Вестителят на бурята

Тридесет и осем

Нямаше какво толкова да си кажат, щом се върнаха в къщата близо до Черния елен. Бяха убили човек в най-богатия квартал на Стийлхейвън и не взеха и петак. Стераджлио седеше в ъгъла. От време на време хвърляше гадни погледи на Раг, от най-гадните, които изобщо беше виждала. Явно я обвиняваше за провала на обира и тя сигурно щеше да му покаже какъв гадняр е, ако Крупс не беше наблизо — нищо че сигурно вече не му беше любимка. Той не ѝ продума, откакто се прибраха, дори не я поглеждаше.

И по-добре. Тази нощ беше видяла що за стока е и никак не ѝ хареса. Освен това беше сигурна, че не иска да го вижда отново. И тримата бяха мушкали, ритали и удряли горкото копеле, докато не се превърна в кървава каша на пода. Дори Бърни — едрият, тъпият Бърни — се беше включил в убийството.

Раг искаше само да се махне оттук, да напусне това място, но не можеше. Трябваше да остане и да търпи непоносимата атмосфера и още по-непоносимите погледи. Къде да иде? Може и да беше ужасно напрегнато, но пък имаше покрив над главата и храна в стомаха — по-добре, отколкото да мръзнеш гладен под дъжда. Освен това още стоеше въпросът с Гилдията. Не беше питала доколко са замесени в това и дали все още има шанс. Трябваше да попита, рано или късно. Та нали затова се забърка в тази история. Нямаше да ходи никъде, докато не разбере.

— Кой иска да яде? — попита Бърни. Всички седяха в малката стая на първия етаж.

— Как можеш да мислиш за ядене в такъв момент? — попита Стераджлио.

— Че какво му е на момента? Освен това трябва да ядем.

— Как така какво му е…? Ще ти кажа какво му е, това е времето да измислим как да се разкараме от тук. Ако Зелените куртки не ни хванат, Гилдията ще го направи. Твърде много хора знаят, че ние трябваше да го свършим, така че ще разберат и че ние сме убийците. А щом научат къде живеем, ще дойдат и ще ни обесят — ако извадим късмет.

Гилдията? Защо Гилдията да идва? Нали ѝ казаха, че тя е поръчала обира. Нали така?

— И как ще разберат къде сме? — попита Бърни, сбърчил объркано чело.

— Ами ей така, проклет идиот такъв. Колс е нашият човек там, той ни поръча работата. Той знае къде живеем. Уестли — приятелят ни при Зелените куртки, който работи при портата на Квартала на короната — знае имената ни и къде живеем. Всички, които ходят в Елена, знаят къде живеем. Но как да го скрием, когато мъкнем с нас такъв глупак като теб?

Бърни пак сбърчи чело.

— Глупости! Не съм виновен аз, че всичко се прецака. Не аз го развързах. Освен това бях ранен — той посочи грубата превръзка на ръката си, по която бе избила кръв.

— Не, не го развърза ти, така е — Стераджлио погледна Раг, едва се сдържаше.

— Стига, достатъчно — рече Крупс.

Стераджлио и Бърни като че ли искаха да продължат спора, но размислиха. Крупс беше в ужасно настроение след обира и не искаха да го провокират.

Това изнерви Раг. Тя бе смятала, че Крупс не е толкова лош. Мислеше, че и той я харесва, а това не беше лошо. Сега не знаеше какво да мисли.

— Няма да променим нищо с приказки. Всичко отиде по дяволите — но има изход. — Крупс се вгледа в тавана и красивите му черти бяха озарени от слабата светлина, проникваща през прозореца.

Раг изведнъж усети, че трябва да се махне. Какво изобщо правеше тук? Нямаше как да помогне… Ако се измъкнеше навън и изчезнеше за известно време, дали щяха да забележат? Стераджлио вероятно щеше да забележи, защото нямаше да има в кого да се звери.

