Вестителят на бурята

Единадесет

Река чакаше в тъмната стая, кръвта шумеше в ушите му. Бушуваше като река към морето. Минаха два дни, откакто започна бдението си и чакаше Бащата на убийците да се появи. Не беше ял, нито пил — хладка вода — но това нямаше значение за него. Той бе тук да се подчинява, да служи и щеше да го прави.

Светилището се намираше дълбоко под улиците на града, скрито в лабиринт от древни канали източно от Сторуей. Реката се спуска бързо от планината, дава живот… отнема го. Река познаваше тайните проходи по-добре от всеки друг, вървеше из тях без факла, умееше да заобикаля древните наводнени помещения, които биха препречили пътя на всеки друг. Това знание му служеше добре и така се придвижваше бързо из града, както пожелае — по покривите или в подземните проходи. Течащи и пресичащи се като безброй притоци.

Чуваше ги да идват по тунелите, разпознаваше тихите им стъпки и знаеше, че не са натрапници. Вървяха спокойно, твърде уверено сред непрогледните тунели. Можеше да ги води само един човек.

Вратата на килията се отвори и той застана на прага ѝ — висок, тънък като тръстика, сивокос и сивобрад, с осеяно от бръчки лице, което издаваше бремето на годините. Но очите му — тези леденосини очи — бяха млади и в трептящите им дълбини нямаше и искрица нежност. Бащата на убийците погледна надолу и се усмихна.

Зад него бяха братята на Река — Планина, висок и силен, с вечно смръщено тъмно чело; Гора, слаб и яростен. Гледаха го безстрастно и го поздравиха без капка състрадание.

— Върнал си се при нас — каза Бащата, гласът му излъчваше сила. Глас, от който да се страхуваш и който да обичаш. — Чух, че си имал неприятности, милицията почти те е заловила. Раниха ли те?

— Не, татко — отвърна Река и сведе глава.

— Това е добре. Ела, ще поговорим.

Река се изправи за пръв път от два дни. Краката му бяха вкочанени от бдението, но се раздвижи грациозно и бързо при заповедта на Бащата. Влязоха в огромната тренировъчна зала, осветена от ярки факли и сияещи мангали. По стените висяха оръжия, по пода бяха поставени дървени кукли мишени, а по тавана имаше греди и въжета за катерене и скокове. Това беше домът на Река, зала, в която живееше и се обучаваше на своето изкуство, откакто се помнеше.

— Добре си се справил, Река — каза Бащата, докато превеждаше синовете си през залата и по тъмния тунел. — Доволен съм от резултата от работата ти. — Стигнаха до огромна подземна кухина, издълбана в скалата преди векове с неизвестна за Река цел. — Нашата мисия да изчистим улиците от богатите развратници, от болестта на покварата върви добре. — Обърна се към Река, извисявайки се над него, както винаги. — Но са те видели. Вдигнали са тревога, милицията те търси, а убиецът на Константин Дередко трябва да остане неизвестен — загадка за инквизиторите в този град.

— Зная, татко, и съжалявам за това.

Бащата на убийците сложи длан на рамото му.

— Знам, че съжаляваш, синко — думите му внезапно станаха топли и успокоителни, Река вдигна поглед и видя усмивката му. — Но всяка грешка улеснява разкриването ни. Всяка грешка ни поставя в още по-голяма опасност, а мисията ни не бива да се проваля.

— Разбирам.

— Да, сине. Разбираш.

Бащата вдигна ръка, Гора пристъпи напред и сложи черен кожен камшик в отворената му длан. Река вече сваляше туниката си.

Пусна я на земята и падна на колене със сведена глава.

— Какво е болката, синко? — попита Бащата, като шибна с камшика голия му гръб, оставяйки червена следа по мускулестата плът.

— Болката е моята сила — отвърна Река. — Прави ме могъщ, като морска вълна, която помита и пречупва всичко.

— А какво е алчността? — попита Бащата и замахна отново.

— Алчността е за слабите. Плавеят, в който се вкопчват насред бурята на света.

— А какво е гневът? — още един замах, още едно ужилване на камшика.

— Гневът е моят инструмент, моята броня и моят меч. С гняв ще покося враговете си, прииждайки като прилив, за да ги удавя в собствената им греховност.

— Добре — рече бащата и хвана брадичката му с изкривената си груба ръка. Река погледна в дълбоките очи и видя в тях сълзи. — Ти си мой син, Река, и уроците, които трябва да ти преподам, са също тъй болезнени за мен, както и за теб.

— Зная, татко — отвърна Река.

Бащата се усмихна и една сълза се търкулна по бузата му, когато му нареди с жест да се изправи. Въпреки пламналия си гръб, Река се подчини, без да трепне, без да покаже слабост пред баща си.

— Планина, доведи госта ни. Гора, погрижи се за брат си.

И Бащата на убийците се оттегли в мрака на огромната подземна зала.

