Вестителят на бурята

Едно

Застанала на столчето, тя можеше да гледа през отворения прозорец към целия град, чак до Северната порта. Небето притъмняваше, но падането на нощта не носеше облекчение от необичайната за сезона жега. Въздухът беше все така неподвижен и задушен, а тежката и неудобна рокля затрудняваше дишането ѝ още повече.

— Пак се въртите — каза Дори със силния си стилморниански акцент.

Джанеса пое дълбоко дъх и го задържа, както ѝ беше наредил, когато това мъчение започна. И застина като статуя. Дори Тегуи може и да беше най-добрият шивач в Свободните държави, но със сигурност тя беше тази, която страдаше в името на изкуството му.

— Още колко? — попита Джанеса през зъби.

Дори спря да се занимава с копринения брокат, който украсяваше предницата на роклята, отстъпи назад и се вгледа в нея с арогантно извити вежди.

— С тия неща не може да се бърза. Колкото-толкова. С овехтяла рокля ли искате да се появите на Празника, или предпочитате да станете събитието на вечерта?

— Точно сега бих се задоволила с нещо, което няма да ме разреже през кръста — измърмори тя под нос, но знаеше, че Дори я чува. Той изсумтя шумно с широките си ноздри и атакува роклята, въоръжен с игла и конец.

Джанеса погледна към Грайе, която седеше кротко до огромния прозорец с изглед към града — град на чудеса, тайни и приключения, в който ѝ бе забранено дори да стъпва. Усмивката на придворната дама изглеждаше лукава, тя може би извличаше някакво садистично удоволствие от мъките на Джанеса, но нямаше да е за дълго. Джанеса беше твърдо решена приятелката ѝ да изпита същото.

Внезапна остра болка в бедрото я накара да подскочи, тя изписка и едва не падна от столчето.

— Дори, какво правиш, роклята ли шиеш, или ме превръщаш в игленик?

— Извинете, милейди — отвърна Дори, вдигнал невинно иглата. — Но вие все мърдате. Как да работя при тези условия?

Изглеждаше отчаян като художник, лишен от четка.

— О, за днес ми стига толкова — Джанеса събра полите на роклята и слезе от столчето. Издърпа лентата от главата си и дългата ѝ червена коса се разпиля на къдрици по раменете.

— Милейди, още не съм оправил подгъва, набора на корсета и на ръкавите.

— Не мога повече, Дори. Ако остана още малко на този стол, ще гръмна.

Дори нервно започна да прибира ножици, макари, напръстници, прежди и игли в отделенията на малката си дървена шивашка кутия.

— В Стилморн се отнасяха с мен като с благородник — мърмореше той. — На вратата ми чукаха изискани дами, молеха да се възползват от уменията ми, а сега ме превърнаха в прислужник. Жертва на капризите на неблагодарната аристокрация. Какво изобщо си мислех?

Той затръшна капака на кутията, вирна нос и се втурна към вратата.

— Вероятно си мислил за парите в хазната на баща ми — каза Джанеса, преди той да затръшне вратата след себе си.

Грайе се засмя.

— Колко станаха шивачите дотук? — попита тя и се усмихна на Джанеса, която се мъчеше в затвора на огромната червеникавокафява рокля.

— Трима… този месец. Спри да се хилиш и ми помогни да изляза от това нещо.

Грайе се изкикоти, прекоси стаята и започна да развързва корсета.

— Рано или късно ще се наложи да изтърпиш пробите — отбеляза тя, докато се бореше с дантелените фльонги. — Празникът е след по-малко от седмица.

— Зная, но е толкова досадно и виж какво трябва да облека — тя смъкна роклята и я остави да падне на пода. — Приличам на торта. Поне да бях избрала аз цвета.

— И какъв цвят щеше да избереш? Кървавочервено или катраненочерно, предполагам.

Джанеса се усмихна.

— Няма ли да е чудесно? Представи си физиономиите им, когато се появя.

— Да, представям си баща ти, когато разбере.

Джанеса се обърна смръщена към Грайе.