Раг се промъкна към вратата. Щеше да излезе само за няколко часа, на свеж въздух. После щеше да се върне и Крупс щеше да е готов с плана.

Спря, защото на вратата се почука бързо три пъти.

Всички вдигнаха глави, стреснати като плъхове от лъч на фенер. Бърни хвърли поглед към Стераджлио, а той — към Крупс. Крупс пък погледна към вратата.

Никой не гледаше към Раг.

Крупс кимна на Бърни да отвори и тя видя как Стераджлио посяга към ножа си. Бърни тръгна към вратата, а Крупс огледа бързо стаята за път за бягство. Раг внезапно се изплаши. Беше готова да излезе през прозореца и да хукне по покрива, но нещо я задържаше. Сякаш бяха заковали обувките ѝ за пода.

— Кой е? — попита Бърни и посегна към резето.

— Колс — отвърна глас от другата страна.

Момчетата се поотпуснаха малко, Раг — също.

Бърни дръпна резетата в горния и долния край на вратата и отвори.

Колс влетя в стаята, блъсна се в Бърни и се стовари върху един стол. Последваха го трима… не, четирима мъже. Най-едрите мъже, които Раг беше виждала. Единият връхлетя върху Бърни, преди да се е окопитил, и започна да го налага с тояга с метални пъпки. Друг тръгна към Стераджлио, който хвърли ножа и вдигна ръце в знак, че се предава. Това не попречи на онзи да го фрасне по ръката и Стераджлио изписка като момиче.

Крупс само отстъпваше, бавно и постепенно, с усмивка.

— Какво ще обичате, момчета? — попита той, когато двама от новодошлите се втурнаха към него.

Единият огледа безизразно стаята. Лицето му цялото беше грубо и осеяно с белези, сякаш сечено с брадва.

— Някой иска да си поговори с вас. Мисля, че знаете за какво.

Никой не възрази.

— Не съм виновен аз, момчета — обади се Колс, като се надигаше на крака. Беше слаб, с криви почернели зъби, а рядката му косица висеше на мазни кичури. — Веднага разбраха. Кълна се, че не съм им казвал нищо.

— Само къде да ни намерят — рече Крупс, но не изглеждаше разгневен. Раг предположи, че и той би постъпил така на негово място.

— Хайде, да тръгваме — рече най-едрият бияч.

Двама награбиха Бърни, чиято глава беше цялата окървавена. Стераджлио и Крупс също бяха подкарани към вратата, а Раг се опита да се скрие в ъгъла, с надеждата, че ще я пропуснат.

За нещастие не я пропуснаха.

Огромната пъпчива сопа посочи към нея и тя разбра, че трябва да ги последва.

Поведоха ги по улиците. В този край на града нямаше Зелени куртки. Никога не се появяваха, когато ти трябват. Четиримата и Колс продължиха напред, подкарвани като добитък по тъмните алеи.

Раг на няколко пъти се замисли да избяга и да спре чак при Бика. Как можа да изостави момчетата си? За коя се мислеше, че да влиза в Гилдията, да става голяма работа? Тя беше дребна улична джебчийка. Трябваше да си знае мястото и да не си навира носа, където не трябва. Сега беше в по-голяма каша от всякога и надали щеше да се измъкне от нея, не и с всичките пръсти на ръцете и краката.

Стигнаха до вратата на огромна стара къща. Там ги чакаха още мъже с неразгадаеми лица, които изглеждаха страховити на светлината на фенерите. На една щайга в центъра на стаята седеше по-дребен човек с къдрава коса, който си режеше ноктите с малко ножче. Петимата се наредиха пред него. Бърни изглеждаше замаян от раната на главата, а Колс бе изплашен и не го свърташе.

Къдравият вдигна поглед и се усмихна, сякаш бяха дошли на парти и беше много доволен да ги види.

— Здравейте — рече той и белите му зъби лъснаха на светлината на фенера. — Радвам се, че се отбихте. — Един от биячите затвори голямата врата зад тях и Раг започна да се задушава, сякаш в стаята нямаше и глътка въздух. — Знаете ли кой съм?