Гора мълчаливо оглеждаше гърба на брат си. Река искаше да го попита кой е „гостът“, но знаеше, че не бива да говори без разрешението на Бащата. Мехлемът смъдеше по пламналия му гръб, сякаш го жигосваха с нажежено желязо, но Река дори не гъкна, докато Гора почистваше и превързваше раните. Когато приключи, зачакаха в мълчание, заслушани в капките и в щурането на плъховете в мрака.

Река чу Планина да се приближава още преди да е стигнал до залата. Брат му се движеше безшумно, но гостът им постоянно говореше, оплакваше се от превръзката на очите, от миризмата на тунелите, от хлъзгавия под, от студа, който прониквал до костите. Говореше със силен акцент, който Река не успя да разпознае. Беше чувал подобен език по градските докове, когато чуждестранни моряци говореха на неразбираемите си диалекти.

Планина се появи, стиснал мъжа за ръката. Река видя, че непознатият носи странна, широка синя роба, с червен пояс на кръста, а на главата му имаше кърпа. От рамото му висеше кадифена торба, която човекът стискаше така, че кокалчетата на юмрука му бяха побелели. На очите му имаше превръзка, а под нея стърчеше голям нос. Устата беше отворена и не спираше да говори, разкривайки бели и златни зъби.

— Нужно ли е да ме стискаш толкова силно? — рече умолително непознатият, очевидно на края на търпението си. — Уверявам те за хиляден път, че тази превръзка също не е нужна. Аз съм изключително дискретен човек и добре разбирам колко секретна е мисията ми тук.

Планина го заведе в средата на залата и махна превръзката. Мъжът примигна на светлината на факлите и се огледа ококорен. Видя Планина, Река и Гора, които го бяха обградили и го наблюдаваха мълчаливо.

— С кого от вас трябва да се срещна? — попита странно облеченият непознат. — Кой от вас е Бащата… Бащата на убийците? — В отговор получи само мълчание. — Аз съм Масум ам Калед лас Фахир ам Джадар Абаси, бивш пратеник на Кали Устман Ал Талиб от Дравистан. Настоящият ми работодател е…

— Добре знам кой е настоящият ти работодател — чу се глас от мрака. Бащата на убийците се появи от тъмнината и се спусна към дребния човечец като орел към плячката си. Река видя как Масум се препъна назад, преди да се овладее.

Пратеникът се насили да се усмихне, сведе глава в поклон и докосна с пръст челото и устните си.

— За мен е чест да се срещна с прославения Баща. Принц Амон Туга ви изпраща своите почитания.

— Нима? — попита Бащата и се втренчи в него с блещукащите си сини очи. — Наистина ли?

— Да, наистина. И като доказателство ви изпраща това. — Масум зарови из торбата си. Река и братята му се напрегнаха за миг, винаги нащрек, винаги в очакване на опасност, но Масум извади само поизтъркана кожена кесия. Протегна я напред с любезна усмивка.

Бащата на убийците огледа Масум, после кесията, преди да посегне с грубата си ръка и да я поеме. Отвори я бавно, сякаш нещо щеше да изскочи от нея, ако не внимава, и погледна вътре. Взира се известно време. В залата цареше тишина, като че ли дори капките спряха за момент и самата пещера стаи дъх в очакване. По лицето на Бащата не можеше да се разбере какво мисли за дара от принца дори когато погледна отново към Масум.

— Какво ще иска от мен? — попита той, затвори кесията и я стисна здраво в юмрук.

Пратеникът погледна колебливо към Река и братята му.

— Вероятно трябва да обсъдим това насаме.

— Нямам тайни от синовете си, пратенико. Говори.

Масум се усмихна още по-широко. Дори да се страхуваше от Бащата, не го показваше.

— Амон Туга моли да изпълниш една поръчка за него. Наследницата на крал Каел трябва да бъде извадена от играта. Господарят има уши и очи в двореца — агент, с когото можеш да съгласуваш плана за изпълнение на мисията. Подробностите са тук — и той му подаде сгънато парче пергамент. — Щом бъде свършено, Амон Туга ще…

— Знам какво ми е обещал, пратенико — каза Бащата и грабна пергамента от ръката му. — Чакам този ден от много време. Добре, ще изпълня задачата.

Бащата даде знак на Планина, той сграбчи отново Масум за ръката и извади превръзката. Масум огледа безутешно черния плат, преди да го вържат на очите му.

Този път дори не гъкна, докато Планина го извеждаше от залата.

Бащата на убийците се вгледа внимателно в Река и Гора.

— Това, което искат от нас, е много деликатно — каза той и се приближи бавно към тях. — Надхвърля уменията на Планина. Той е груб инструмент, разрушителен, но брутален. За тази задача се изисква известна нежност. Кой от вас ще я изпълни? Кой от вас може да влезе в Скайхелм и да отнеме живота на принцесата?

Река веднага се отпусна на коляно. Гърбът още го жилеше, но той не обръщаше внимание на болката, изтласкваше я в дъното на съзнанието си като нещо нереално, мимолетно и маловажно.

— Аз ще го направя, татко. Позволи ми да се реванширам за грешката си. Моля те за този шанс.

Гора също коленичи до него.

