Вестителят на бурята

Девет

Самина тупаше с пръст по вътрешната страна на щита си, барабанеше, сякаш искаше да му направи вдлъбнатина. Звукът беше тих, но бе единственият на обточения с дървета Булевард на копията, голямата улица, която водеше към портите на Храма на есента.

— Трябва ли да го правиш? — попита Каира и се смръщи под забралото на шлема.

— Мразя това — каза Самина и продължи с дразнещото потрепване.

Бяха в пълни брони и пазеха портата, сякаш ордата на хуртите се канеше да нахлуе по булеварда. По засенчената от високи брястове улица се бяха наредили двадесет Щитоноски в подобни брони, с щитове и вдигнати за поздрав копия.

— Това е положението — отвърна Каира и присви очи към дългия прав път, с надеждата, че Върховният абат и антуражът му ще се появят, за да се сложи край на тази глупост. — Вече сме минавали през това.

Всъщност бяха го изтърпявали няколко пъти, но Самина изглеждаше решена да покаже раздразнението си.

— Все пак е нелепо — да стоиш тук като дворцов страж и да чакаш кога Върховният абат ще благоволи…

— Стига толкова! Ние сме Щитоноски на Ворена. Ще изпълняваме задълженията си. Това е чест, оказана ни от майката игуменка, и ще си вършим работата до второ нареждане.

Самина явно искаше да продължи с оплакванията, но размисли. Слава на боговете, не се наложи да чакат още дълго. Процесията зави зад ъгъла на Булеварда на копията и щитоноските бързо се изпънаха, готови да посрещнат Върховния абат.

Колоната се точеше по пътя към тях, предвождана от Синовете на Малеус — Синовете на чука — издокарани с черни брони, воини жреци на Айрънхолд, посветили се на служба на своя бог Арлор и на защитата на храма си, подобно на Щитоноските.

В средата на колоната Каира видя карета, теглена от няколко изморени коня. Явно Върховният абат не крачеше редом с хората си.

Процесията стигна до края на булеварда и воините направиха път на каретата да се приближи до портата. Арлор не позволяваше на Върховния абат да ходи пеша повече от необходимото.

Един от Синовете отвори вратата на каретата, а друг хвана малката стълбичка и я разгъна към земята. Върховният абат заслиза тежко, прихванал подгъва на черно-бялата си роба, за да не се препъне.

Каира пристъпи напред.

— Върховни абате — започна тя, като го гледаше възможно най-уважително. — Приемете приветствията на Храма на есента. Аз съм Каира Стормфал, а това е Самина Студения поглед, Първи деви на Ворена. Ние ще ви охраняваме на територията на храма.

Усмивка се разля по лъскавото бузесто лице на Върховния абат. Очите му пробягаха по тялото на Каира, после по лицето ѝ и накрая спряха за миг на церемониалния нагръдник, който подчертаваше атлетичната ѝ фигура.

— Отлично — рече той и дебелата му длан избърса потта от оплешивяващото теме. — Водете, сестра Стормфал.

Каира сграбчи по-здраво копието си и даде знак на щитоноските в края на стълбището да отворят портата. После със Самина поведоха Върховния абат по каменните стъпала и през прага, а Синовете на Малеус останаха да чакат. Те не можеха да влизат в Храма на есента — единственият мъж, който имаше право да пристъпи в тази свещена земя, бе Върховният абат — Синовете щяха да бъдат настанени в приюта на Дъщерите на Арлор, който се намираше точно отвъд стените.

В двора на храма, свели глави, чакаха жриците, забулени с белите си воали. В центъра стоеше майката игуменка, а до нея — Даедла. Вляво беше екзархата, най-висшата сред Щитоноските. Въпреки че не носеше щит или копие, тя пак бе страховита — до високата ѝ силна фигура майката игуменка изглеждаше миниатюрна.

Когато приближиха, майката игуменка се поклони.

— Приветствам ви, Върховни абате. Любезната ви визита е огромна чест за нас. Надявам се, че в Храма на зимата всичко е наред?

— Всичко е наред. Но пътуването беше дълго. Предполагам, че ще мога да се изкъпя и да си почина, преди да започнат формалностите.

— Разбира се, моля, заповядайте насам.

Даедла и майката игуменка поведоха Върховния абат към храма и Каира и Самина ги последваха, докато той се усамоти в покоите си.

По-късно, когато стояха на стража пред вратата му, стана ясно, че Самина няма да се примири с това назначение.

— И все така ли ще е? — попита тихо тя, въпреки че все едно го изкрещя — толкова силен бе ядът в гласа ѝ.

— Каквото-такова — отвърна спокойно Каира. През последните няколко дни си беше повтаряла тази фраза неведнъж.

Той вече беше вътре, къпеше дебелото си потно тяло. Странно, но беше настоял една от Дъщерите да му прислужва при измиването. Това никак не се хареса на Самина нито на Каира.