Колс огледа редичката им и колебливо вдигна ръка.

— Ами аз знам, сър. Вие сте господин Фридрик, сър.

— Така е — отвърна Фридрик. Изглеждаше доволен, че са го познали. — Аз съм господин Фридрик. А ти си Колс. Е, кои са останалите? — Той ги огледа с очакване.

Мъжете казаха имената си: Стераджлио, Бърни, Крупс. Дойде ред на Раг. Тя се взираше в мъжа и опитваше да сдържи сълзите си. Дали да не заложи на това? Той сигурно нямаше да нарани малко момиче, което си изплаква очите от рев.

Не, дори и да умираше от страх, нямаше да се разреве. Не беше бъзла…

— Раг — прошепна тя. Фридрик или имаше отличен слух, или не му пукаше как се казва.

— Е, предполагам, знаете защо сте тук?

Настъпи мълчание. И петимата чакаха да видят кой ще заговори първи. Колс наруши тишината, но не случи:

— Не бях аз, господин Фридрик — рече той и се смъкна на колене. — Не съм го искал. Това беше негова идея. — И посочи към редицата, но към никого конкретно. — Казаха, че ще ме убият, ако не се включа. Имам две деца, господин Фридрик. Еднички чеда, разчитат на мен. Майка им е болна. Нямах избор. Моля ви, господин Фридрик…

Колс продължи в същия дух, а Фридрик погледна отегчено към един от хората си. Огромният мъж тръгна напред и удари Колс по главата с огромна сопа. Раг чу как черепът му изпращя и Колс политна напред. Тя се втренчи в кървавата каша, в която се бе превърнала главата му, и в изцъклените очи. Вярно, че и на нея ѝ се искаше той да замълчи, но не чак по този начин.

— Така — рече Фридрик, сякаш нищо не се беше случило. — Това е много неприятно. — Той се надигна от щайгата и закрачи пред тях. — С радост окуражавам бизнес начинания. Нямам нищо против здравословната конкуренция. Ако някой иска да си извоюва име, пожелавам му късмет. Но нали разбирате, имахме споразумение с горкия стар Барнус. Може да се каже дори, че бяхме приятели. Затова, когато някой прецаква споразуменията ни, трябва да му дам урок. Сигурен съм, че разбирате. — Мъжете кимнаха, Раг не смееше да мръдне. — Сега, аз съм разумен човек, така че ето какво: винаги ми трябва свежа кръв. Вие се доказахте като доста дейни и умеете да планирате. Освен това трябва да сте големи куражлии да свършите тая работа без моето разрешение. В моята организация има свободно място. Само за един обаче. Който ми донесе главите на останалите трима, ще се присъедини към нас. Можете да започнете, когато прецените.

Раг не разбра съвсем казаното, докато Бърни не пристъпи напред.

— Зачукай си го — изкрещя той. По лицето му се стичаше кръв и изглеждаше замаян. — Ако си мислиш, че ще…

Не довърши, защото Стераджлио извади нож от ръкава си и го заби във врата му. Когато го издърпа от раната, шурна кръв. Бърни само успя да я притисне с длан, преди да се свлече със сумтене на пода.

Стераджлио се обърна, но Крупс вече се беше задействал и стисна за китката ръката, с която той държеше ножа. Счепкаха се и Крупс се озова отгоре му. Всички ги гледаха.

Те се затъркаляха по мръсния под с ножа между тях. Крупс се опита да удари с глава, но Стераджлио захапа ръката му и двамата засумтяха и завиха. Беше грозно, сякаш кучета се борят за кокал, и Раг усети, че ѝ призлява.

Силата на Крупс накрая победи. Той успя да претърколи Стераджлио по гръб, хвана ножа с две ръце и го изви до гърлото му. Започна да го приближава малко по малко и Раг видя паниката в очите на Стераджлио.

