Вестителят на бурята

Четиридесет и две

Уейлиън не беше чул нищо.

Герди явно се беше върнала в стаята си, без да вдигне тревога. Дори да знаеше в чия стая се е събудила, вероятно не ѝ пукаше — или не достатъчно, че да съобщи на някого. По-късно, когато той се прибра и намери стаята празна, облекчението го заля като прилив.

Оттогава не беше виждал Герди, което беше същинска благословия. Колкото до Рембрам Туле — той можеше да върви на майната си.

От доста време се опитваше да разбере защо Брам стори това. Уейлиън го мислеше за приятел, но що за гадняр ще упои някого и ще го остави в стаята на свой приятел?

Със сигурност не беше нормално, нали?

Докато умуваше над това, Уейлиън осъзна, че вече не може да понася стаята си. Грабна един дебел том, даден му от магистрата, и изтича навън.

Щом стигна до върха на Кулата, си спомни, че с Брам гледаха града оттук. Сега обаче се нуждаеше от усамотение. А и нямаше къде да иде, нямаше къде другаде да остане сам.

Седна в сянката на парапета и отвори книгата. Изкуството на призоваващия от Самаел Хайн. Още един велик труд, без съмнение. Как изобщо се е удържал да не се потопи в този изключителен опус на знанието?

Лесно.

Почете известно време. Но нищо не разбра. Дори въведението беше сухо като пустиня и два пъти по-безкрайно, описващо повече скучния живот на благородния автор, отколкото въпросната тема.

Уейлиън стисна зъби от болка и унижение. Тази книга беше последната сламка. Но нямаше смисъл да обвинява друг освен себе си, само той си беше виновен. Той реши да дойде тук, да си събере багажа, да зареже всичко и да дойде в големия град. Неговата арогантност, гордостта и амбицията му го доведоха дотук. Никой не му беше виновен.

Изсумтя и хвърли книгата от кулата, като чу как страниците плющят отчаяно за секунда, преди вятърът да я подхване. Някой някъде вероятно щеше да я намери, доста очукана и с липсващи страници — и щеше да ѝ се зарадва. Дано разбере повече от него.

Стисна главата си с ръце. Сълзите премрежваха зрението му. Досега все се сдържаше да не заплаче, но първите сълзи бяха последвани от стон и после от същински порой. Той се свлече на покрива. Не искаше да е тук. Искаше да си е у дома, при майка си, при брат си и при проклетото куче. Мразеше това куче. То все ръмжеше, щом го приближи, и дори веднъж опита да го ухапе. Той не беше упоявал никого и не го беше оставял в стаята си, Брам Туле го направи.

И в този миг всичко се изля, нещастието му, самоненавистта и съжаленията, изляха се със сълзите на този покрив високо над града, който Уейлиън едва познаваше. И не бяха само самотата и безполезността му — но и вражеска армия приближаваше Стийлхейвън, а един зъл магьосник вилнееше зад стените му.

Какво изобщо правеше тук?

И тогава му стана ясно какво да стори. Нямаше смисъл да чака да го изгонят, да чака неизбежното. Да чака армията диваци да връхлети и да го посекат като всички останали. Тук нямаше приятели, нямаше живот и не искаше титлата магистър чак толкова, че да изстрада всичко това.

Беше време да си върви.

Отвори очи и щом понечи да се изправи, я видя. Гледаше го. Магистра Гелредида стоеше на стълбите към кулата, а лицето ѝ беше безизразно.

Точно това му трябваше. Не че вече имаше значение какво ще му каже или как ще го каже. Той си тръгваше. Тя можеше да му се присмива колкото си иска. Нямаше значение.

Все пак изтри сълзите си с ръкава на робата и подсмръкна.

— Добре ли си? — попита тя.

Сякаш ти пука.

— Да, добре съм — отвърна той и се опря на парапета, за да се изправи.

— Не ми изглеждаш добре. — Ето, започна се с подигравките. Да говори каквото ще, вече няма значение. — Искаш ли да поговорим за нещо?

Това някакъв номер ли беше?

— Аз… ъъъ… няма нищо, магистра.

Да, нищо, всичко беше за нищо.

— Не ми изглежда като нищо, Уейлиън. Хората не плачат така без причина. Или ти го правиш често?

