Вестителят на бурята

Епилог

Градът гореше.

Азреал нямаше представа какво е било, преди пламъците да се надигнат и да заближат сградите с неутолимата си жажда. Беше доволен, че дойде достатъчно късно, за да не чуе виковете на невинните, които бяха бити, насилвани и посичани… в реда, предпочитан от хуртите.

Той гледаше със златните си очи как диваците танцуват на светлината на огньовете. Не им завиждаше за удоволствията, защото те живееха кратко, но нямаше да стои и да гледа, и определено нямаше да се присъедини към тях.

За разлика от Енделион, неговата сестра, която служеше на господаря им.

Тя вероятно беше долу и задоволяваше жаждата си за жестокост и другата си похот. Мисълта за това развесели Азреал, но го накара и да ѝ завиди. Чудеше се дали господарят им би погледнал на него с добро око, ако решеше да задоволява своите желания така често и с такава необузданост. Съмняваше се, но Енделион беше много красива и бе трудно да ѝ се откаже нещо, както бе установил при твърде много случаи.

Тръгна невидим през лагера. Покрай горящите огньове, покрай грубите палатки, покрай знамена и флагове, отнети от врага, които сега се вееха злощастно — изпокъсани и с почернели символи на народ, който бе на ръба на унищожението.

Тевтонците щяха да направят добре, ако се предадат сега и се спасят от неизбежното, но Азреал знаеше, че няма да го сторят. Щяха да се бият до последно и да се жертват ненужно, както правеха всички нации. Още от дните на първите велики завоеватели винаги се намираше кой да се изправи срещу тях, понякога победно, но често пагубно.

Азреал не се съмняваше, че Свободните държави ги чака гибел.

Докато вървеше покрай тези чужденци на тази чужда земя, той изпита копнеж по дома. Ривърлендс беше на седмици път на север, хиляди левги изпепелена земя го деляха от зелените му полета и реки. Мисълта за това пътуване го изпълваше с ужас, но би го изминал и с боси крака, ако господарят му пожелаеше. Амон Туга обаче имаше други намерения и Азреал се зачуди дали някога ще види красивата си родина.

В центъра на лагера беше опъната шатрата на Амон Туга. По нея нямаше украси, беше от дърво и животински кожи, без знамена или флагове на феодали. Господарят на Азреал нямаше феодали. Принцът изгнаник следваше само един закон — своя. В битка влизаше единствено със знамената, които бе отнел от победените, които беше спечелил с кръв и стомана.

Шатрата, разбира се, се охраняваше, макар че господарят му не се нуждаеше от охрана. Въпреки стражите Азреал се плъзна вътре безшумно и незабелязано.

Посрещна го приятна топлина. Господарят му беше събрал своите съветници. Горяха мангали и жълтото им сияние хвърляше сенки из огромната шатра, убежища за онези, които не искат да бъдат видени.

А Азреал рядко искаше да бъде видян.

Спря за миг и огледа събралите се. Принцът елхарим седеше на дървения си престол, изваян от троновете на победените вождове. Имаше девет хуртски племена, които бяха в постоянна вражда помежду си, докато не се появи Амон Туга. Той ги обедини — с кръв и касапница, предизвика техните господари и военачалници в смъртоносна битка и ги победи — всичките. Оцелелите сега стояха до него. Волкан Бруди, огромен брадат дивак. Брулмак Тар, мъж, който беше обезобразил сам тялото си така ужасно, че едва ли нова рана би го загрозила повече. Стиргор Грамадата — тъмен, страховит и смъртоносен, невероятен боец, който почти можеше да се мери с Амон Тута… почти.

От другите шестима военачалници бяха останали само почернели кости и пепел, а племената им бяха погълнати от огромната армия. Армия, която сега се отправяше победоносно на юг.

В краката на принца седяха две огромни бойни хрътки, дар от новото му племе — свирепи зверове, предани на господаря си, както беше предан и самият Азреал. Те щяха да се бият и да умрат за него, нападаха с чудовищна сила и воинска хитрост.

Азреал гледаше всичко това от мрака и никой не забелязваше присъствието му.

Никой, освен господаря му.

— Ела напред, Азреал, братко.

Тишина изпълни шатрата след думите на Амон Туга.

Азреал излезе от мрака и всички очи се извърнаха към него. Една от хрътките — Астур или Сул, не можеше да определи коя — оголи зъби предизвикателно. Амон Туга вдигна ръка и я усмири.

— Принце мой — каза Азреал, падна на коляно и сведе глава.