— Трябва ли да гасиш всяка припламнала идея?

— Една от нас трябва да е разумна. Кралят си има достатъчно грижи и без ти да създаваш смут при всяка възможност. Рано или късно ще трябва да приемеш отговорностите си.

Джанеса се извърна към прозореца, бореше се с внезапно пронизалата я тъга. Знаеше, че Грайе не иска да я обиди, но напоследък все по-настоятелно ѝ припомняха за задълженията ѝ, а понякога ѝ се искаше да ги забрави. Не беше родена за такава отговорност и определено не я желаеше. Просто не бе предопределена за кралица. Тя беше последната в линията за наследяване на трона — след брат си и сестра си, преди чумата да ги изпрати рано в гроба заедно с майка им. Сега сама носеше бремето на приемствеността и тази отговорност ѝ тежеше твърде много.

— Съжалявам — каза Грайе и докосна ръката ѝ. — Не исках да те разстроя.

— Зная — отвърна Джанеса и се обърна към нея с изморена усмивка. — Просто не трябваше да става така. Дрейк и Лисбет бяха отгледани за това, знаеха как да се държат и какво да правят. Те бяха родени да управляват.

— А ти винаги си била дивачката. Знам, помня, нали бях тук.

Тези думи накараха Джанеса да се усмихне. Грайе винаги беше до нея, неизменна нейна спътница, и можеше да разбере болката ѝ, защото чумата бе погубила и нейното семейство. Родителите ѝ, лорд и лейди Далдарион, бяха умрели преди години и Грайе дойде в Скайхелм, двореца на крал Каел Мастрагал. Единствено нейното приятелство помогна на Джанеса да преживее ужасните времена, когато Сладката мор погуби почти четвърт от населението на Свободните държави.

Сладката мор. Звучеше като име на цвете или на екзотичен парфюм, като тези, които майка ѝ толкова харесваше, но всяваше страх в сърцето на всеки — от просяка до краля. Дошла отникъде, болестта връхлетя Свободните държави като убиец в тъмна нощ. И нямаше нищо „сладко“ в нея. Заразеният умираше, измъчван от треска, кошмари и несъществуващата миризма на канела и карамфил. Оттам идваше и името — явно нечия представа за шега. Но на никого не му беше смешно.

— Е, вече не съм дивачка — каза Джанеса в опит да се отърси от тревогите. — Сега съм дама, наследница на трона, бъдеща кралица. — Тръгна важно из стаята, имитирайки грациозната походка на подмазвачите царедворци, сред които беше принудена да живее.

Грайе отново се засмя.

— Не си се променила, нали? Още те бива повече да яздиш като мъж и да се катериш по дърветата, отколкото за изискани светски събития. Как изобщо ще те ожени баща ти?

Джанеса се вгледа втренчено в нея. Придворната дама осъзна грешката си и усмивката ѝ посърна.

— И до това ще се стигне рано или късно — рече Грайе. — Няма да ти се размине.

— Не — отвърна Джанеса и погледна през прозореца. Внезапно в главата ѝ се зароди откачен план. — Ами ако все пак ни се размине. Можем да избягаме далеч оттук, далеч от този затвор.

— Къде ще идем? Не можем да се скрием никъде в Свободните държави. Стражата ще ни открие много бързо. Или искаш да прекосиш морето до Дравистан, където се отнасят с жените като със слугини? Или пък на север, в степите, за да станем курви на хуртите?

— Грайе!

— Така е. Понякога говориш големи глупости. Ако баща ти беше тук…

— Но не е, нали?

— Не, не е. Той е с армията си на северната граница, готов да защитава страната от нашественици. Изпълнява дълга си пред своя народ. Вероятно е време и ти да направиш същото.

— Понякога си ужасно досадна — отвърна Джанеса, но знаеше, че приятелката ѝ е права. Грайе често беше гласът на разума, но невинаги бе лесно да слушаш този глас.