От стаята се чу плисък и мъжки смях. В ушите на Каира прозвуча развратно, сякаш абатът се наслаждаваше на някакво нечисто удоволствие. Какво можеше да прави, че да е така весел?

— Какви ги върши вътре? — попита Самина.

— Къпе се.

— Разплисква водата като крава, цамбурнала в река.

На Каира ѝ стана смешно, но не забравяше почетната си служба. Това беше велика чест и не беше тя човекът, който ще я омаловажава.

Внезапно чуха гласа на Върховния абат в стаята. Говореше приглушено, думите не се различаваха, но очевидно беше развеселен.

— Горкото момиче — каза Самина. — Сигурно ще я отегчи до сълзи с приказки за далечния Айрънхолд.

Върховният абат се засмя отново. Още приглушени думи. После чуха и гласа на жрицата — висок и боязлив.

— Не го окуражавай — каза Самина, сякаш шепнеше съвети в ухото на момичето. — Това е най-лошото, което можеш да направиш.

— Ще замълчиш ли? Предполага се, че охраняваме почетен гост, а не го одумваме зад гърба му.

— Нали някак трябва да минава времето.

— Имаме си задължения. Те трябва да са ни достатъчни.

Самина не отвърна.

Чуха абатът да говори отново, после разплиска водата. Жрицата също заговори — гласът ѝ се извисяваше, редеше думите все по-бързо. Още един силен плясък и момичето изпищя.

Каира и Самина се спогледаха в мига, в който вратите на стаята се отвориха със замах. Младата жрица изтича през тях разплакана, с наведена глава. Лицето ѝ не се виждаше.

— Просто помолих за кърпа — чу се развеселен глас.

Каира надникна с неохота в стаята и очите ѝ се разшириха от видяното. Върховният абат стоеше гол, тъмните косми по тялото му бяха мокри, а членът му висеше между дебелите бедра.

— Дали някоя от вас ще ми донесе малко вино?

На Каира ѝ трябваше известно време, за да се съвземе дотам, че да изпълни заповедта. Отдалечи се като послушна прислужница и донесе вино на Върховния абат. Нямаше начин Самина да го направи — по-скоро щеше да го набучи на копието си.

Щом Върховният абат се облече, майката игуменка дойде да го смъмри леко за поведението му. Каира очакваше нещо повече, но той беше най-могъщият сред представителите на Арлор.

По-късно, когато абатът и майката игуменка отидоха да вечерят в нейните покои, Каира и Самина получиха малко заслужена почивка. Седяха в мълчание и преглъщаха сушеното месо и хляба. Каира чакаше началото на пороя.

— Какво става тук, по дяволите? — Самина изплю полусдъвкания залък в скута си така яростно, че Каира премести чашата си с вода на безопасно разстояние. — Върховният абат би трябвало да е благочестив мъж. Трябва да го изхвърлят от храма, а не да вечеря с майката игуменка. Как може такъв човек да е начело на нашата религия? — Каира не отговори. — И защо изобщо е тук? Най-вероятно дойде, за да избегне войната, когато трябва да е на бойното поле и предлага свята помощ на бойците. Но не, той се крие зад нашите стени, яде ни от хляба, злоупотребява с…

— Гостоприемството ни?

Самина вдигна вежди.

— Нещо такова. Е, няма да се повтори. Ако само докосне с пръст някое момиче, ще му го отрежа и ще го накарам да го изяде.

— И какво ще постигнеш? Какво ще ни донесе това? Назначени сме да го пазим.

— От какво да го пазим? — тя отхапа от къшея си и заговори с пълна уста. — Тук трябва да се страхува единствено от мен.

— Да, сигурна съм.

Самина се ухили.

По-късно, докато размишляваше над изминалия ден, Каира можеше само да се надява следващият да мине по-бързо. И по-гладко.

Върховният абат си беше легнал и тя се върна да пази пред вратата му. Самина си почиваше — нямаше нужда и двете да бдят над него в собствения си храм. И въпреки че не искаше да си признае, Каира предпочиташе да се заеме с това сама. Обичаше Самина, както всяка от сестрите си, но постоянното ѝ мърморене ѝ лазеше по нервите.

А ако имаше късмет, Върховният абат щеше да приключи скоро с делата си в Стийлхейвън, тогава щяха да му помахат за сбогом и всичко щеше да е пак нормално.

Нормално.

С хуртите на границата им — не, отсам нея, нахлуващи в земите им, изгарящи житото им — едва ли нещо щеше да е нормално известно време. А какво прави тя — Първата щитоноска на Ворена стои и охранява дебел развратен старец. Болеше я от тази мисъл. Трябваше да е на бойното поле, да се бие рамо до рамо със сестрите си срещу ордите на Амон Туга.

Но каквото-такова.

Някой се приближаваше по дългия коридор и Каира застана нащрек, сграбчила щита и копието, с напрегнати мускули, готова да заеме защитна поза. Но видя жрица в бяла роба и се отпусна малко.

