заплахата му, че ще намери клетката ми, е нереалистична. Моето тяло всъщност не е там.

— Но виж сега: той смята да убие не само теб, но и всички на тази планета! В тази Вселена!

— Млъкни, сержант! — озъби се Блейсдел.

— Не може да имаш по-ясно изразен случай на самозащита, по-ясен дори отколкото ако бе опрял дулото в главата ти.

Големът замълча задълго, оръжията му бяха насочени надолу. Лазерът се повдигна донякъде, сетне пак го отпусна.

— Не мога, Джулиан. Макар и мнението ми да не се различава от твоето. Не мога да го убия ей така, хладнокръвно.

— А ако те помоля да излезеш от стаята — рекох. — Излез и застани в коридора. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се.

Той излезе, като се клатушкаше, и отнесе с рамо част от касата на вратата.

— Амелия… Марти… моля ви, излезте също.

Отворих горното чекмедже на писалището. В пистолета имаше още два заряда.

Амелия видя оръжието и започна да заеква в опита си да каже нещо.

— Просто излез за минутка.

Марти я прегърна през раменете и двамата запристъпяха неловко, рачешката, към вратата.

Блейсдел се изправи.

— Така. Разбирам, че не си един от тях. Хуманизираните.

— Всъщност отчасти съм. Най-малкото ги разбирам.

— И въпреки това ще убиеш човек заради религиозните му убеждения?

— Ще убия и собственото си куче, ако има бяс.

Свалих предпазителя.

— Що за дявол си ти?

Петънцето на лазерния прицел затанцува в средата на гърдите му.

— И аз се опитвам да разбера това.

Натиснах спусъка.