Вечният мир

Когато влязох в помещението, всички обърнаха погледи към мен, но предполагам, че биха го сторили при каквито и да е обстоятелства. Може би ме гледаха малко по-дълго от обичайното.

Имаше празно място на масата на Марти, Реза и Франклин.

— Скри ли я на сигурно място? — попита Марти.

Кимнах.

— Ще излезе оттам веднага щом й разрешат да върви. Трите жени, с които споделя стаята, сякаш са излезли направо от „Хамлет“.

— „Макбет“ — поправи ме Реза. — Ако имаш предвид стари вещици. Или са някакви сладки лунатички със склонност към самоубийство?

— Старици. Тя изглежда добре. Пътуването от Гуадалахара не беше тежко, просто беше дълго. — Начумереният сервитьор с артистично изпоцапаната тениска се наведе напред. — Кафе — рекох и видях как Реза прави физиономия на престорен ужас. — И кана „Риоха“.

Наближаваше краят на месеца и онзи понечи да иска картата ми с купони, но после ме позна и се затътри обратно.

— Дано продължиш службата си — каза Реза. Погледна номера ми и набра цената на цялата кана.

— Портобело ще ме призове.

— Казаха ли кога ще я изпишат? — попита Марти.

— Не, утре заран ще я прегледа невролог. Тя ще ми се обади.

— Нека се обади и на Хейс. Казах му, че всичко ще е наред, но той продължава да нервничи.

— Той си нервничи винаги.

— Познава я по-отдавна, отколкото ти — рече тихо Франклин. И той като Марти…

— Поразгледа ли Гуадалахара? — попита Реза. — Тъна ли в охолство?

— Не. Само малко се поразходих. Не стигнах до стария град или пък в онзи с Т, как му беше името?

— Тлакепаке — рече Реза. — Аз прекарах вълнуваща седмица там.

— Откога сте заедно с Блейз? — попита Франклин. — Ако нямаш нищо против въпроса ми.

„Заедно“ едва ли бе точната дума.

— Близки сме от три години. Приятели отпреди още две.

— Блейз му бе консултант.

— За доктората ли?

— За след доктората — отвърнах.

— Точно така — усмихна се леко Франклин. — Ти дойде от Харвард.

— Сега би трябвало да ме попитате дали намеренията ми са почтени. Отговорът е, че нямаме никакви намерения. Не и докато не приключи военната ми служба.

— И кога ще стане това?

— След около пет години, ако войната не свърши.

— Блейз ще стане на петдесет.

— Всъщност на петдесет и две. Аз ще съм на трийсет и седем. Може би това ви смущава повече, отколкото нас самите.

— Не — отвърна той. — Би могло да смущава Марти.

Марти го погледна строго.

— Какво пи досега?

— Обичайното. — Франклин му показа дъното на празната си чаена чаша. — Колко време мина?

— Желая ви само най-доброто — обърна се Марти към мен. — Знаеш го.

— Осем години, девет?

— Боже мой, Франклин, да не си бил териер в предишния си живот? — Марти поклати глава, сякаш да проясни мисълта си. — Всичко бе свършило още преди Джулиан да дойде във факултета.

Сервитьорът пристъпи плахо с виното и трите чаши. Усетил напрежението, той наля чашите колкото е възможно по-бавно. Всички го гледахме мълчаливи.

— И така — рече Реза, — какво ще кажете за „Ойлърс“?