Ето пак.

— Не, магистра. Аз само… — О, какво значение имаше вече? — Не мога повече. Не се справям с учението, нямам приятели и ми липсва семейството. Мисля, че трябва да напусна Кулата и да се прибера. Така ще е най-добре.

Тя се взираше в очите му, сякаш търсеше нещо.

— Най-добре за… — За мен! За теб! За всички! — Най-добре за… Най-добре е да си тръгна сега, преди да са ме изключили.

— Разбирам — тя кимна, обмисляше думите му. — Значи се предаваш? Захвърляш възможното си бъдеще тук и се връщаш към обикновения провинциален живот?

— Не зах…

Нима, нима?

Захвърляше го и бягаше. Какъв избор имаше?

— Да, предполагам. Но и без това ще ме изключат. Така няма да губя повече време. Особено вашето.

Гелредида въздъхна и погледна към града.

— Жалко, Уейлиън. Имах надежди за теб.

— Какво, магистра?

Тя го изгледа с нещо като съчувствие.

— Стига, Уейлиън. Знам, че бях малко сурова с теб, но само за твое добро. Някои ученици имат нужда от окуражаване. Други от ритник в задника. Винаги ми е било ясно от кои си. Да не мислиш, че щях да си губя времето с теб, ако нямаше потенциал?

— Аз… потенциал? Но аз изобщо не се справям.

— Ти си чирак, Уейлиън. Новак. Да не очакваш да призоваваш мълнии и да превръщаш желязото в злато още през първата година? На някои хора са им нужни десетилетия. Най-голямата добродетел на чирака е лоялността. А ти си лоялен, Уейлиън.

— Значи няма да ме изключат?

Тя се усмихна. Съвсем лека усмивка, която изви само ъгълчетата на устните ѝ, но си беше усмивка.

— Разбира се, че не, Уейлиън. Добри чираци се намират трудно и аз нямам навик да ги сменям на десетина дни. Достатъчно ми е трудно с теб.

Усмивката почти изчезна и Уейлиън не беше сигурен дали се шегува. Не че имаше значение. Тя беше казала, че не е безполезен, или поне го намекна. Това беше достатъчно засега.

Той се изправи, готов да се захване отново за работа. Магистра Гелредида смяташе, че има потенциал. Нищо повече не му беше нужно.

— Тогава ще продължим ли с уроците, магистра?

— Да. Щом онези глупаци в Огнището са решили да не правят нищо, ще се наложи ние с теб да спасим града. Изглежда, ни се отваря доста работа.

Ако го беше казал някой друг, Уейлиън щеше да го сметне за плашещо, но до магистрата изведнъж се почувства така, сякаш може да постигне всичко, дори да отблъсне ордата на хуртите. Кой знае? Може би той ще донесе главата на Амон Туга и ще я поднесе на… е, на който щеше да управлява. Вероятно на кралицата.

— Никога ли не сте искали да влезете в съвета, магистра? — попита той, щом тръгнаха по стълбите. — Не сте ли искали да станете архигосподар?

— Традициите на Огнището съществуват от векове. Всяко от Основните изкуства се представлява от един човек. Никой от тях не може да проявява и талантите на останалите. Аз съм двойно благословена и прокълната, защото имам повече таланти на разположение, но това означава и че никога няма да бъда архигосподар.

— Тази традиция ми се струва доста остаряла. Архигосподарите трябва да бъдат избирани заради мъдростта и силата им.

Това сякаш развесели Гелредида.

— Много имаш да учиш за традициите, Уейлиън. Повечето от обичаите ни датират още от времето на кралете мечоносци и Войната за Червените снегове. Това са традиции, които ни пазят, но и ни пречат да развиваме Изкуството. Ето защо три от Изкуствата са изгубени. Все пак традициите ни защитават. Голяма част от знанието и уменията ни идват от древни племена, чиито амбиции и жажда за власт далеч надвишават способността им да ги контролират. Нашата традиция ни пази от подобни стремления.

Това напомни на Уейлиън за разговора му с Брам преди дни, за древните истории за войни и кръвопролития.

— Четох за основаването на Кастата. Как беше… те откраднаха могъщите ни думи с черните си каменни сърца?

Гелредида спря насред крачка и се обърна към него.

— Какво каза?

