Вестителят на бурята

Четиридесет и шест

— Твърде тихо е.

Дени казваше това за четвърти или пети път. Прав беше, разбира се: беше твърде тихо, а Нобул трябваше да е притеснен.

Но не беше. Не беше притеснен, защото не можеше да прави нищо друго, освен да гледа тила на Дени, докато обикаляха осветените с фенери улици, и да мисли как му се иска да го размаже с юмруци.

Ти уби сина ми, малко нищожество, и би трябвало да ти размажа главата.

Но не го направи. Не каза и дума, но си го мислеше. Мислеше го постоянно.

Дени го усещаше, разбира се. Нобул не беше човек, който криеше чувствата си, и беше очевидно, че нещо го тормози. Когато момчето го попита какво има, Нобул само сви рамене. На Дени това му беше достатъчно, не беше настоятелен, нито много умен.

Ставаше все по-зле, докато вървяха по улиците. Нобул се хващаше, че стиска меча си, иска да го извади, да посече Дени, да му изкрещи, че е нещастен убиец — че е убил беззащитното му момче и ще си получи заслуженото.

Спираше го единствено истината за случилото се. Глупава грешка на глупаво копеле. Дени беше казал, че съжалява, и Нобул знаеше, че е така. Само затова момчето още беше живо — защото съжаляваше. Ако го беше омаловажил, ако се беше пошегувал… е двама вече бяха мъртви заради това.

— Доскуча ми — рече Дени като дете, каквото си и беше. — Трябваше да тръгнем към Източната порта. Да видим какво става там. — Защо да си търсим белята? — Нощите стават по-студени. Не е приятно да обикаляш в студа. — По-добре е да си лежиш на земята, мъртъв като талпа. — Дано нещо да се случи. — Млъквай, просто млъкни…

Пред тях нещо се раздвижи. Нобул видя фигури в мрака и чу подрънкването на брони.

— Какво става?

— Тихо! — рече Нобул, беше му писнало от хленченето на Дени.

Фигурите забързаха и Нобул трябваше да реши: да си затвори очите или да разследва. Избра второто, дори само за да има с какво да се захване и да забрави Дени.

Групата отпред се движеше с изненадваща бързина за хора, облечени в брони. Нобул също ускори крачка, искаше да разбере какво става.

Едно петно светлина му даде възможност да ги огледа.

Бяха четирима, двама с тъмни брони — Рицари на гарвана от Кулата — и двама с роби, можеха да са само магистри. Какво, по дяволите, правеха в този час, накъде се бяха забързали така?

— Какво мислиш? — прошепна Дени. — Май нещо става, нали?

Да, очевидно ставаше нещо, но Нобул нямаше представа какво. Ако беше магьосническа работа, би ги оставил да си я вършат на спокойствие, но нещо в походката им го притесни, твърде много бързаха. Нещо ставаше.

— Да ги последваме ли, Линкон?

Дени определено не му помагаше да мисли. Вероятно затова Нобул тръгна след тях, въпреки че инстинктът му подсказваше да ги остави.

Видя, че четиримата се насочват към центъра на квартала на Северната порта, и разбра къде отиват — по дяволите, всеки би разбрал. Отиваха към Параклиса на таласъмите. Това го притесни. Членове на Кастата бързаха към Параклиса на таласъмите. Не беше на добре.

И с нарастващ страх Нобул видя, че те отварят портата, която не бе отваряна, откакто се помнеше. Прекоси улицата след тях и спря при оградата.

Дени го погледна питащо и стисна меча си.

— Ще влезем ли?

Нобул се взираше в четиримата отпред. Чуваше как броните на рицарите дрънчат по пътеката към параклиса. Ако имаха нужда от помощ, Зелените куртки бяха длъжни да им я окажат. Той беше защитник на града и ако легендите за параклиса не лъжеха, сега щеше да им трябва всякаква помощ.

Придружен от Дени, Нобул мина през портата и тръгна по пътеката към Параклиса на таласъмите. Очакваше да открие четиримата отвън, да се чудят как да влязат, но видя, че масивната каменна врата е строшена и входът зее отворен. Спря, тревогата надделяваше над дълга.