— Не, татко, моля те, позволи на мен да изпълня желанието ти. Брат ми доказа, че още не е готов за такава задача.

Река вдигна поглед и видя, че Бащата се усмихва.

— Зарадвахте ме, синове мои. Много ме зарадвахте — вгледа се в тях. Река се надяваше да избере Гора. Винаги бе готов да убие по заповед на Баща си, но да убие жена, и то принцеса? Що за престъпление можеше да е извършила, за да заслужи подобна участ? Въпреки желанието си да се реваншира за провала, не беше готов да отнеме живота на невинен.

Бащата сложи ръка на главата на Гора и Река усети как го залива облекчение.

— Ти винаги си ме радвал — каза Бащата. — Винаги си доказвал способностите си, никога не си загърбвал дълга си, никога не си ме карал да се усъмня в теб. — Обърна се към Река. — Ето защо ти ще изпълниш тази печална мисия.

Гора не помръдна да възрази, Река също не реагира, но сърцето му се сви. Все пак успя да каже:

— Благодаря ти, татко.

— Няма защо, сине. Сега се приготви за предстоящото. Трябва да си в добра форма за тази задача, защото няма да е лека.

И отново се оттегли в мрака.

Река усети погледа на брат си.

— Не го проваляй отново — каза Гора и Река чу презрението в гласа му. Изборът на Бащата беше наранил дълбоко Гора и Река го знаеше. Те бяха другари, но не и приятели, а това надали щеше да ги сближи.

— Няма да го проваля — отвърна Река и тръгна към тренировъчната зала.

Не беше никак убеден в думите си. Едно момиче беше набелязано за жертва. И без значение дали това му харесваше, той бе избран да изпълни присъдата.

Тренира упорито с часове, наточваше тялото си и укрепваше ума си. Раните по гърба му жилеха дори по-силно, отколкото при бичуването, но той изтласкваше болката, побеждаваше я лесно, като враг от плът и кръв.

Когато приключи, когато брат му го остави сам, той се избърса с кърпа и облече тъмната туника. Навън сигурно вече се зазоряваше, имаше шанс да види изгрева.

Изпълзя от убежището и тръгна из мрака на подземните тунели, а оттам по улиците на града, които го посрещнаха с мразовит утринен въздух и ярко слънце, сияещо от безоблачно небе. Гледката го накара да се усмихне. С удоволствие би черпил от великолепието ѝ, но не биваше да се бави, не биваше да спира, за да посреща утрото.

Тя сигурно го чакаше и можеше да я изпусне.

Усещането за свобода стори чудеса с него, оковите паднаха, задълженията бяха забравени. Река бързо се изкачи по близката сграда, съвсем безшумно, придържайки се към сенките, невидим. Покривите на този град бяха неговото царство, макар че понякога ги делеше с птиците и бездомните котки. Малцина имаха достъп до тази наблюдателница, малцина виждаха града от такава височина и Река понякога съжаляваше онези, които никога нямаше да го изпитат.

Докато тичаше от покрив на покрив и прескачаше пролуките между тях — като сьомга по течението — се почувства жив… свободен. Това беше животът, да си свободен от убежището, да си свободен от задължения. Много обичаше Баща си, но задачите често му дотежаваха.

Да, чистеше града от мръсотията, спасяваше го от самия него, но понякога не можеше да потисне чувствата или разкаянието, което се промъкваше в ума му. Заслужаваше ли Константин Дередко да умре по този ужасен начин? Да се задави с последния си дъх? Ако беше избрал ножа, дали щеше да умре по-бързо и кой можеше да каже, че не е заслужил печалния край и болката, която е причинявал на другите?

Но какво ли можеше да е сторила принцесата, че да заслужи смъртта си?

Река знаеше, че не може да оспорва волята на Бащата. Не знаеше кой е този Амон Туга, нито защо Бащата иска да изпълни желанието му, но и не смееше да пита. Не би възразил.

Преди да допусне още съмнения в главата си, той стигна до целта.

Малко павирано площадче, обточено с дървета — рай сред хаоса на града. Погледна от покрива и видя, че долу няма никого, както винаги. Често се изненадваше, че мястото рядко се посещава. Явно хората в този град предпочитаха врявата и суматохата пред покоя и усамотението. Не го интересуваше.

Защото тя скоро щеше да дойде.

Тя беше неговата единствена тайна. Едничкото му предателство. Ако Бащата знаеше, че идва на такова място през деня, за да се чувства свободен от бремето, наказанието щеше да е жестоко. Но Река внимаваше — той винаги внимаваше.

Имаше дни, в които я заварваше тук, сядаха и разговаряха до мръкване. В други я чакаше, докато слънцето прекоси небето, а тя все не идваше. Често предприемаше това бдение, а компанията ѝ бе наградата за мрачния му занаят. Това беше единственият му досег с нормалността, единствената възможност да се престори, че е като хилядите други, сред които преминаваше невидим, непознат и нежелан. Тя беше неговият изповедник, макар че никога не ѝ каза за мъжете, които е убил, и за живота, който водеше.

И така, той седна и зачака.