Усети смута сред хуртските генерали. Те смятаха елхаримите за свръхестествени създания, които могат да се появяват от нищото и да убиват само с дума. Елхаримите наистина надживяваха с векове по-нисшите раси, но в тях нямаше нищо свръхестествено. Просто се възползваха от дългия си живот, за да изучават своите изкуства и да усъвършенстват талантите си отвъд способностите на хуртите, на тевтонците и на всяко друго племе, дръзнало да се изправи срещу тях. Но нека варварите ги мислят за безсмъртни. Нека показват почитта, която дължаха на елхаримите заради древната им саможертва.

Азреал се изправи и видя, че Амон Туга се усмихна.

Господарят му беше единствен по рода си. Принц от Ривърлендс, прогонен от собствената си майка, кралицата воин, защото беше оспорил правото на най-големия си брат да властва над земите им. Но въпреки този срам, въпреки това безчестие, Азреал щеше да следва своя принц дори до портите на Пъкъла.

Амон Туга не беше истинското му име, дадоха му го хуртите, защото можеха да го изричат, да го разберат и най-важното — да го следват. Азреал и сестра му Енделион бяха единствените, които знаеха истинското му име, но им беше забранено да го изговарят. Господарят им вече не носеше титлата, която имаше в родината си. Така наречените благородници на Ривърлендс му бяха обърнали гръб и той се закле да им покаже колко глупаво е това решение.

Когато се изправи, Амон Туга се извиси почти на седем стъпки. На голия му торс личаха ритуалните белези и жигосаните знаци, показващи ранга му. Косата му беше къса, подстригана до слепоочията, а очите му горяха в златно. Въпреки всичките си умения и таланти Азреал знаеше, че не би могъл да се мери с изумителната сила на своя господар. Опиташе ли, с него беше свършено.

— Има ли новини, Азреал? — попита Амон Туга. — Вестителят заслужи ли наградата си?

— Да, принце мой, и сега се връща по море към дома си.

— А какво става в града?

— Магистрите на Стийлхейвън треперят в кулата си. Те няма да окажат съпротива. Гилдията обаче още е под въпрос. Смятам, че очакват пристигането ви, но предполагам, че ще приемат предложението ви, щом видят, че армията приближава портите на Стийлхейвън — замълча и продължи предпазливо. Амон Туга не беше толкова разточителен, че да накаже приносителя на вестите, но Азреал все пак се страхуваше от гнева му. — Но робите, предназначени за съюзниците ви в залива Кеидро, са изгубени.

— Как така?

— Освободени са от един предател, принце, но няма от какво да се страхуваме. Бащата на убийците е известѐн и е изпратил един от синовете си, за да накара пиратските господари да се подчинят. Увериха ме, че ще ни окажат помощта си, когато дойде времето.

— А какво става с нашия брат?

— Бащата на убийците получи вашите нареждания, ала не е успял да изпълни задължението си. Но още има човек в близост до принцесата. Сигурен съм, че ще удари отново съвсем скоро.

Последните новини изглежда разтревожиха принца и той смръщи чело. Азреал видя, че това изнерви хуртските генерали.

— Това не е достатъчно — рече Амон Туга. — Искам я мъртва. Падне ли кралицата им, останалите ще се сринат около нея и градът ще е мой. Но има и друг начин да стигнем до нея.

Амон Туга хвърли поглед към сенките, където хуртският шаман седеше тихо и се взираше в гадателските си кости. Лошото настроение на принца започна да отминава.

— Какво ще наредите сега, господарю? — Азреал нямаше търпение да чуе заповедите му, за да може да излезе оттук. Срамуваше се, но това място и тези хора го притесняваха.

— Иди и отмий вонята на улиците от тялото си — каза Амон Туга. — После ще тръгнем на север, моят град ме чака.

Хуртите замърмориха одобрително, Брулмак Тар — най-силно от всички.

— Както наредите — и Азреал излезе от шатрата.

Вдиша дълбоко нощния въздух. Би последвал Амон Туга през всички земи и морета, толкова силна бе обичта му към него, но все пак усещаше колко безразсъдно е всичко това.

Господарят му беше смел човек и несправедливо бе изгубил името и положението си, но не това беше начинът да си възвърне славата. Да завземеш земите на други народи, да разрушиш столицата им и да убиеш кралицата им — не така ще докажеш цената си пред онези, които са те отхвърлили.

Но докато Амон Туга водеше, Азреал щеше да го следва.

И той щеше да поведе ордите си.

А те нямаше да спрат пред нищо, докато Стийлхейвън не падне.