— Какво ще правим, Линкон? — попита Дени, явно и той беше изплашен.

— Мисля, мамка му! — сопна му се Нобул.

Дени не спираше да пита, все нещо искаше. Защо не започне да мисли сам?

Нобул се вгледа в мрака. Трябваше да ги последва, сигурно им трябваше помощ, по всичко личеше, че очакват неприятности — Рицарите на гарвана никога не напускаха Кулата. Но нещо го задържаше, мрачно усещане дълбоко в стомаха му.

Нямаше смисъл обаче да виси тук и да чака цяла нощ някой да излезе. Кимна на Дени и влезе вътре.

Озоваха се в огромна зала — по-голяма от Гробницата на короните — и се заоглеждаха смаяни. Не за дълго обаче. Отгоре долетя вик и ги изпълни с ужас. Нобул не различи думите, но бяха изкрещяни силно, с гняв. Дени се огледа, сякаш готов да избяга, и Нобул за малко да го последва. Това беше работа на магистрите и нямаше да е от приятните. Със сигурност беше най-добре да се разкарат. Или пък да се опитат да помогнат. Ако се съдеше по вика, горе ставаше нещо.

Нобул се обърна към Дени и му кимна, беше взел решение.

— Добре. Ти тръгваш, а…

Нещо се стовари точно пред тях, само на две крачки от Дени. Той изскимтя от страх, а Нобул посегна към меча си.

Оказа се сгърченото тяло на един от рицарите. Крайниците му бяха странно разкривени, а шлемът вдлъбнат от едната страна. От раните му се процеждаше нещо черно и гадно.

— Мамка му! — извика Дени, втренчен в тялото.

Каквото и да имаше горе, то беше убило един от страховитите Рицари на гарвана. „Мамка му!“ бе доста добро съждение.

Нобул спря да мисли. Трябваше да се качи и да помогне, нямаше кой друг. Каквото и да ставаше там, той знаеше какво ще се случи с всички, ако сега не сторят нищо. Сграбчи Дени за рамото и се втурна към стълбите.

Изкачваше се възможно най-бързо и беше доволен, че Дени е до него въпреки страха си. Усетиха странна миризма — воня на нещо мъртво и гниещо.

Дени изпсува, забави крачка и запуши носа и устата си с лакът, но Нобул не спря. Кръвта му вече кипеше от мисълта за схватка, за убийство.

Това ли бе искал? От това ли бе имал нужда след смъртта на Маркъс? От схватка? От убийство?

Скоро щеше да разбере.

Дени се подхлъзна зад него и пак изпсува, но Нобул продължаваше. Вече виждаше платформата горе. Чуваше отчаяни викове, писъци от ужас и знаеше, че имат нужда от него. Във въздуха витаеше нещо с метален вкус, като пред буря, но Нобул знаеше, че няма нищо общо с времето. Беше виждал магьосници в действие и бе изпитвал на гърба си уменията им. Знаеше, че това е ефект от магия.

Нобул изскочи на платформата и завари истински хаос.

Другият рицар лежеше сгърчен в черната си броня, беше ясно, че е пътник. Сивокоса вещица правеше някакво заклинание над голо момиче, което също беше на прага на смъртта.

На платформата лежеше момче, не беше много по-голямо от Маркъс, а над него…

Нобул едва не избяга при вида на онова, което се бе надвесило над момчето.

И то беше момче, но не беше виждал такова. Очите му бяха черни ями, а ръцете… проклетите му ръце… бяха с извити като на орел нокти, които растяха пред очите му.

Дени едва не падна назад по стълбите, щом се озова до Нобул.

— Какво е да знаеш, че ще умреш, Грим? — попита демоничното подобие на момче. Това беше нещо зло, но Нобул нямаше представа какво се случва. Едно беше сигурно — нямаше да стои и да гледа как разкъсват човек пред очите му.

Вдигна един отломък от скалата и го хвърли с всички сили. Камъкът удари момчето с черните очи право по главата и то се запрепъва назад. Нобул и Дени се приближиха, извадили мечове. Преди да нападнат обаче, черните очи се извърнаха към тях, пламтящи от гняв.