Зададе въпроса, сякаш я беше нарекъл дърта вещица. Уейлиън пребледня. Вероятно си бе позволил твърде много, вероятно бе преминал границата.

— Ами… просто нещо, което чух…

— Кажи го пак — изсумтя тя и го сграбчи за робата.

— Откраднаха могъщите ни думи… с черните си каменни сърца.

— Черни каменни сърца! Сърца от черен камък! Къде го прочете?

— Ами… не съм го прочел, казаха ми го.

— Кой? Кой ти го каза?

Уейлиън се притесни. Гелредида беше бясна и гневът ѝ бе насочен право към него. Тази внезапна промяна го изплаши. Замисли се дали да излъже, за да защити приятеля си, но какво точно дължеше на Брам?

— Рембрам Туле. Говорехме си за…

— Къде е той? Къде е сега?

— Ами… не съм сигурен… вероятно е в стаята си или в столовата…

Гелредида го сграбчи здраво за ръката и го поведе надолу. Той затрополи след нея по каменното стълбище и едва я настигаше.

Забързаха към спалните на чираците, но Брам го нямаше там. Нямаше го и в столовата, а Уейлиън започна да се притеснява за него, защото гневът на магистрата растеше. Другите чираци ги гледаха изумени и се отдръпваха от пътя на Гелредида, която влачеше Уейлиън по коридорите. Явно смятаха, че я е разгневил с нещо, но и без това вече го мислеха за идиот, така че нямаше значение.

— Няма го, Уейлиън. Къде е? Трябва да го намерим.

Сега го държеше за двете ръце и се взираше в очите му, сякаш цялата кула се срутваше над главите им. Ноктите ѝ се впиваха в плътта му и у него се зароди страховито предчувствие.

— Не знам къде е. Не разбирам. Какво е направил?

— Тези думи. Знам, че не си ги чел в книга и знам, че не говориш езика, на който първоначално са изречени. На всяко местопрестъпление, до всеки обезобразен труп, имаше знаци по стените, знаци и кодове на древни, мъртви езици. И на всяка стена пишеше: „Те ни отнеха могъщите думи с черните си каменни сърца“. Това е древно проклятие на шаманите от севера. Част от клетва, дадена след Войната за Червените снегове. Само неколцина знаят този език. Само неколцина.

— Но Брам е едва чирак.

— Затова трябва да го намерим. Няма представа какво може да отприщи. Няма представа какво може да сполети този град. Затова мисли, Уейлиън! Къде може да е?

Невъзможно. Къде може да е? Бяха проверили почти навсякъде. Определено не беше в библиотеката. Вероятно…

— Герди! Той… има приятелка, казва се Герди.

Гелредида го повлече към стаите на чираците, като разпръсна неколцина младежи, които се осмелиха да излязат на пътя ѝ. Най-сетне намериха стаята на Герди, която беше в самото сърце на женското крило. Без да чука, магистрата завъртя дръжката и нахълта вътре.

Герди я нямаше, но стаята беше в безпорядък, сякаш бе имало борба.

Червената вещица пусна Уейлиън и тръгна с изненадваща за годините си скорост през кулата.

— Къде отиваме, магистра? — попита Уейлиън. — Как ще ги открием? Ако не са в кулата, може да са в града.

— Има само един начин да ги намерим. И този път няма да приема отказ.

Тя измърмори това сякаш на себе си, сякаш опитваше да затвърди намерението си.

Влязоха в разкошен коридор с полирана дървена облицовка и мрачни портрети на древни магистри. Гелредида отвори една врата, отново без да чука. Уейлиън я последва, макар да имаше чувството, че извършва нарушение.

Въпреки внезапната си поява, Гелредида бе посрещната с усмивка от обитателя на стаята. Уейлиън разпозна архигосподаря Ниро Лаиус от срещата в Залата на огнището. Той ги гледаше изпод кичур къдрава посивяла коса.

— Магистра. На какво дължа удоволствието?

— Да прескочим любезностите — отвърна тя. Надвеси се над него, но не успя да го притесни. — Трябва да откриеш един човек и не съм в настроение за отказ.

Усмивката на Ниро повехна. Той погледна към Уейлиън, който се взираше в него безпомощно.

— Щом ме молиш тъй мило, как да откажа?