Момичето носеше бронзов поднос с кристална гарафа червено вино и купа с грозде. Спря пред Каира, но не вдигна поглед под бялата си качулка.

— Върховният абат поиска вино, сестро. Донесох го.

Никой не беше казал за това на Каира. Тя огледа момичето за миг и се зачуди дали не трябва да опита виното за отрова или поне да попита някоя от по-старшите жрици дали е поръчвано, но вратата зад нея се открехна.

— Виното ми? — надникна Върховният абат. — Да го внесе.

Каира отстъпи встрани, устоявайки на изкушението да погледне към мъжа, когото трябваше да защитава, за да види дали не е пак в цялата си жалка прелест.

Дъщерята на Арлор влезе в стаята и вратата се затръшна след нея.

Каира отново чу приглушения глас на Върховния абат — явно развеселен, но превзет и без никаква топлота. Жрицата му отговори тихо… невинно… наивно.

Върховният абат се засмя и Каира чу писък. Той пак се засмя, после каза нещо по-високо. Този път думите звучаха сурово, с агресивен заповеден тон… като при наказание.

Момичето изпищя.

Това преля чашата. Карира достатъчно бе изпълнявала дълга си, стоейки на стража по заръка на майката игуменка и държейки се уважително. Вече не можеше да търпи.

Тя опря щита и копието до стената, защото можеше да ги употреби и да съжалява, отвори рязко вратата и влезе в стаята, сякаш щеше да се изправи пред враг на бойното поле, а не пред перверзен, садистичен старец.

Върховният абат вдигна очи. С една ръка стискаше робата на момичето, сякаш се опитваше да я свлече от плещите ѝ, а с другата извиваше ръката ѝ. Сега лицето на момичето се виждаше ясно, защото качулката бе паднала. Едва ли имаше повече от седемнадесет зими.

— Достатъчно! — каза Каира, приближи се до абата и се вгледа в него, сякаш го предизвикваше за схватка. Той само се усмихна.

— Стига де — рече абатът и пусна момичето, което бързо придърпа робата на рамото си и вдигна качулката на главата си. — Само се забавлявахме.

— На мен не ми изглеждаше така — Каира се обърна към младата жрица. — Как се казваш, момиче?

— Клаудия — отвърна тя съвсем тихо.

— Предлагам да се върнеш при сестрите си.

Клаудия нямаше нужда от втора подкана и бързо излезе от стаята.

Върховният абат още се усмихваше.

— Стига де, това е просто недоразумение — тръгна към масата, където стоеше бронзовият поднос с гарафата червено вино, и наля две чаши. — Глупаво момиче, лудо-младо. Подаваше ми от онези сигнали — нали се сещаш? Разбира се, че се сещаш. Виждам, че си опитна жена. — Той взе чашите и предложи едната на Каира, но получи изпълнен с отвращение поглед. Остави чашата и сви рамене.

— Виж сега — приближи се твърде близо и застана точно пред нея, загледан в лицето ѝ. Тя се извисяваше над него. — Тук има йерархия. По една случайност аз съм на върха ѝ… и мога да помогна на тези, които са, да го кажа така — под мен. — Посегна с шишкавата си ръка и прокара пръст по голата предмишница на Каира. Сякаш по кожата ѝ плъзнаха личинки. — Ако успеем да се разберем, и двамата ще спечелим. — Пръстът му тръгна към рамото ѝ, но после, за неин ужас, започна да се насочва към гърдите. — Няма причина да не сме приятели, нали? Защото, повярвай ми: не би искала да съм ти враг.

Нещо в нея сякаш изплющя като опъната докрай тетива. Каира сграбчи пръста на Върховния абат, преди да е продължил по пътя си. Абатът отвори уста и очите му се разшириха от изненада, когато тя изви пръста му назад. Знаеше, че трябва да спре дотук — вече му беше дала урок, — но не можа. По-късно щеше да види тоя момент като кулминация на всичко, което я беше довело до него — момичетата, с които той се гавреше, постоянното недоволство на Самина, нуждата ѝ да се бие на фронта, да се чувства полезна — всичко това я накара да продължи и да премине точката, от която нямаше връщане.

Върховният абат изпищя, когато Каира извъртя пръста му назад и го счупи. В същия миг другата ѝ ръка се стрелна нагоре, сякаш имаше собствена воля, стовари се върху носа му и го сплеска сред сополи и кръв.

Абатът се свлече на пода, събори бронзовия поднос от масата и гарафата се строши в експлозия от червено вино. Викът му обаче се извисяваше над трясъка на счупеното стъкло. Абатът пищеше, сякаш го бяха изкормили, крещеше, че го убиват и призоваваше стражите и Арлор да го защитят.

Каира само наблюдаваше жалката гледка. Знаеше, че последствията от тази ѝ загуба на контрол, от тази моментна лудост, ще са печални, но не можеше да съжали за стореното.