— Давай — рече Дени.

— Ти давай, мамка му! — отвърна Нобул, не искаше да се приближава. Тези нокти щяха да го разкъсат.

Демоничното момче пое дъх и Нобул реши, че ще се втурне към тях. Нямаше представа какво да направи — да бяга ли, да се сражава ли, — но момчето не нападна. Изправи се в цял ръст, вдигна черните си ноктести ръце над главата си и ги стовари надолу.

Нобул усети мощта на онова, което се отприщи. То го помете, чу се тътен като от гръмотевица и парчета камък и прах се посипаха по лицето му.

Когато се извърна отново, видя, че половината платформа липсва. Беше разбита и в нея зееше огромна дупка. Само той стоеше още на нея, на остатъка от нея, а зелената му куртка беше посивяла от праха, увиснал като облак във въздуха.

— Линкон!

Чу вика, но отначало не разбра откъде идва.

— Линкон, помогни ми!

Олюля се, озърна се в мъглата и се вгледа към ръба на строшената платформа.

Дени висеше от него и краката му се поклащаха на петдесет крачки над пода на параклиса.

— Линкон, не мога да се изтегля — рече момчето. Очите му бяха пълни със сълзи, а гласът — с отчаяние.

Нобул понечи да го хване за китката и да го издърпа, но се спря.

Зачуди се дали в очите на Маркъс е имало сълзи, когато кръвта му е изтичала на онзи покрив. Зачуди се дали е имал време да извика така отчаяно.

— Линкон? Линкон, помогни ми. Изпускам се.

Виждаше, че ръцете му се плъзгат по камъка. Лесно можеше да посегне и да… Спасиш копелето, което уби сина ти? Такъв ли стана вече, Нобул Джакс? Преди се страхуваха от теб. Преди се насираха от страх пред теб, а сега ще ставаш милостив?

Нобул се обърна. Чуваше виковете на Дени, чуваше страха и отчаянието в гласа му.

Майната му!

Тръгна към стълбите, готов да изостави проклетото копеле на съдбата му.

Ти си корав мъж и не правиш грешки, Нобул Джакс. Много корав и много зъл. Остави момчето да виси там, остави го само в последните му мигове. Да, ти си най-коравият. Нищо чудно, че ти се носи славата.

Не! Той не беше такъв! Той не беше… зъл.

Обърна се и тръгна по платформата. Надвеси се над ръба, за да издърпа Дени.

Но Дени го нямаше там.

Нобул го видя през праха как лежи по гръб на пода на параклиса.

Проклетият Дени! Не беше издал и звук. Не беше извикал.

Нобул хукна по стълбите.

Глупаво момче. Какво изобщо е правило на онзи покрив? Трябваше да е у дома, в безопасност.

Беше обзет от паника, стомахът му се сви. Когато слезе долу, видя младежа с робата да помага на старицата да се изправи.

Не им обърна внимание. Дени лежеше сред отломките и не помръдваше. Очите му бяха отворени и се взираха нагоре, сякаш се радваше на облаците.

Но тук нямаше никакви облаци.

Нобул коленичи до него.

— Всичко е наред, момче — каза му той. — Ще се оправиш. Нобул е тук.

И тогава дойде първото ридание. Не беше плакал от години и нещо в него се опита да задържи сълзите, но само ставаше по-зле.

— Съжалявам. Не трябваше да те оставям. Не трябваше да оставаш сам! — думите го давеха, задушавани от гнева.

Гняв към света.

Гняв към него самия.

— Не исках. Не исках да го кажа — той сграбчи момчето и го прегърна силно, стисна го така, сякаш никога нямаше да го пусне. — Всичко ще е наред. Всичко ще се оправи, ще видиш. Ще се прибереш у дома и ще видиш майка си, всички ще сме заедно отново. Ще е както преди.

Не можеше да се сдържа повече. Не можеше да сдържа болката и мъката, потискани от толкова много гняв и ненавист. Те се изляха навън и на Нобул Джакс вече не му пукаше дали някой ще го види.

И прегърнал момчето насред Параклиса на таласъмите, той плака, докато не му останаха повече сълзи.