Най-северната от Свободните държави, Дрелдун, беше нападната от ордите на хуртите, диваци от северните степи. Дрелдун бе в руини, народът му, едва възстановил се от ужасите на Сладката мор, загиваше от меч и огън. Град Стийлхейвън се изпълни с бежанци от Дрелдун и други провинции, които търсеха в него убежище от нашествениците. В отговор на това зверство крал Каел поведе на север съюзените армии на Свободните държави, за да посрещнат врага.

Наричаха баща ѝ Обединителя. Той беше сплотил разделените кралства на Свободните, държави под едно знаме, когато ги заплашваше армията на аеслантите, хората зверове от юга. Тогава победиха, но днес крал Каел беше изправен пред по-голяма опасност: говореше се, че племената на хуртите са се съюзили под властта на воин от Ривърлендс1 в далечния север. Амон Туга, безсмъртен елхарим, прогонен от народа си, бе дошъл на юг, за да завладее свое кралство, а Стийлхейвън щеше да е върховната награда. Само кралят и обединените армии стояха на пътя му.

В това се кореняха всичките им проблеми. Въпреки властта на крал Каел и лоялността, която той изискваше, съюзът на Свободните държави още беше крехък. Кралят не беше първа младост и въпреки възраженията на генералите си, винаги сам водеше войската в битка. Ако загинеше, съглашенията между Свободните държави щяха да се разпаднат и да настане бедствие. Джанеса трябваше да се омъжи възможно най-скоро за благородник от някоя главна провинция. Бракът им щеше да скрепи съюза на Свободните държави за десетилетия — наследство, увековечено от децата им. Тя бавно започваше да свиква с тази мисъл.

На вратата се почука силно. Преди Джанеса да отговори — и дори преди да се покрие с нещо, защото още беше по бялата памучна фуста, — вратата се отвори.

Одака Дуур беше така висок, че се наведе, за да пристъпи през прага. Пурпурната му роба бе осеяна с жълти и златни стилизирани птици, преплетени спирали и клонки. Астрологични символи обточваха подгъва, маншетите и основата на малката кръгла шапка, която увеличаваше и бездруго високия му ръст. Това чуждоземно облекло не беше най-впечатляващото у него, най-впечатляваща беше кожата му. Искрящо черна, тя издаваше произхода му от континента Екуун, далеч отвъд южната граница на Свободните държави. В тевтонските Свободни държави рядко се срещаха хора от тези земи, но той беше известен на всички в двора на крал Каел Мастрагал, защото бе най-довереният му съветник, дори регент в негово отсъствие.

Одака сведе глава в поклон и дълбокият му глас избуча като рог:

— Милейди — не обърна внимание на Грайе, винаги игнорираше онези, които смяташе за по-нисшестоящи.

— На какво дължа това нахлуване? — попита Джанеса, като дори не опита да се покрие с нещо. Щом Одака имаше нахалството да влезе в покоите ѝ без предупреждение, тя нямаше да му достави удоволствието да се смути.

— Току-що се разминах с шивача ви. Изглеждаше ужасѐн. Да не би да има някакъв… проблем?

— Не, няма проблем — излъга Джанеса, но видя, че Одака извръща поглед към скупчената на пода рокля. Отиде до нея, приведе се и я вдигна.

— Виждам, че определено има проблем — направи вял опит да приглади роклята. — Колко шивачи отпратихте досега?

— Не са ли трима? — обади се Грайе, сякаш очакваше награда за отговора.

Джанеса потисна смеха си. Одака не ѝ обърна внимание.

— Милейди, не мисля, че е нужно да ви напомням колко важни са предстоящият Празник на Арлор и присъствието ви на него. Крайно необходимо е да се представите по най-добрия начин. Това ще означава много за баща ви, да не говорим за бъдещето на кралството.

— Ако имаш предвид, че ще бъда оглеждана и смушквана като кобила, определена за дар на най-ценния жребец, то да — разбирам ролята си, Одака. Няма нужда се ми се напомня какви жертви правя за страната си.

Одака присви очи и Джанеса видя как в тях припламва гняв. Трябваше да признае, че това я изплаши, но гневът угасна така бързо, както се беше появил.

— Всички служим на Короната, милейди, и някои от нас правят по-големи жертви от други.