— Чакай — рече той с писклив, отчаян глас. — Крупс, чакай. Моля те, чакай, мамицата ти.

Крупс не чака. Натиска, докато ножът не се заби в гърлото му. Раг видя кръвта — първо тънка струйка, когато Стераджлио започна да се дави, после шурна от гърлото и от устата му, когато, с едно последно усилие, Крупс заби ножа чак до дръжката.

Стераджлио продължи да се бори, плюеше кръвта, която пълнеше устата му, но Крупс държеше ножа и го чакаше да умре. Стераджлио най-сетне застина, Крупс извади ножа и се изправи, като дишаше тежко. Погледна към Фридрик. Той се взираше в него безстрастно.

— Както казах, има само едно свободно място.

Не погледна към нея, но Раг разбра какво има предвид.

Тя отстъпи, когато Крупс се обърна. Още дишаше тежко, но изглеждаше решен. Всичко досега, милите думи, игривите смигвания, не означаваше абсолютно нищо.

Той щеше да я убие.

Тя се обърна и стигна до вратата, преди някой да е помръднал. Хвана дръжката с надеждата, че не е заключена, и изпита облекчение, когато тя се завъртя. Гаснещата светлина на отминаващия ден я изпълни с надежда. Раг изскочи на улицата и се затича с всички сили.

Прецапа през една локва и едва не падна, но погледна през рамо и видя, че Крупс е по петите ѝ. Не изглеждаше гневен. Не крещеше, нито кривеше уста. Беше спокоен, делови — сякаш всеки ден преследваше момичета, за да ги убие. И това го правеше още по-ужасяващ.

Уличката изви в друга посока. Раг трябваше да намери кой да ѝ помогне. Едно „невинно“ момиче, преследвано от главорез. Само безсърдечно копеле не би се намесило.

След още един завой налетя на стена.

Задънена улица!

Огледа се отчаяно, видя една прогнила греда и я взе. Крупс идваше, чуваше го как тича през локвите. Щом се появи иззад ъгъла, тя го удари с дъската по лицето и той се стовари по гръб.

Ножът падна в прахта и Раг се втурна към него. Протегна се, сърцето ѝ препускаше, пръстите почти се сключиха около дръжката, но ръката на Крупс се вкопчи в глезена ѝ.

Издърпа я за краката и тя пльосна в локвата. Ножът беше съвсем близо, но не можеш да го достигне. Крупс я дърпаше към себе си и се приплъзваше отгоре ѝ, като я смазваше с тежестта си. Заби юмрук в лицето ѝ и я лиши от дъх и от всичко, което бе намислила да каже. Още един удар и ѝ прималя, уличката се завъртя пред очите ѝ, а лицето му започна да кръжи.

— Съжалявам, сладурано — рече той и красивото му лице се вгледа в нея без всякаква емоция. — Не исках да стане така. — Посегна и взе ножа, който беше изкалян, но все така остър.

Раг искаше да каже нещо, да се моли за живота си като Колс, но на него това не му донесе нищо добро, нямаше да донесе и на нея. Надяваше се само да не боли твърде много.

Мярна ѝ се нещо зелено.

Крупс вдигна очи и тя видя как каменните му черти се изкривяват от страх. Нещо го удари. Удари го достатъчно силно, за да падне от нея и да пльосне в локвата.

Настъпи някаква суматоха, появиха се мъже в зелено. Единият се хвърли върху Крупс, сякаш цял живот това беше чакал, и започна да го налага с юмрук, като че ли никога нямаше да спре.

Някой я прихвана и я вдигна. Главата ѝ още се маеше и внезапно ѝ стана дори по-зле, беше на края на силите си. Дрехите ѝ бяха мокри и нещо капеше по лицето ѝ.

— Всичко е наред — чу дълбок глас. — Вече няма страшно.

Раг беше виждала някъде този мъж. И макар че не си спомняше кога и къде, сега му повярва.