— Да, сигурна съм в това.

А каква беше твоята жертва, Одака? — помисли си, като едва скриваше презрението си. — От какво се отказа ти в служба на баща ми, освен от дивите равнини на южния континент и опасностите на пустошта? Всъщност излиза, че доста добре си се наредил.

— Не се тревожете, милейди. Казват, че наследникът на херцог Логар е много красив младеж. Широкоплещест и добре образован. Сигурен съм, че ще е чудесен съпруг.

— Тогава ти се омъжи за него, Одака. Можеш да вземеш и роклята — тя посочи към кафеникавата грозотия, която регентът още държеше в ръцете си.

Одака си пое дълбоко дъх, но този път не се разгневи, изглеждаше само разочарован. Джанеса осъзна, че се е показала капризна и разглезена. Беше забелязвала подобно поведение у други благородници и го ненавиждаше, ала сега не успяваше да скрие негодуванието си. Уредените бракове може и да бяха нещо нормално за аристократите, но не и за нея. Винаги по-голямата ѝ сестра Лисбет беше представяна на изтъкнатите гости и Джанеса можеше да остане в сянка, незабелязана. Тя беше блудната по-малка дъщеря, червенокосата вълчица на семейството, на която бе позволено да тича по бойниците и да се боричка. Сега всичко се промени и тя се озова в центъра на сцената като най-прочутия актьор на пътуваща трупа. Това не ѝ подхождаше и беше решена да изрази негодуванието си пред всеки, който би я изслушал.

— Ще се погрижа утре да дойде друг шивач — каза Одака и преметна роклята на ръката си.

— Както желаеш — отвърна тя, победена от спокойствието му. Не успя да го провокира и неволно му се възхити.

— Милейди — каза Одака, поклони се и напусна стаята.

— Можеше да е и по-зле — отбеляза Грайе, щом голямата дъбова врата се затвори зад него.

— Не ме е страх от Одака Дуур — отвърна Джанеса, макар да не беше убедена в думите си. — Единственото, заради което бих искала да стана кралица, е да отърва Скайхелм от неговото влияние. Нямам представа защо баща ми го държи тук. Чужденец за регент? Как изобщо му е хрумнало подобно нещо?

— Баща ти му вярва, а досега не е грешил.

— Баща ми вярва на всеки, който му е предан, а Одака определено издава правилните звуци в това отношение. Той спаси живота на татко при битката с аеслантите, или поне така казва Гарет, но все пак в него има нещо, което не ми харесва.

— Какво — това, че е чужденец, или това, че баща ти го слуша?

— Нищо подобно. Баща ми може да слуша когото пожелае, но ако си мисли, че съветниците му ще ме командват в негово отсъствие, много се е объркал.

— Значи няма да се срещнеш със сина на херцог Логар?

— Ще правя каквото си искам и ще говоря с когото си искам.

Протестите на Джанеса не изличиха дяволитата усмивка на Грайе.

— Сигурна съм, че така ще направиш, но казват, че бил голям хубавец — Грайе издаде челюст и събра очи, като разкриви красивото си лице в доста бандитска гримаса. — И бил широкоплещест, не забравяй. — Тя закрачи из стаята като кривокрака горила и разсмя Джанеса от сърце.

— Когато синът на херцог Логар дойде в двора, аз ще съм съвършената дама — отвърна Джанеса, щом се поуспокои. — И съм сигурна, че той ще е съвършеният благородник; ще говори за мечове, лов и война, а аз ще съм отегчена, но няма да го показвам. После той ще ми целуне ръка и готово.

— Кое ще е готово?

— Ами ще съм сгодена — още щом го изрече, осъзна, че въпреки всички шеги това ще е единственият изход.

— Най-добре остави на мен да нося сватбения шлейф — рече Грайе.

— Може да го носите с Одака — отвърна Джанеса.

И двете се засмяха.

Но Джанеса мислеше само за едно — че бъдещето ѝ е предначертано, корабът е вдигнал платна и каквото и да прави, няма да промени курса му.